6.10.2005 г., 2:27 ч.

Играта на Съдбата 

  Проза
1484 0 1
13 мин за четене

Играта на Съдбата

/разказ/

 

     Хей, здравейте!Аз съм вашият гид, с който ще се насладите на тази необичайна история.Ще ви запозная с живота на едно обикновено и скромно провинциално момиче, на което му се случват все неочаквани неща.

     Както всяко момиче от добро семейство, така и нашата героиня получава добро образование.По стечение на обстоятелствата придобива и благородна професия.И така, животът на нашата провинциалистка е свързан с учителското поприще.Тя обичаше работата си, беше се отдала цялостно на нея, ежедневието й бе еднообразно, започваше и завършваше с работата й.Щастлива се чувстваше сред детските усмивки, закачките и подсвирванията.Харесваше й да прави по нещо ново и необичайно за тях.

     Още първата година реши, че в училище трябва на 14 февруари да се изпращат и раздават валентинки.Предложението беше прието добре и от колегите й, понеже това щеше да разведри закостенелия училищен живот.А нейното задоволство беше огромно, когато виждаше с какъв трепет всеки очаква своята валентинка и със затаен дъх прочиташе посланието.Имаше чувството, че играеше ролята на Купидон.Да, доставяше й нестихваща радост, че помагаше на толкова чисти влюбени души да се открият.Тя живееше с техните истории, присъстваше на всяка една от техните интриги.И трудно съпреживяваше всяка една раздяла.Без да искаше, ставаше свидетел на зараждането на големите ученически любови.Понякога това я отегчаваше.Гледаше да се отдалечава от тези неща и да не се натоварва емоционално, но не успяваше.Винаги имаше някой, който да сподели преживяванията и болките си с нея.Като че ли ги привличаше с магнит, от нея лъхаше някакво доверие, може би за това всеки гледаше да споделя с нея.Живееше с техните мечти и илюзии, но винаги се стараеше да ги напътства и съветва правилно.Тя посяваше в душите им не само зрънцето на знанието, но и на човещината.Та, затова и беше обичана и уважавана.Дори в определени моменти пожелаваше да се скрие или да изтрие етикета "учителка".Непрекъснато поздрави "Добър ден, госпожице" я отегчаваха вече.Тя силно искаше да промени този начин на живот.Това ежедневно еднообразие я убиваше малко по малко.Това нейно желание беше изпълнено от Съдбата.

      След няколко години пълно отдаване на професията, тя трябваше да напусне училище.Знаеше, че колежката която заместваше се връща, но една част от нея не искаше това да се случва.А по-голяма част от душата й неистово крещеше:"Върни се".Най-мъчителното беше, когато научи.

     Беше началото на месец март и тя реши, че иска да се откъсне от училище и семейството си за няколко дни.Взе си отпуска и замина при познати в едно отдалечено планинско селище, където празнува и осми март.Имаше нужда от такава почивка.Дните, в които беше там, валеше обилен сняг.Една сутрин реши да се поразходи в планината.Огромни бели снежинки танцуваха навсякъде около нея.Струваше й се, че се намира в приказка.Непокътната бяла пелена покриваше всичко наоколо, върховете на боровете опираха в небесната вис.А тя се чувстваше, като прашинка от Мирозданието.Никога нямаше да забрави тази разходка и този осми март.Чувстваше се страхотно, като че ли можеше да направи всичко възможно и реално.Дойде денят, в който трябваше да се прибира, един от най-кошмарните й в живота.Когато слизаше от автобуса в родния си град, се намери една доброжелателна ученичка, която съобщи болезнената новина.В момента, в който я чу, като че ли нещо стана, някаква струна в душата й се скъса.Макар да знаеше, че ще дойде този момент, никога не бе искала да го научава в този момент.Искаше й се поне още няколко дни да поживее в хармонията и приказната омая на пътуването.Най-жалкото беше, че след няколко дни тя празнуваше своя 25 рожден ден.Кажете не е ли игра на съдбата?Макар и съкрушена тя трябваше да вдигне глава и да продължи.Чувстваше, че последните дни в училище вече не издържаше.Мъчително й беше да се раздели с класа си.Те трябваше да се разделят с един човек, учител, приятел, а тя с двадесет и двама.Душата й ридаеше, а в сърцето й зееше огромна яма.Не искаше въобще този ден да съществува.Имаше чувството, че губи всичко.

