Нямаше нищо по-голямо от играта, защото играта беше животът му. Питър разбра това рано и за миг не изпита съмнение, че греши. А не е като да нямаше поводи. Беше само на пет години, когато родителите му напуснаха България и дойдоха в Англия в търсене на по-добър живот. Тук той от Петър стана Питър, защото англичаните не можеха да произнесат българското му име.

     В началото, като че ли всичко бе наред. Родителите му си намериха работа и след няколко месеца напуснаха къщата, в която живееха с още едно семейство. Наеха къща само за тях, в която той вече имаше собствена стая. Тръгна на училище и колкото и трудно да му беше в началото успя бързо да научи английският език и да си намери приятели, а когато докосна за първи път футболна топка в час по физическо разбра, че от тук насетне нищо няма да го спре да тича след нея. Чувството, което изпитваше, докато преследваше топката по игрището не можеше да се сравни с нищо.

     И тръгна животът му спокойно и сигурно като река Темза. Листата на календара се сменяха. Годините минаваха, а той ставаше все по-добър с топката в краката си. Когато стана на 12 го взеха в отбора на училището по футбол. Нямаше никога да забрави деня, в който господин Потър го извика в кабинета си и го запита иска ли да се включи в отбора. Искаше да изкрещи „Дааа“, но знаеше какъв е правилника на училището и учтиво отговори „За мен ще бъде чест господине“.

     Вечерта родителите му го заведоха на пицария, за да отпразнуват успеха му. Баща му обеща, че няма да изпуска негов мач, а майка му с притеснение каза, че трябва да се пази и да внимава да не се нарани.  

     В първите мачове на отбора беше резерва, но когато загубиха три последователни срещи треньорът реши да му даде шанс. И той го използва. Вкара гол и подаде за победния. От тогава не излизаше от титулярния състав, а баща му не пропускаше мач, както беше обещал. Беше горд с него и след всяка среща доволно го пляскаше зад врата.

-Добре игра днес юнак! – винаги казваше след това.

След последният мач за сезона, когато излизаше от съблекалнята, към него се приближи висок, едър мъж с гола глава и побелели мустаци.

-Ти си Питър, нали? – запита той.

-Да.- отвърна Питър и го изгледа учудено, защото нямаше представа от къде може да знае името му.

- Аз съм Фил.-представи се мъжа и му подаде ръка.

Питър я стисна.

-Скаут съм на Фулъм и ще се радвам ако от следващият сезон  дойдеш в нашата Академия. Предлагаме много добри условия за такива таланти като теб, но разбира се първо трябва да говоря с родителите ти.

-Те ще са съгласни.-побърза да каже Питър.

Мъжът се усмихна и отвърна:

-Все пак трябва да говоря с тях.

-Разбира се.- каза Питър. Знаеше, че това няма да е проблем.

-Ще се видим скоро. – обеща му Фил, след като му даде визитката си-Нека ми звъннат!

Баща му го чакаше до колата. Плесна го зад врата и каза:

-Добре игра днес юнак.

-Искат ме от Фулъм, но вие с майка ми трябва да се съгласите - каза Питър вместо поздрав.    

-Бъзикаш се.

-Не. Сега говорих с техният скаут.

-Ти какво искаш?

-Искам да тренирам в тяхната Академия.

-Ами тогава ще тренираш. Браво, момчето ми! Много съм горд с теб. А сега да вървим да изненадаме майка ти.  

Но както са казали недоверчивите българи много хубаво не е на хубаво.  Един месец преди Питър да започне тренировки в Академията на Фулъм баща му катастрофира. Наложи се лекарите да ампутират единият му крак. Баща му оцеля, но нещо в него умря. Излезе от болницата друг човек. Силният му гърлен смях изчезна. Веселите пламъчета в очите му угаснаха. Стана заядлив и сприхав. Напусна работата си като автомеханик и взе сергия под наем на малък пазар, близо до домът им. През деня продаваше всякакви боклуци от Китай, а вечер изпиваше парите в близкия пъб. Питър го виждаше рядко, но предпочиташе въобще да не го среща, защото срещите им винаги приключваха с кавга. Баща му вече имаше друго мнение за футбола. Всеки път му повтаряше, че трябва да престане да вярва във вятърни мелници, че от него добър футболист няма да стане и е най-добре да си намери добра професия, за да не свърши на улицата.

