ХІ

     Сигналът свободно прозвуча два пъти, последва изпукване и от другата страна на линията се чу гласът на Елена. Звучеше напрегнато и притеснено.

     - Мира, къде си миличка? Всичко на ред ли е?

     - Добре съм, мамо. Не се притеснявай. Аз съм в къщата в планината.

     Елена изтръпна. Макар да обичаше да ходи там тази къща и напомняше едно далечно и неприятно преживяване.

     - Мира, кажи ми истината! За нищо на света не бих искала да се повтори трагедията от миналия път, когато бяхме там. Искаш ли да дойда при теб?

     - Не, мамо, успокой се! Наистина съм добре. И аз за нищо на света не бих си позволила да изпадна отново в онова състояние. Искам просто да си поема дъх, да осмисля положението и да реша как да действам по на татък. Сега съм много по-силна от преди, но просто ми трябва малко време.

     - Добре миличка. Знам, че ще успееш, но ми обещай, че ако нещата не се получат веднага ще ми се обадиш... нали?

     - Да, мамо, разбира се. А сега ме слушай! Искам да ми направиш една услуга. Това е последният път, в който ти се обаждам от този номер, защото всичко го знаят, а не мога да държа телефона постоянно изключен. Налага се да си сменя номера, за това вземи нещо и пиши. Ще го знаете само ти, татко и чичо Тони.

Мира продиктува номера и продължи

      - А сега искам да се обадиш на Тони и страшно притеснена да го попиташ къде съм. Разкажи му за снощното ми бягство от къщи, но с нищо не показвай, че знаеш какво става. Моля те да изиграеш този театър заради мен и да научиш колкото се може повече подробности. Когато ти каже причината за поведението ми искам да научиш всичко за това от къде и от кога се познават с НЕГО, знае ли някакви подробности за миналото му и въобще всичко за което се сетиш, и което сметнеш, че ще ми бъде от полза. Ще го направиш ли за мен, мамичко?

Елена не отговори веднага. В нея се водеше необяснима борба - да изпълни молбата на дъщеря си или незабавно да се свърже с НЕГО и да разплете историята веднага, за да приключи този кошмар веднъж за винаги.

      - Защо искаш точно това. Не е ли по-добре да го попитам за всичко случило се ТОГАВА и просто да приключим...?

      - Не, мамо, не е по-добре. Повярвай ми! Имам нещо предвид и ми е необходима твоята помощ. Е, ще го направиш ли?

      - Имам ли избор?

      - Не, мамо, нямаш. Просто кажи да или не.

      - Добре тогава ще го направя, но след това искам да знам какво точно смяташ да правиш с тази информация. Разбрахме ли се?

      - Да. Благодаря ти, че все още имаш сили да участваш в безумията ми...

      - За това винаги ще ми се намират сили, защото те обичам.

      - Добре, мамо, сега ще затварям, а когато имаш нещо за мен веднага ми се обади. И не забравяй ТОЙ не трябва да разбере, че ти знаеш за снощи.

      - Добре миличка, разбрах. Ще ти звъна по-късно. А сега си почивай и се опитай де не мислиш за нищо. Чао.

      - Чао, мамо...

Линията прекъсна. Мира смени картите, остави телефона, облече бански и слезе в кухнята. Чувстваше се изтощена, а и от вчера не бе слагала нищо в уста. Приготви на бързо сандвич и голяма чаша фреш и излезе на вън. До езерцето имаше шезлонг и малка масичка. Тя остави храната и се отпусна на стола, отпи няколко големи глътки от сока и се загледа във върховете на планината. Далечен звук напомнящ самолетен двигател достигна до слуха и. Тя извърна поглед към небето и когато той попадна в заслепяващия диск на слънцето пред очите и  избухна ярка светлина, а съзнанието и отново се залута из лабиринта на спомените...

