Вървеше бавно, наслаждавайки се на присъствието на нощта край себе си. Също така и на зимата, на нейното ледено дихание, обвиващ смъртното тяло. Харесваше му да се разходи преди поредната игра из скованите улици и неподвижни ѝ силуети. Всичко наоколо бе потънало в мъртвешко мълчание, дори и небето – както отбеляза, след като погледна и към него.

Казваше се Антоан Вер, не вярваше в живота и участваше в Играта – това бе всичко, с което би се представил на някой непознат. Не мислеше, че е нужно повече. Не и за него.

Къщата се намираше в самия край на улицата, след нея започваше нищото на голото поле. Няколкото оголели дървета стърчаха с изкривените си клони като посрещачи отстрани на пешеходната алея, но той ги подмина без да ги погледне. Стъблата им стенеха тихо, може би от студа, а може би и от умората на годините. Къщата беше голяма, но самотна и тъмна. Входът беше покрит с навес, прозорците ослепели, с изключение на един единствен на втория етаж, който пропускаше изпод завесите си малки късчета от светлина.

Той се обърна и се загледа в пустата улица. Нямаше никакъв шум в късния час, също и никакво движение. Антоан знаеше, че може и да не види повече нищо от този свят, но за него това не бе от голямо значение и решително почука на вратата.

Отвори я млад мъж на неговите години. Лицето му беше изпито и лишено от кръв. Бледостта се открояваше в тъмнината, която той не наруши със запалването на някакъв светилник.

- Антоан Вер? - почти прошепна мъжът.

Той кимна и последва жеста да влиза. В къщата също бе така студено като навън. Просторната галерия кънтеше от стъпките на двамата изкачващи се по мраморните стълби. Новодошлият оприличи мястото като гробница, в която имаше голяма вероятност да бъде погребан тази нощ.

Стигнаха до единствената осветена стая. В нея ги очакваха още двама мъже, облечени в същите игрални дрехи, като него. Антоан Вер се поклони леко за поздрав и застана пред кръглата маса с тежка алена покривка от кадифе. Никой не говореше, всички очакваха началото на играта.

- Моля, заемете местата си – каза с призрачния си глас посрещналият го мъж и четиримата седнаха на старинните столове, оказали се невероятно удобни.

Всеки седеше срещу някой, както го наричаха играчите – на кръст. Домакина постави внимателно на масата дървена кутия с резбовани мотиви. Извади от нея лъскав револвер, отвори барабана и го постави пред себе си. До него остави един сребърен патрон. Погледите на мъжете се впиха в него. Не в револвера, а в патрона. Той беше решаващ и определящ съдбата. Също така и играта им. Шестте празни канала зееха дълбоки и черни, заобиколени от сребристите отблясъци на няколкото светилника по стените.

Дългите костеливи пръсти на домакина взеха патрона и го поставиха в едно от гнездата и върна барабана на мястото му. Огледа останалите и срещна готовност в очите им. Беше време да започват. Той посочи към тестето карти и един от непознатите посегна. Изтегли една карта и я сложи пред себе си.

За Антоан реда за игра нямаше значение, но правилата бяха такива. Изтеглилият най-силна карта започваше първи. А всеки започнал играта, можеше и да завърши първи. Но това също не го плашеше, играеш ли играта, трябва да си готов да я загубиш още при първото раздаване. Имаше много играещи, които се страхуваха от загубата, но все пак я играеха и често губеха. Смъртта не обичаше страхливците.

Беше негов ред и той изтегли своята карта. Остави я с безразличие и дори не я погледна. Търпеливо изчака последното теглене, щеше да е втори по ред. Първи се оказа посрещналият го на вратата, трети мъжът срещу Антоан.

Време беше за истинската игра.

Домакинът взе револвера и го наклони, завъртя силно барабана, изчака спирането и дръпна ударника. Гледайки в нищото пред себе си, той опря дулото в слепоочието си и натисна спусъка. Очите му дори не трепнаха при празното изщракване. Предаде оръжието на следващия. Антоан го пое и усети студената дръжка, сякаш другият нямаше никаква топлина в дланите си, за да я стопли. Завъртя силно барабана, опъна ударника и постави цевта на главата си – всичко това само за няколко секунди, но и той нямаше късмет. Предаде го на третия играч.

Хуморът в играта беше черен, както и подобаваше на подобна игра. Онзи, който умираше в нея, казваха, че е имал късмет.