Питър не знаеше къде ще свърши, но беше сигурен, че ако не беше майка му те вече щяха да са на улицата. Тя чистеше къщи, което им помагаше да не умрат от глад и да плащат наема. Излизаше рано сутрин и се прибираше късно вечерта. Косата й побеляла преждевременно, а очите й се напълниха с умора. Заради нея Питър се зарече, че ще успее каквото и да му коства това.

Футболът беше неговото спасение. Неговото бягство от реалността. На игрището забравяше за всичко. Забравяше баща си, студената тъмна стаичка, в която спеше, уморените очи на майка си. Всичко изчезваше. Беше само той и топката. Само играта имаше значение. Обичаше играта, но мразеше съотборниците си. Първите месеци във Фулъм бяха истински ад за него. Новите му съотборници бяха високи и яки момчета, а той беше слаб и дребен. За тях това беше достатъчно основание за подигравки и пренебрежение. Отнасяше по много на всяка тренировка. Влизаха му твърдо и брутално. След всяка игра имаше рани по краката въпреки предпазните кори.  Криеше ги старателно от майка си защото знаеше, че ако ги види няма да му позволи да играе футбол повече, а той не можеше без играта. Стискаше зъби. Лекуваше раните и прекарваше все повече време във фитнеса. Никой нямаше да го спре да играе играта. Нямаше да им позволи.

     В началото на втората година в Академията дойде ново момче. Казваше се Тревър. Беше висок, рус и винаги усмихнат. Не му трябваше много време, за да поеме контролът над съблекалнята. Направи го толкова естествено сякаш цял живот се е готвил за това. Никой от отборът не смееше да му противоречи и скоро неговата дума стана закон за момчетата. Питър също усети последствията от идването на Тревър. Съотборниците му спряха да му влизат твърдо на тренировките. В началото той не знаеше каква е причината. Реши, че им е омръзнало или че го е заслужил с добрите си игри. От заблуждението му го извади Тревър една вечер, когато бяха останали само двамата в съблекалнята.

-Приятел, ти си голям талант. – каза му той-Повечето от тия тъпаци в отбора ще спрат с футбола още преди да са изпили първата си бира, но виждам, че ти четеш играта и имаш голямо бъдеще. Затова хич и да не ти пука от това как се държат с теб. Те скоро ще бъдат в миналото, а ти ще си в бъдещето. Казах им да не те закачат повече. Не знам дали ще ме послушат, но да не ти пука. Играй си играта и не мисли за тях, а затова което те чака.

-Благодаря ти. – успя да отвърне стъписан Питър.

-Зарежи благодарностите. Искаш ли да излезем тази вечер и да се позабавляваме. Футболът си е футбол, но и животът си иска своето.

Така започна приятелството му с Тревър.  То беше второто нещо след играта, което му даваше сили да продължи напред. И той продължи. Ставаше все по-уверен на игрището. Фитнеса му помогна да заякне, а Тревър му помогна да забрави скандалите с баща му.

Два месеца след като навърши 16 години Тревър го заведе в Макдоналдс и докато хапваха бургер и пиеха кока кола му каза с широка усмивка:

-Отивам в Арсенал, приятел. Вчера подписахме договора.

Питър спря да дъвче. Погледна го, за да види дали не си прави шега, но очите на приятелят му бяха красноречиви. В този момент той разбра, че след баща си губи и най-добрия си приятел. Искаше да вика от болка, но се усмихна и каза:

-Ти заслужаваш това, приятел. Ще се видим на терена и повярвай ми няма да ти е лесно да играеш срещу мен.

-Знаеш, че ще те спукам от бой, ако не ме затрудниш, нали? – отвърна му Тревър.

И двамата се засмяха.

Тревър излезе от живота му, така както влезе. Неочаквано. В началото му се обаждаше и от време на време излизаха, но после обажданията му спряха. Питър го разбираше. Не беше лесно да пробиеш в голям отбор.