      ... Елена взе телефона и излезе на терасата. По лицето и се стичаха сълзи, а необяснимото безпокойство, че Мирела не е права се беше загнездило като ледена буца в стомаха и. Тя се отпусна уморено на люлеещия се стол и се загледа в морето. Гладката му искряща повърхност беше в неописуем контраст с тъмнината на неизвестното, което я гледаше от циферблата. Елена изтри сълзите, пое дълбоко въздух и избра номера на Тони. Сигналът свободно предизвика студени тръпки по тялото и. Тя се подвоуми дали да не затвори, но обещанието, което даде на дъщеря си я спря. Когато на третия път никой не вдигна тя въздъхна с облекчение и остави телефона на масата. Влизането в непривичната за нея роля се отлагаше - поне за сега. Тя затвори очи и се опита да събере мислите си. Макар жегата да беше осезаема дори в сянката на огромната смокиня, Елена не можеше да се отърве от странната студенина завладяла тялото и душата и. Неприятните спомени от онова далечно лято се блъскаха в главата и като огромни айсберги в бурно море и заплашваха да разбият крехката ладия на привидното спокойствие, в което живееха през последните години. След онези кошмарни седмици, прекарани с Мирела в хижата, след безкрайните безсънни нощи над изгарящото в треска любимо същество, Елена хиляди пъти се беше молила никога да не и се налага да преживее отново това безумие, защото не беше сигурна, че ще намери сили да защити дъщеря си. Но очевидно молбите и не бяха чути, защото тъмният облак на миналото отново беше надвиснал над семейното им щастие. Елена отвори очи, разтърси глава, за да се отърве от неприятните мисли и влезе в къщата. Намери кибрит и се отправи към малка полукръгла ниша в източната стена, където беше закачена икона на мадоната с младенеца. Прекръсти се с трепереща ръка, мислено отправи молитва към светата майка, отвори кутийката и запали една клечка. Точно когато поднасяше трептящия огън към свещта проехтя камбанката на входния звънец. Елена трепна и пламъчето угасна. Тя се опита да игнорира неприятното усещане за лоша поличба, с припрени движения запали свещта и се затича към входната врата. Когато погледна в екрана на домофона замръзна. Колата, която чакаше пред портата беше на Тони, а в нея имаше двама души. Елена се облегна на вратата, пое няколко пъти дълбоко въздух и противно на волята си натисна дистанционното. Видя как крилата се разтвориха бавно и колата се плъзна между тях. Край. Времето ú изтече. Тя се опита да се съсредоточи и да влезе в ролята, която и беше отредена...

      ...Свеж вечерен хлад се спускаше бавно над планинската местност. Дърветата вече хвърляха сенките си на далеч, а слънчевия диск леко аленееше. Шезлонгът до езерцето отдавна беше попаднал в плътната сянка на величествения бор. Лек ветрец палаво се спусна от върха на дървото, погали Мирела по косата и бутна един непокорен кичур върху лицето и. Тя потрепери, обгърна раменете си с ръце и с нежелание отвори очи. Денят преваляше, а тишината и спокойствието на около бяха обсебващи. Това спокойствие до някъде притъпи неприятното усещане от връщането към реалността. Мира се облече, взе недокоснатия сандвич и се опита да потуши бушуващия в стомаха и глад. Когато престана да усеща неприятните спазми, допи остатъка от сока и влезе в къщата. Тишината ставаше леко потискаща и тя реши да се поразсее. Сложи любимия си диск в уредбата, включи я, взе телефона и избра номера на баща си.

      - Да моля...

      - Здравей, татенце, Мира е...

    -  Мира, слънчице... къде си?... И какъв е този номер? За малко нямаше да ти отговоря...

      - Аз съм в хижата. Мама не ти ли каза?

     - Не... снощи, когато се прибрах от приема тя вече си беше легнала, а тази сутрин се наложи да изляза много рано и не сме се виждали... А ти какво правиш там?... – Иван замълча. В съзнанието му изплува далечен спомен за предишното и бягство в планината и лека тревога сви сърцето му – Да не се е случило нещо лошо?... И защо ми звъниш от непознат номер...?

     - Спокойно, татенце. Че се случи нещо случи се, но не се притеснявай. Сега нямам време да ти обяснявам, като се прибереш мама ще ти разкаже подробностите. Обадих се просто да те чуя и да си запишеш този номер, защото вече ще отговарям на него. Само ще те помоля да не го даваш на никого освен на чичо Тони и ако някой те пита не знаеш къде съм...

      - Миличка, плашиш ме. Каква е тази тайнственост?

    - Не се притеснявай. Просто искам да остана сама за известно време. Трябва да преосмисля някои неща на спокойствие, без телефон, без контакт с ежедневието, а това е единственото място, на което се чувствам добре. Така че спри да мислиш най-лошото. Имай ми доверие и ми кажи, че ме обичаш!

      Иван въздъхна.

     - Разбира се, че те обичам. Ти си моето съкровище и аз винаги ще те подкрепям. Щом имаш нужда точно от това остани там колкото време ти е необходимо, но ми обещай, че ако имаш нужда от мен веднага ще ми се обадиш.

     - Слушам, татенце – пошегува се Мира – сега те оставям. Говори с мама и скоро пак ще се чуем. Целувам те и... не се преуморявай – престорено строго каза Мира и изпрати звучна целувка на баща си.

