Вървеше бавно, наслаждавайки се на присъствието на нощта край себе си. Също така и на зимата, на нейното ледено дихание, обвиващ смъртното тяло. Харесваше му да се разходи преди поредната игра из скованите улици и неподвижни ѝ силуети. Всичко наоколо бе потънало в мъртвешко мълчание, дори и небето – както отбеляза, след като погледна и към него.
Казваше се Антоан Вер, не вярваше в живота и участваше в Играта – това бе всичко, с което би се представил на някой непознат. Не мислеше, че е нужно повече. Не и за него.
Къщата се намираше в самия край на улицата, след нея започваше нищото на голото поле. Няколкото оголели дървета стърчаха с изкривените си клони като посрещачи отстрани на пешеходната алея, но той ги подмина без да ги погледне. Стъблата им стенеха тихо, може би от студа, а може би и от умората на годините. Къщата беше голяма, но самотна и тъмна. Входът беше покрит с навес, прозорците ослепели, с изключение на един единствен на втория етаж, който пропускаше изпод завесите си мал ...