    Месец по-късно нашата провинциалистка си имаше друго занимание, беше вманиачена в своя компютър.Той беше нейният живот, интернетът беше нейният свят.Компютърът й беше денят и нощта.Съдбата й предостави нови запознанства, дари я с много емоции, благодарение на които лекуваше болката от  раздялата с учениците й.Ако си спомняте, ви споменах, че тя винаги бе съпричастна към любовите на учениците си. Но никога не бе срещала истинската любов.Имаше няколко не споделени училищни увлечения, но нищо повече.От време на време се сещаше за тях и леко се усмихваше.В тежките моменти, които трябваше да преодолява, изпитваше неистова нужда от човек, който да бъде до нея.Тайничко се надяваше и молеше Съдбата да я срещне с човек, който да я разбира,  уважава и съветва...Но, уви, това не й бе писано.Но тя бе свикнала да е сама и сама да посреща предизвикателствата на живота.

     Случи се така, че една лятна вечер, сядайки на компютъра си, да по чати, се включи интересен човек.Тя имаше навика всяка вечер да чати, да се запознава и разговаря с нови хора.По този начин изпускаше напрежението от  деня, пък и й доставяше удоволствие.Не минаваше вечер, в която да срещне интересни за нея личности.Така откриваше нови приятели, с които контактуваше и днес.Помогна на един младеж да преодолее  по-леко  неправдите на любовта- тя, която не знаеше какво е любов.Той бе по-малък от нея, но бе преживял повече от нея, беше изживял любовта.

     Една лятна дъждовна вечер започна поредния разговор., тя беше впечатлена от учтивата форма на обръщение към нея.Разговорът  по-късно преминава на  ти и така продължава няколко часа.До късно вечерта се изпращали с чао, лека вечер, всичко добро, но искали  въобще да не се разделят.Дни наред  в главата й отекваха  милите думи, които й бяха казани.Та тя ги чуваше за първи път.В определени моменти я смущаваше това, но същевременно  сърцето й трепваше.Този човек обзе мислите й, душата й се вълнуваше повече от обикновено, като че ли беше влюбена.Та тя толкова искаше, това да й се случи.При нея се получи нещо като любов от пръв разговор.Продължаваха да се чуват почти всяка вечер в чата.Тя реши, да му посвети стихотворение, в което да опише чувствата си.Така й стори.Резултатът беше убийствен, той изчезна.Колкото и  да го търсеше всяка вечер, не го откриваше.За пореден път се чудеше, какво още ще й поднесе Съдбата и какво искаше от нея.

      Та тя продължаваше да я тласка от едно разочарование към друго.Следваше поредната  вечер, в която не се случваше нищо необичайно.Запознанства, разговори, изпращания на снимки и… в следващия миг тя посърна.Няколко думи казани от човека отсреща я попариха:”Тя умря при катастрофа”.Явно беше питала, кое е момичето на снимката.Тези  слова кънтяха в съзнанието й.Прекъсна разговора и си легна.Не след дълго, при отварянето на пощата си, тя се изненада.Разговаряше пак със същият човек, без да подозира.”Тя умря при катастрофа, но аз трябва да живея.” “Наистина, той трябва да продължи да живее- си мислеше тя.”Тя му обясняваше, че вече са разговаряли, възпроизведе му почти целия разговор, а той се впечатляваше.Поискал й телефонния номер и тя, не след дълго мислене, го дала.А си беше обещала, никакво даване на телефонния номер или пък срещи с хора от чата.Но… случи се.Следват  няколко минутни разговори сутрин, вечер, непрекъснати SMS и пак срещи в чата.

    Животът на нашата провинциалистка се промени, та тя това искаше.Другите около нея също усетиха промяната, нейното потайничество, веселост и непрекъсната отвеяност.Дойде моментът, в който се срещна с него.Не можеше да повярва, че е толкова лекомислена и лековерна да стори това нещо.Като че ли друг  направляваше живота й.Няколко срещи и пак разочарование, оказа се, че е съвсем друг човек.Нежните слова, милите погледи- всичко е било лъжа.Тя не очакваше това от любовта.Докато даваше съвети на младежа, сега тя имаше нужда от тях.

    За няколко месеца животът й  се промени коренно. Съдбата не я оставяше на мира.Продължаваше да си играе с нея.Това момиче, чието ежедневие беше само работата й , трябваше да преживява разочарование след разочарование.