И защо не – нали се спасяваше от всички грижи, от всички проблеми, а и срещаше много по-бързо неизбежното. Краят на живота е един за всички, просто човек го отлагаше с всеки ден, за да бъде в последния си миг пак неподготвен. Но Антоан отдавна се чувстваше готов. Затова и играеше – защото беше изгубил всички надежди, а мечтите му отдавна бяха изгнили. Мнозина го наричаха самоубиец, заради естеството на играта, но той не се приемаше като такъв. Просто знаеше, че какво и да прави днес, то утре всичко ще бъде забравено.

Той се загледа в играещите. Умееше да ги разпознава като характери. Третия го беше страх. Ръцете му трепереха и очите му подскачаха на всички страни. Гледаше ту към стените, ту към другите в стаята, а най-често към револвера. Когато го пое, пръстът му неуверено се сви на спусъка и замръзна. За такива натискането беше прекалено тежко и им трябваше много усилие, за да го завършат. Това бавене измъчваше още повече играча, но той не го осъзнаваше и се бореше със себе си, с природните сили, които го призоваваха да живее, с житейската реалност, която го караше да хазартничи със смъртта.

Навярно е дошъл от нужда – отбеляза Антоан, гледайки мъките на непознатия. Заради парите, които бяха за някои равни на едно богатство. Но само тези, които ги нямаха, си мислеха, че притежаването им те прави щастлив. Повечето участници в играта бяха много богати и заради това изгубили вкуса на живота. Сладостта му се изчерпваше бързо, когато имаш време да го разбереш. Бедните бяха щастливи с това, че заети с оцеляването си, нямаха време да се замислят за излишното живеене, за напразното трупане на блага и търсене на житейски събития, който са просто един миг във времето. Макар и понякога някой от тях да играеше и печелеше пари, с които скоро да открие, че е бил много по-щастлив, когато е нямал възможност да се огледа и да осмисли мимолетността на човешкия живот.

Ударникът щракна пак и мъжът с въздишка предаде на следващия тази смъртоносна щафета. Последният от групата беше копие на Антоан - без да се бави, завъртя барабана, зареди и бързо натисна спусъка. Той навярно бързаше да умре и да бъде забравен. Разочарован силно, навярно нещо лично, като това да е измамен или изоставен от любима жена. Такива не играеха заради играта, а заради възможността да бъдат споходени от късмета. Така всичко тежащо в сърцето изведнъж изчезваше.

- Второ завъртане, отново ще бъде с един патрон – обяви домакинът. - При следващото или при първи късмет, ще поставим втори.

Останалите бяха съгласни и зачакаха реда си. Беше изминал половин час, макар че никой от играчите не носеше часовник и не знаеше това. За тях времето спираше още при избора им да участват в играта. Човек се променяше много, щом стане един от тях. Несъзнателно започваше да търси близки до мрака места, за да живее в тях. Да избягва шума и да се крие от светлината. Да не говори, почти да не се храни, да не мисли за топлина, привиквайки тялото си към неизбежното гладуване в отвъдното, което ги очакваше.

Бяха живите мъртъвци, които бродеха като чужденци в живота и се дразнеха от жизнеността на обикновените хора.

Домакинът за втори път опита шанса си, но отново само празното изщракване се накъса тишината. Беше ред на Антоан, той взе револвера и завъртя рулетката на съдбата. И още с издърпването на ударника усети какво ще последва.

Казват, че играчът винаги усеща късмета си. Такава беше легендата сред живите играчи, защото нито един от тях не е могъл да го сподели, ако е имал късмет. Но се твърдеше, че истинският играч разбира кой опит ще е последен. Точно както сега при него. Усещането дойде внезапно и студената неумолимост обзе съзнанието на Антоан. След толкова много игри, сега за първи път усети ледено свиване в гърдите, идващо от увереността, че след миг ще е далеч от този свят. Но беше отдавна готов да си отиде.

Той се усмихна леко и натисна спусъка.

Изстрелът се блъсна в стените на празната стая. Тялото остана секунда-две изправено, но после незадържано от никакви мускули и воля се поддаде на гравитацията и се отпусна върху масата. Пронизаната от сребърния куршум глава падна на кадифената покривка, която започна да се напоява с изтичащата от раната кръв.

Стаята остана онемяла след като ехото на изстрела заглъхна. Трите огледала край масата отразяваха отнелия живота си човек, потърсил тяхната помощ, за да не бъде сам в последния си миг. Така сякаш не един, а четирима си бяха отишли едновременно от този свят.

- Играта завърши с късмет – определи нощта и потъна в смъртно мълчание.