2020/ March03

И сега накъде?

Случвало се е на всеки. Вървиш през гората, стигаш до място с кръстосани пътеки и веднага изниква въпросът: Сега накъде? Чешаш се там, където не те сърби, гледаш посоките на срещналите се пътеки и накрая избираш една от тях, но тръгваш по другата. Е, поне с мен е така. И не само в гората, а и в живота. Точно в този момент, една почти пролетна февруарска събота, съм на поредното кръстовище, през което преминава житейският ми път и въпросът вече обикаля главата ми, набирайки все по-голяма скорост. Ако не друго, то от опит знам, че с почесване нещата няма да се решат. Затова съм на дивана, повтаряйки си култовата фраза от един български филм: „Човек не знае в какво положение ще го настигне късметът – в седнало, легнало или люляно.“ И друго знам. Не хващай пътеката вещаеща най-добрите перспективи. В 90% от случаите в края й срещаш голямото разочарование. И така, началото на процеса по намиране на отговора „А сега накъде“, е посветено на кратка ретроспекция на досегашното присъствие на този свят, от гледна точка на плюсове и минуси. Вглеждайки се назад, виждам по-важните кръстовища и избраните пътеки, повечето от които са ме закарали в по-плитки или по-дълбоки блата, и една малка част само, са ме водили до по-високи хълмове. Но така и не достигнах Еверест-а на живота си. А може би това предстои? Да видим. Възраст – по-близо до пенсионната, но все още се имам за човек в разцвета на силите. Здравословно състояние – здрав и прав, с всичките условности на тези понятия. Характерни черти – плюсови: интелигентност, приятна външност, стабилност в стресови ситуации, стремеж към подреденост; минусови: недисциплинираност, избухливост и склонност към скандали и сбивания, нетърпимост към калпава работа и калпави хора (от моя гледна точка – голям плюс, от гледна точка на повечето от досегашните ми началници – голям минус). Отношение към нежния пол – срамежливост и може би мъничко страх. Сигурно това е в основата на двата ми несполучили брака. Добавки – не пия, не пуша, афинитет към кратки неангажиращи връзки, голям фен на блуса, клатещо се финансово състояние, но собственик на двустаен апартамент, чието притежание оцеля и след двата брака. Тегля чертата – добър професионалист, с непоносим характер и бледи перспективи. Е, стигнах и до перспективите. След напускането на последната работа, порових в съответните сайтове, изпратих няколко CV-та и получих две покани за интервюта. Резултатите – смесени чувства. В първата фирма, развиваща търговска дейност, собствениците решили да се захванат с производство и търсят специалист, който да реализира плановете им. Чух обещания за много високо заплащане, дълга командировка в Китай, за преговори и закупуване на необходимото оборудване и ако нещата тръгнат, процент участие във фирмата. Стана ми ясно, че тези хора нямат понятие от това, с което се захващат, но се съгласих на втора среща, в отговор на уверенията им, че аз съм техния човек. На другото място поне срещнах професионалисти. Малка фирма, но се уверих, че мога да намеря място при тях и след като си стиснахме ръцете, в знак на взаимна симпатия, договорихме дата за постъпване. Ето, две пътеки вече. Ако добавя и възможно връщане при бай Величко водопроводчика, чиято перманентна покана да му стана съдружник все не успявам да обмисля, стават три. Връщам се на кръстопътя. Погледнато формално, задачата на днешното търкаляне по гръб вече е решена. Но. Винаги има едно „Но“, след което започват да се случват странни неща. Ето, изведнъж изпадам в размисъл за смисъла на съществуването ми и следата, която ще оставя. Встрани от темата, но вече съм поел по това течение. Едва ли няколкото ми добри прояви и прецизно решени професионални задачи са толкова важни за човечеството. Къща не построих, дърво не посадих, деца не оставих, поне засега. Хм, просто едно не толкова голямо нищо.

“- А защо е нужно да оставиш нещо след себе си?” - попита скептикът в мен.

“- За да не е залудо пребиваването в този свят - отговори философът в мен. – Получил си инвестиции от родители, училище, улицата, заводът и някои по-умни от теб хора. Така че доброто възпитание изисква да оправдаеш тези инвестиции.”

“- Майната на всички ви.” - ухили се циникът в мен и сложи край на това почти литературно отклонение.

