Планирано пътуване.
Чакам Л да свърши работа и тръгваме.
Викам му:
- Няма да минаваме по магистралата, ще те прекарам по Подбалканския.
- ОК.
След час и малко почваме да катерим Беклемето. Както не ми се гонеше, така се озовах зад една А-класа, която като ефирно облаче се носи по безбрежното небе. РВ –ми то къде другаде ще ти се мадърсат по средата на шосето с 20. Карам 3 мин зад него – колата се мъчи ще тръгне назад още малко. Поглеждам в огледалото зад нас едва ли не шествие с венци и всички са в черно...
Е нéма да стане! Издебнах момента, тоест почти де, щот мислех, че следващия завой е ляв, па се оказа десен – два десни демек… Л се сепна от телефона.
- Кво стана?
- Нищо.
- Е-е-е?
- За момент загубихме пътя отдолу... – гледа ме глупаво.
Стигнахме билото, там друга планета, братче. Мъгла, дъжд, сополи - Wrong turn style.
21:30 - Стоп машини! Л казва:
- Направи салатата аз отивам да пробвам една антена. – връща се след 30 мин.
- Направи ти кюфтета... – Яйцата ги сварихме заедно – като истинска двойка...
В обощение - изкарахме домашната ракия и... апокалипсис.
Л вече плаче – твърди, че е от смях. Аз усещам, че нещо го боли. Вероятно го бОли уя за нещата... Все идет по плану
2:17 - тръгваме на разузнавателна мисия в гората. А той що ми се върза на Нано-акъла – в Балкана, по среднощ... Имам спомен, че исках да крада на съседа му антената, че с нашата не се получи ситуацията. Сутринта не я намерихме, значи всичко е останало в разумни граници.
6:45 - Събота. Добро утро! Иху-аху...
9:05 - слязохме за закуски. Влизаме в кръчмата и Сюрпра-а-а-й-з – има мекици, бате. Аз цяла София обикалям и не мога да намеря.... До мен на масата някакви местни пият уж Розе. Розе ама смърди на Мастика. Ясно, викам си – разреждат.
- Дайте ми 6 мекици – казва Л.
Техните пристигнаха към обяд.
- Абе момчета, тука трябва да свалите едни плочки от колата...
Аз като пионерче се изстрелвам. Взимам един пакет – абе тежи ама е поносимо. Взимам втори, връщам се за третия вече, ама третия са два съчетани в един...
Хац – сега вече и аз плача. Изохках, изпсувах, проклех, шмръкнах си сополите и го довлякох. Л му е смешно, щото той само ги реди на купчинка.
Как да е, айде после ходи пълни 200 л вода в туби. Там малко скатах, та се пекох на една пейка докато се пълнеха – после ме ранесоха из целия ФБ. Хейтъри!
Наложи се да събираме и малко окосена трева под звуците на Слави, звучащи от съседната къща за гости. И под звучното псуване на една от момите, което би накарало и сърбин да се изчерви. Чак и издевателства такава.
- И-и-и сега, специален поздрав за градинаря! – как па нямам един приятел сапьор – дейба...
Вечерта пихме по две ракии и по леглата, че междувременно се оказа че сме намотали 19 892 крачки (14,97км) според крачкоброеца на телефона ми.
Неделя по някое време палим обратно. Минаваме по малки пътища, радваме се на природата, лениво насочвайки се към София.
По пътя подбираме Мама. Тая жена има лоша карма, а може и да съм аз. Тамън улазваме у Враждебна и прас – съединителя пропада. Почвам да пърфорвам една идея по изнервени движения от обикновено. Мама я е страх много в кола.
- Какво става?
- Нищо, пропадна педала.
- КАК пропадна педала? Кой? Спирачки имаме ли?
- Май има.
- КАК? Май или има?
- Споко бе, ще заобикаляме ако трябва...
Л се смее, отива с такси да вземе неговата кола.
Вапцаров – Нататък е ясно – въжето изкусно през шията и те така след 35 км, 1 час и 1 забранен обратен завой на въже, на собствен ход, но не със собствена тяга пристигнах пред бокса.
Извод: това става в Неделя, а от Понеделник трябва да спра да ям хляб.
Ае, кажѝ как да доживея до Евроизборите?

Ф.

https://www.youtube.com/watch?v=y3Tpm1LyXfM