Когато стана на 18 години получи предложение от Фулъм да подпише първият си професионален договор. Толкова дълго беше чакал този момент и когато това се случи имаше чувство, че ходи половин метър над земята. Безкрайните тренировки, литрите пот, които беше оставил по терените явно не са били напразно. Явно всичко си е заслужавало. Всичко е имало смисъл.

С първата си заплата заведе родителите си на ресторант. Майка му хлипаше от радост. Баща му го гледаше намръщено и пресушаваше бира след бира. Единственото, което каза през цялата вечер беше:

-Не се радвай толкова. Още нищо не си постигнал.

Питър не се обиди. Беше сигурен, че ще го опровергае. И го направи.

Първата година бе твърда резерва във Фулъм. Така започна и втората, но тогава се контузи един от титулярните нападатели на отбора. Това беше неговият шанс и той не го изпусна. Влезе в игра и повече не излезе. Завърши сезона с 10 гола. За него бяха недостатъчно. Знаеше, че може да се представи и по-добре, но за Челси бяха достатъчно, за да му направят оферта, която той не можеше да откаже. Когато съобщи новината на родителите си видя за първи път усмивка на лицето на баща си, а след няколко седмици майка му каза, че той е спрял да пие. И тогава изживя най-големият си кошмар.

Предстоеше им дерби  с Арсенал. Той цяла нощ не можа да спи от вълнение. Чувстваше се уморен и без сили, но когато треньорът му съобщи, че ще играе всичко изчезна. Адреналинът прогони умората и бе готов за битка. Излезе на терена спокоен, като тибетски монах и тогава видя Тревър. Ревът на публиката изведнъж изчезна. Питър се приближи към него. Тревър му се усмихна, но усмивката му не бе като едно време. Изглеждаше уморен и веселите пламъчета в очите му  бяха угаснали. Стиснаха си ръцете.

-Отдавна чаках тази среща, приятел. – каза му Тревър. – Най накрая и ти влезе в голямата игра. Заслужаваш го.

-И аз се радвам да те видя, приятел.

-Нали знаеш, че ще ви наритаме задниците.

-Мечтай си.

И двамата се засмяха. А после всеки се запъти към отбора си.

Мачът беше оспорван. Имаше много положения и пред двете врати, но топката така и не влизаше. В деветдесетата минута, когато част от публиката вече се беше насочила към изходите Питър получи страхотен пас в наказателното поле. Почти нямаше сили, но някак си стигна до топката, тогава усети удар в гърба. Опита се да запази равновесие и да нанесе удар по топката, но не успя и падна. Още преди да е докоснал земята чу свирката на съдията. Дузпа. Не можеше да повярва. Победата им се усмихваше зад ъгъла. Той грабна топката и се запъти към точката за изпълнение на дузпа. Знаеше, че треньорът бе определил друг играч да изпълни евентуална дузпа, но в този момент не му пукаше. Той си я бе изработил и той щеше да я вкара. Това беше неговият миг и никой не можеше да го спре. Капитанът на Челси се опита да го спре, но Питър му каза да си гледа работата и не пусна топката. Онзи го изгледа невярващо, но не каза нищо. В този момент към него се приближи Тревър.

-Питър не я вкарвай, моля те!

Питър се обърна към него и го изгледа невярващо.

-Ти луд ли си? – успя да каже.

-Заложил съм много пари на този мач, Питър. Моля те не вкарвай!– отвърна му Тревър.

Питър го погледна и разбра, че не се шегува. Приятелят му го гледаше умоляващо, а в очите му имаше страх.

-Ще загубя всичко, Питър. Не го прави!

В този момент съдията се приближи до тях и накара Тревър да напусне наказателното поле, а на Питър му се прииска никога да не бе пожелавал да изпълни дузпата. Огледа се безпомощно, но капитанът му кимна окуражително с глава. Нямаше спасение. Той си нагласи топката. Засили се и пред погледите на смълчаната публика я запрати неспасяемо в горният десен ъгъл на вратата.