Върнах се отново на основния въпрос и изведнъж ме връхлетя нещо ново. Повъртях го известно време, огледах го от всички страни и реших, че трябва да му посветя повече внимание. Това “нещо ново” бе синтезирано в предложението “Защо трябва да избираш пътека, а не тръгнеш направо през гората?” и подхвърлено незнайно от коя от присъстващите в мен персони. Да, това си заслужава мисленето. Само че, за тази мащабна операция, хоризонталното положение не е препоръчително. Навлякох якето, скочих в маратонките и отворих входната врата. Зърнах черна топчица на изтривалката, която замалко да размажа. Уф, едно от малките котенца на леля Сийка, което се влюби в постелката с мъфините пред вратата ми. Прескочих го и след секунди, пресичах алеята, която ме делеше от парка. Не обичах много разходките тук. Това вече не е онова красиво място от близкото минало, с буйната растителност, пясъчните алеи и щастлив детски смях. Сега, почти половината от площта е заета от тенис комплекс, с всички прилежащи кафенета, кръчми, разкапани огради и повсеместна мръсотия. Растителността бе силно разредена, а алеите асфалтирани с онзи световно известен български асфалт, който на втория ден след полагане, заема вълниста форма и започва цъфтенето на безброй пукнатини. Няма го детският смях, заменен е с кучешки лай. Обиколих един път парка, за да тествам интензивността на мисловния процес в мобилна обстановка. Взех едно кафе и се настаних на любимата ми пейка, в близост до входа на театъра. Трябва да призная, че има оригиналност в предложението, изкарало ме извън жилището. Но как да подходя в случая? Да игнорирам очертаните пътеки и да тръгна през просото, ама накъде. И ако изчистя метафорите, как на практика трябва да пристъпя към изпълнението на едно такова решение? Нямах отговор. Напрегнатата мисловна дейност и пролетното слънце извикаха една обедна дрямка, която организмът ми с удоволствие прие.

Здраво разтърсване прекъсна блажените мигове. Адски разгневен, скочих да накажа натрапника и попаднах в здрава мъжка прегръдка, а един много познат глас, потуши моментално надигналия се бяс.

• Ах ти, кучи сине, цяла сутрин звъня и накрая хукнах към вас, дано те заваря в почивния ден. А той дреме на пейката, като безгрижен пенсионер.
• Насе, какво правиш тук, разбойнико? - най-после се отърсих от изненадата.
• Тръгнал съм да те видя, да поприказваме, да се повеселим, а и някоя работа да свършим.
• Разбира се, че ще свършим всичко това, но най-напред ще ми кажеш защо си тук, защо не се обади близо, чакай да видя ... Господи, близо 5 години.
• Ще ти кажа всичко като седнем на спокойствие.
• Чудесно, ще ти осигуря това спокойствие, но ще трябва да минем първо през магазина.

Хванах го за лакътя и тръгнахме към супера. Наско беше най-близкия ми приятел. Бе присъствал на всички по-важни събития в живота ми: заедно завършихме института, бе шафер на първата ми сватба, бе до мен и при развода. Кум на втората сватба, няколко месеца след която, заминаха със съпругата му за Испания. Оттогава имахме общо два контакта - съобщение, че се е установил в Португалия и моето обаждане да му кажа, че се развеждам отново. Не си спестих иронията тогава, тъй като инициатор за втората женитба бе именно той, уж да не ме гледа самотен и че приятелката на жена му е добро лекарство срещу самота. Само не предвиди, че тази лечителка на самота дотолкова бе обладана от способностите си, че провеждаше сеанси и на други закъсали, използвайки собственото ми легло, в собствения ми апартамент. Предупреден за състоянието на ергенския хладилник, Наско настоя да купим всичко необходимо поне за седмица напред. Добавихме 3 бутилки вино, по негов избор и здраво натоварени, поехме към блока. Разбира се, не го оставих на мира докато не изясни присъствието си тук. Получил известие от сестра си за продажба на общ имот и решил вместо да изпраща пълномощно, да хване самолета и да се върне за 3 дни. Но главно, по неговите думи, да вземе съгласието ми, за постъпване на работа във фирмата, в която работи.