    Поредният ден, в който беше без работа, а на гости й бяха бивши нейни ученици, това беше късно следобед.Телефонът й звънеше, но не го чу, понеже беше изключен звукът, по определени причини.Може би се сещате.Едно от децата й каза, тя го погледна-непознат номер.Не след дълго телефонът пак звънна.Тя вдигна, а отсреща беше мъжки глас.”Здравей, ...Казвам се ... и съм от ...Не ме познаваш, но аз съм те виждал.Сега съм в ... и утре пак ще съм тук.Искаш ли да се видим?”.Като попарена с треперещ глас тя му каза:”Ами, да се видим.”.Той й каза, че ще й се обади  на другия ден, кога и къде да се видят.Какви ли не мисли й се въртяха в главата.Какъв е, от къде й има телефона, къде я виждал, дори и името й знае.Това неведение я измъчваше, а още повече изпитваше страх,  да не би да е  момчето, с което се срещаше.Тя се намразваше при мисълта за него, че се поддала на това да я впечатли с лъжи.Та това ли заслужаваше тя.

    След една почти безсънна нощ, прекарана в мисли, тя очакваше телефонното обаждане.Вече беше включила звука, за да не би улисана в някаква  работа  да пропусне разговора.Изведнъж се стресна, беше той.”Добре след петнайсет минути ще съм там.Да не би случайно да има някаква грешка, как изглеждам- попита тя?”.И той я описа точно.При последвалите думи, тя не чувстваше вече ударите на сърцето си.Цялото й  същество трепереше.Не осъзнаваше какво се случва.А от някъде се промъкваха мислите, защо се случва именно на  нея.След няколко минути се успокои, любопитството й да научи отговорите на доста въпроси, я накара да се овладее.

     Неусетно как се озова на уреченото място.Позна момчето по бялата тишърка.Важно беше за нея, той от къде има  телефонния й номер, макар че всеки може да се добере до него –беше обществена тайна.След едночасов разговор, той трябваше да отива на работа, а тя остана на масата.Така стоя дълго време, без да може да подреди  мислите в главата си и да осъзнае какво й се случва.А  трябваше да даде отговор на въпроса- би ли желала нещо повече от едно познанство?Не можеше да повярва, че това се случва на нея.Това познанство й навлече толкова  мисли на главата, толкова терзания.Решенията, които трябваше да взема, разкъсваха душата й.Тя трябваше да избира –любовта или нейната и семейна чест.Не искаше по никакъв начин да ги наранява.Те са били нейна опора  във всеки труден миг и е  споделяла всички радости с тях.А, какво ще кажат за уважаваната и обичана от всички Госпожица ?”Излиза с женен мъж...Чак до там ли стигна...Та тя е учителка... на това ли учат децата ни.”Такива мисли бушуваха в съзнанието й.

        Не можеше да се примири с тази мисъл-бил женен от две години, но се разделили.Знаеше, че няма да бъде уважавана- почувства го от първия разговор.И при него лъжите бяха номер едно, но някак си й действаше магнетично.Ту вземаше решение, че няма да го вижда, ту го желаеше с цялото си същество.Да, казваше, че не живеят заедно, всеки имал личен живот.За него нямало значение...Тя изтръпваше само при мисълта, че е женен.А ако дойде ден, в който да се върне при нея.Тя какво ще прави?Ще останат само острите думи, които се забиват, като нож в сърцето й.

     Проклинаше се, че е искала някога да се влюби, да обича, да изпитва това толкова  чисто и истинско чувство.И за пореден път си задаваше въпроса:”Защо Съдбата си играе тази жестока игра с мен?”И продължаваше да  мисли върху решението на живота с- любовта или честта.Решението й клонеше в полза на честта, защото се надяваше да срещне друга любов.

     О, аз не ви споменах  най-интересното, от къде имаше телефонния й номер.Едно хлапе я забъркало в тази история.Загадъчното момче разглеждало телефона на малкия и случайно попаднало на нейния:Коя е тази кака?Хубава ли е?Как изглежда?С какво се занимава?и така....”.

     Тя би се радвала, ако тази история се случваше с нейна приятелка.Дори в определен момент би й завидяла, но сега....Но сега... Тя продължаваше да очаква поредната игра на Съдбата.Поредното предизвикателство. Надяваше се поне да срещне чистата и искрена любов, за която не би трябвало да избира.

© Гергана Кирова - Йонева Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Здравейте, искам да знам, може ли да се нарече разказ?Къде ми са пропуските и какво още е необходимо, за да се превърне в увлекателна творба за четене?Предварително Ви благодаря.
Предложения
: ??:??