     - И аз те целувам, миличко и... не му мисли много. Нали помниш какво казваше дядо ти - “каквото е писано да се случи, искаш не искаш рано или късно се случва”...

    Мира затвори, а по лицето и отново се стичаха сълзи. Неволно баща и я беше върнал при болезнените спомени след смъртта на дядо и...

      ... Иван остави слушалката, а лицето му беше помръкнало. Опитвайки да окуражи дъщеря си с тази житейска истина, завещана от баща му той, без да иска се върна назад във времето през онези тягостни дни след загубата на най-прекрасния човек, който бе живял някога...

      ... Последните гости се сбогуваха със семейството. Вратата се затвори с приглушен тътен, сякаш и тя бе съпричастна с мъката на опечалените. Иван заведе Елена, която едва стоеше на краката си, до канапето в хола, седнаха и се сгушиха един в друг. И двамата бяха на ръба. Тя се задушаваше в сподавени ридания, а в неговите гърди се бе загнездила огромна нажежена буца, която го изгаряше безмилостно. Гняв, безсилие и болка разкъсваха душата му, а в главата му кънтеше като камбанен звън един въпрос:

      – Защо, защо, защо?

    –  Защо татко, защо толкова рано? Та той можеше да даде на този свят още толкова много и мъдрост, и доброта, и любов. Само присъствието му караше хората да стават по-добри, да се усмихват по-често, да забравят за грижите си и да се оглеждат наоколо, да забелязват малките радости в живота. Този човек беше способен само с няколко думи да преобърне представите ти за всичко, да накара проблемите да изглаждат незначителни, а решаването им детска игра.

     Тези спомени изпълнени с толкова любов и благодарност изчерпиха и последните останали му сили. Душата му се разбунтува и той даде воля на чувствата си. По лицето му рукнаха два потока от дълго сдържаната ярост към несправедливия живот, от непрекъснатото преглъщане на болката, от безкрайно потисканите чувства, които не трябваше да излизат на показ, от безсилието пред тази, която взимаше най-скъпото и за чието присъствие никой никога не бе достатъчно подготвен...

     Иван плачеше... Плачеше като изгубено дете... Плачеше за първи път в живота си, опитвайки се да спаси последните остатъци самообладание и здрав разум. Потънали в тъга и отчаяние нито той, нито Елена чуха колата на Мира, която отпраши в неизвестна посока...

     ... Утрото настъпи хладно и навъсено. Цяла нощ валя проливен дъжд в унисон с безкрайната тъга, която бе завладяла семейство Зареви. Иван отвори зачервените си от сълзи и безсъние очи, протегна ръка и рязко се изправи при вида на празното място от лявата му страна. Елена я нямаше. Погледна през прозореца. Денят едва просветваше на изток. Той грабна халата си и на бегом излезе от спалнята. Тъкмо прекрачваше първото стъпало, когато чу сподавен вик от стаята на Мирела. Със свито сърце Иван открехна вратата и занемя. Елена седеше плачейки в средата на стаята сред купчина разхвърляни дрехи, вратите на гардероба зееха, а чекмеджетата на скрина бяха изсипани на леглото. От Мира нямаше следа.

      Иван се спусна към жена си

      - Скъпа, какво е станало тук? Къде е Мира?!?

      - Няма я – едва промълви – изчезнала е...

      Иван я гледаше в недоумение

      -  Как така я няма? Как така е изчезнала? Снощи се качи в стаята си и повече не е излизала от тук...

     - Да, но както виждаш сега я няма. Доколкото мога да преценя по тази бъркотия взела е само най-необходимото и е заминала... Бог знае къде...

     Иван вече не можеше да си намери място от притеснение. Той хукна към спалнята, грабна телефона и връщайки се трескаво заизбира номера на дъщеря си. В слушалката прозвуча сигнал свободно, а от стаята на Мира се разнесе позната мелодия. Елена разрови купчината бельо на леглото и с треперещи ръце показа на мъжа си от къде идва звука.

    - По дяволите – изруга тихичко Иван – оставила си е телефона. Мозъкът му трескаво работеше. Той грабна апарата от ръцете на жена си, влезе в указателя и започна да избира по ред всички номера, които бяха записани там. След половин час припрени разговори със сънени и притеснени младежи, Иван се отпусна изтощен на земята.

     - Сякаш е потънала – каза той като на себе си – никой не я е чувал, нито виждал от вчера.

     Той притегли жена си и зарови лице в косите и

     - Ами ако се е случило нещо лошо?!?