• Сигурен съм, че няма да имаш проблеми с тази позиция. - нареждаше Насето, докато изкачвахме стълбите. - Знам, че си добър конструктор, с комуникацията също няма да имаш проблеми, работният език е английски, а твоят е на добро ниво.
• Искам повече информация, Насе.
• Разбира се. - мушна ме с глава в гърдите той. - А, някои навици не изчезват. Пак си оставил нещо да свири вътре.

Отворих вратата и двамата нахълтахме в коридора. И останахме като втрещени от фигурата подпряла се на касата на вратата към хола.

• Гледай го ти измамника - чух гласа на приятеля си. - Нали ми каза, че живееш сам, обеснико. Господи, но това е Емона!
• Аз съм, Наско - материализира се фигурата срещу нас. - И той действително живее сам. Ние просто минаваме.

След което жената, наречена Емона, а всъщност моята първа бивша съпруга Емилия, приближи и целуна Атанас, застанал като обелиск с пликовете в ръка, отстъпи крачка назад и подхвърли към мен:

• Викторе, здравей.
• Не каза ли току що “ние”? - излязох най-после от вцепенението си аз.
• Да, така е. Ако погледнеш в хола, ще видиш във фотьойла розов телефон. Придатъкът към него е дъщеря ми. И никакви обяснения повече, засега.- изпревари надигащата се вълна от въпроси в мен. - Виждам, че сме улучили точния момент, затова носете всичко в кухнята и когато подредим масата, ще получиш своите отговори.

Ето това вече е шокиращо. Дори появата на Наско беше с ефекта на взрива на обикновена авиационна бомба сравнен с атомния такъв, от появата на бившата. В кухнята инициативата изцяло премина в ръцете на Емилия, ролята на главен помагач бе поверена на приятеля ми, а мен ме използваха за разносвач. Но така поне, успях да разгледам жената, с която живяхме заедно повече от две години. Изминалите оттогава години почти не бяха я докоснали. Кадифените джинси подчертаваха стройните крака и стегнатия задник, а пуловерът не скриваше тънката снага и високите гърди. Почти никакви следи от грим, слабо забележими бръчици и единствено дългата руса коса, сега беше оформена в стилна къса прическа. През цялото време тя не спря да говори и доколкото я познавах, това бе сигурен признак за прекомерна нервност., Направих опит да заговоря момичето във фотьойла, използвайки наличието на котето в скута й, същото което за малко не прегазих на излизане. Нула внимание, сякаш бях безплътен. Най-после се наредихме около масата, аз и Наско на дивана, а срещу нас във фотьойлите, Емилия и дъщеря й. Наско отвори виното, напълни три чаши и още една с натурален сок за тийнейджърката, която постави пред нея. Подаде ни по една чаша с вино, вдигна своята в ръка и възкликна въодушевено:

• Е, какъв е тостът?
• Не бързай, брат! - пресякох въодушевлението му, обръщайки глава към Емилия. - Очаквам обясненията.

Тя остави чашата си и потъна във фотьойла,скръстила крака под себе си.

• Виктор е прав. Накратко: реших го днес, направих проучване по телефона, ползвайки неизчерпаемата осведоменост на леля Сийка и използвах моя ключ за да влезем, като разчитах на някои твои навици, Викторе. И ето ни тук. Причината: това хлапе до мен вече повече от година ме тормози със своите въпроси. Днес навършва 14 и реших да й отговоря на всичките.

Тук Емилия се присегна и свали слушалките от момичето. Грабна телефона от

ръцете й, който заедно със слушалките потъна в голямата чанта, опряна на фотьойла.

• И така, Мариана, запознай се с баща ти.

Писък на изумление от отсрещния фотьойл и звън на счупена чаша от моята страна, последваха последните думи.

• Мамо, полудя ли? Имала съм баща?
• Да, момичето ми, този непохватен човек срещу теб е твоят баща. Викторе, запознай се с дъщеря си Мариана.

Седмица по-късно. Отново съм на дивана, опитвайки се да се включа на онази вълна от миналата седмица. Не се получава. Непрекъснато се върти един рефрен с гласа на философа в мен: “Егати гората. Кой да ти каже, че е бъкано с пътеки. И сега накъде?” Хвърлям поглед към отсрещния фотьойл, където едно хлапе зяпа в лаптопа ми картата на Португалия, скачам в пантофите и се отзовавам на повикване от кухнята, окупирана от една позната нимфа.