    Казвайки това Иван отново грабна телефона и прозвъни всички болници и районни управления в града. Поне това беше някакво успокоение, никъде нямаше постъпил пациент или задържан с това име. Но оставаше големият въпрос -  Къде е Мира?...

   ... Елена отвори вратата на къщата и се затича към колата на Тони, който тъкмо паркираше на алеята пред входа. Тя се спусна към него и майчински го прегърна, като се престори, че не забелязва човекът, седящ на другата седалка. Тони отговори на прегръдката ú и за секунда му се стори, че тя продължи малко повече от обичайното. Елена се отдръпна и го изгледа от глава до пети.

    - Тони, момчето ми – каза тя с усмивка – отдавна не съм те виждала! Какво те води насам?

    Тони се прокашля притеснено.

    - Здравей, аз а... дойдох да се видя с Мира. Тя тук ли е?

   Елена се пребори с неприятно чувство, че се налага да лъже най-добрия приятел на дъщеря си и учудено отговори на въпроса с въпрос.

   - Ама как... аз мислех, че сте заедно!? Откакто излезе вчера за празненството в бара не съм я виждала – с нечовешки усилия да прикрие лъжливата нотка в гласа си Елена разтърси Тони за раменете – да не се е случило нещо?...

   Той не смееше да я погледне в очите. Беше свел поглед към върха на обувките си и нервно въртеше ключовете в ръка.

    - Ами... – започна несигурно – че се случи, случи се и почти бях сигурен, че няма да я намеря тук, но просто всички други възможности се изчерпиха... Не знам от къде да започна, аз самия до снощи не бях наясно с много неща... Предполагам, че ти като нейна майка знаеш много повече за събитията довели до снощната случка и за това си помислих, че ще ми помогнеш да я намеря и...

    Елена нетърпеливо го прекъсна.

   - Чакай, чакай нищичко не разбирам, какви събития, каква случка, как така да я намериш? Къде е дъщеря ми, Тони?

    Последния въпрос проехтя като изстрел в тишината.

Тони се стъписа, а бъркотията в главата му заприлича на истински хаос.

    - Успокой се Ел – каза той напрегнато – сигурен съм, че нищо лошо не се е случило с Мира, но като имам предвид снощните обстоятелства и факта, че няма по-твърдоглав човек от нея ще ми трябва твоята помощ, за да я намеря.

    Елена го сграбчи за раменете.

    - Слушай, ако веднага не ми кажеш какво точно се е случило снощи не отговарям за себе си...

    Тя не можа да довърши. Тихо хлопване на автомобилна врата привлече вниманието им. В завързалия се кръстосан разпит двамата съвсем бяха забравили за пътника на дясната седалка и сега той напомни за себе си. Елена се отдръпна от Тони и се взря в човека приближаващ по пътеката. В първия миг тя свъси вежди срещу непознатия, но когато се приближи достатъчно, както много често се случваше, тя не можа да устои и потъна в зелените дълбини на очите му. Секунди по-късно последва шокът.

   - Добър ден, госпожо – каза непознатия, като галантно пое ръката ú в своята – за съжаление до сега съдбата винаги ми пречеше да се запозная лично с Вас, но явно моментът най-после е настъпил. Не съм сигурен, че е подходящият, предвид това, което ще Ви кажа, но все пак е нещо.

    Елена спонтанно отдръпна ръката си, беше почти сигурна кой е този млад мъж, но тъй като на времето внезапното им отпътуване от островите лиши Мира от възможността да получи дори една негова снимка, тя остана в очакване.

    - Е, мисля, че е време да се представя – той леко се поклони – Приятно ми е, казвам се Алекс, Алекс Данов и за мое най-голямо съжаление аз съм причината за всички страдания на прекрасната Ви дъщеря... Простете ми за нахалството, но ако ми предоставите възможност да Ви обясня как от седем години нещо свръхестествено си играе с живота ми, може би ще разберете защо в момента дъщеря Ви я няма...

    Елена зяпна от удивление. Може да се каже, че беше мислила, как все някой ден пътищата им ще се пресекат. Беше си представяла как ще излее целия си гняв и болка върху него. Но никога, ама наистина никога не си беше представяла, че той ще дойде в дома ú да я моли за прошка и разбиране, това надхвърляше многократно границите на въображението ú...

    ...Въображението на Мира също никога не бе стигало до такава развръзка на дългогодишните и терзания по изгубената любов. Беше се надявала на нещо, но с времето тази надежда постепенно избледня и отстъпи място на почти агресивна консумация на всичко, което животът и предлагаше....

       ...  – Животът наистина е гадно нещо...

      Тази констатация се отрони от устните на Мира и тя излезе от унеса. Мек здрач се спускаше над планината. Денят бавно отстъпваше място на тихата лятна нощ. Птиците постепенно замлъкваха, за да отстъпят място за изпълнение на нощните обитатели на планината. Оркестърът на щурците вече настройваше инструментите, в далечината жабите прочистваха гърлата си, а нощните пеперуди затанцуваха около светлината на градинския фенер.

    Мира се усмихна, осъзнавайки за пореден път защо това място успяваше да заличи всички лоши мисли и преживявания. Тук наистина беше като в приказка, а в приказките доброто винаги побеждава, макар почти до самия край лошото да води с едни гърди. Разбира се това се случва в нормалните приказки, а нейната беше далеч от това определение. Първо, че не бе чувала за по-кратка приказка, второ краят беше настъпил отдавна, а лошото продължаваше да властва.

   Мира потрепери от отвращение и от хладината на вечерния ветрец. С припрени движения затвори прозорците, включи телевизора и се отпусна на дивана. Новини. По всички програми вървяха вечерните емисии и тя, макар с нежелание загледа случващото се по света. За съжаление репортажите изобилстваха от насилие, войни, природни бедствия и всякакви подобни. Тя се протегна отегчено, изключи звука и се загледа през прозореца. Изведнъж в далечината се чу гръм, тя излезе и забеляза, че над върховете се събират гъсти облаци. Не беше учудена. Тук, високо в планината, често се случваше само за половин час времето да премине през всички сезони. Вятърът се засили.

    - Определено ще си имаме лятна буря – каза Мира на себе си и побърза да се прибере.

    Настроението ú отново се насочи към нулата, тъй като първоначалните ú планове за нощна разходка под звездите очевидно бяха провалени от капризите на майката природа. Тя си наля чаша вино и се сгуши пред прозореца, втренчена в мрака отвън. Първите капки дъжд забарабаниха по стъклото. Също както тогава...

    ...Светкавици раздираха небето и превръщаха нощта в парчета ден. Тътенът беше толкова оглушителен, че човек придобиваше усещането за апокалипсис. Пътищата се бяха превърнали в реки, а реките застрашително изпълваха коритата си почти до критичната точка. Всяко живо същество бе побързало да си намери сигурно убежище, далеч от гнева на бурята. Само една млада жена пренебрегваше стихията и пореше водната завеса с пълна газ. Нито природата, нито страха от високата скорост и реалната опасност от катастрофа можеха да я накарат да намали, или да се откаже от пътуването. Състоянието ú беше такова, че трезвата преценка на обстановката беше абсолютно недостижима цел.

   От както се прибра след погребението вършеше всичко машинално, без да влага каквато и да било мисъл. Така стана и когато на ръба на истерията я завладя внезапния импулс да избяга, да се махне колкото се може по-далеч от траура, от хората, от целия свят. Като в мъгла събра някакъв багаж и игнорирайки среднощния час, и задаващата се буря напусна потъналата в скръб къща. Единствената трезва мисъл в главата и бе да стигне, колкото се може по-бързо до къщичката в планината. Дядовата къщичка. Единственото убежище, в което щеше да се чувства сигурна, макар и сама.

   Дъждът плющеше в прозорците, чистачките отчаяно скърцаха в безсилието си, а ръцете ú  бяха побелели от усилието да овладее колата...

  - Още няколко километра – с отчаяние промълви Мирела, борейки се с неравностите по планинския път.

   В обсега на фаровете проблесна табела. Мира свали предавката и нервно извъртя волана на дясно. Автомобилът зави, но поради факта, че от проливния дъжд черния горски път се бе превърнал в кален поток, гумите поднесоха и колата хлътна. След няколко неуспешни опита да я измъкне Мира се отпусна на седалката и даде воля на сълзите си.

   Времето тягостно се влачеше през калния мрак. Постепенно бурята започна да утихва и небето спря да излива гнева си. Пороят премина в ръмеж, а някъде далеч на изток бледа зора плахо си пробиваше път през черния плащ на зловещата нощ.

   Мира се стресна от внезапно настъпилата тишина. Направи последен опит да извади колата и след като той претърпя неуспех взе сака, и борейки се с поривите на вятъра и калта измина пеш оставащия път до вилата.

   С първите лъчи на новия ден премръзнала, мокра, изтощена и отчаяна, Мира най-накрая стигна края на своето среднощно пътуване. Вече нищо нямаше значение. Абсолютно нищо освен...

     Тя се свлече в безсъзнание, а от устните и инстинктивно се отрони:

     - Мамо... татко...