21.04.2006 г., 17:12 ч.

Илонка 

  Проза
2657 0 4
17 мин за четене

Тази история от времето на моята младост понякога изплува в съзнанието ми и кара моето сърце да се свива от мъка и тъга. Нищо, че от тогава са минали  повече от 30 години...

Той дойде в нашия хубав китен град в командировка. Висок красив младеж на около 28 години, с тъмна леко чуплива коса и тъмнокафяви очи. Дойде по някаква научна  програма в етнографския ни музей. Казваше се Андрей. Още в първия ден, след като се настани в хотела, Андрей тръгна да разглежда града. Вървеше по крайбрежния булевард, гледаше красивите къщи, построени някога от унгарците, с чисти и спретнати дворчета, където растяха розови храсти и асми. Покрай  реката се извиваше алея  с големи кестени от двете ù страни и пейки, на които стояха старци и млади майки с колички. На централния площад, там където свършваше алеята, шумолеше красив фонтан.

Андрей от пръв поглед се влюби в града. Харесваха му приветливите, възпитани хора, разноезичния говор и прекрасната архитектура на града, зеленината и спокойствието. Обикаляйки без цел, той се озова на една тиха къса уличка. Пред очите му изникнаха два реда бели едноетажни къщи с ниски мрежести огради, сенчести тротоари и цветни лехи покрай тях. Изведнъж пердето на прозореца в една от къщите се раздвижи и Андрей видя  лице на момиче, което го порази направо в сърцето. Златиста дълга коса като водопад се спускаше около кръгло бяло лице с нежни черти и огромни теменуженосини очи. Момичето му напомняше порцелановата кукла, с която сестричката му си играеше като малка. Младежът с бавна стъпка мина покрай къщата, като скришом поглеждаше към момичето. Стигна до края на улицата и по същия път се върна. Каквото и да правеше младият мъж след това, образът на момичето непрескъснато стоеше пред очите му. Оттогава Андрей всеки ден ходеше на тихата уличка и по няколко пъти минаваше под прозореца на момичето, но нея я нямаше. На четвъртия или петия ден, когато Андрей започна да се отчайва, той най-после отново съзря момичето. Младежът така се зарадва че без много да му мисли приближи прозореца.

-          Добър ден, гопожице. Много се извинявам, може ли да ви питам нещо? Понеже не съм от тук, можете ли да ми кажете къде се намира пощата?

Момичето лукаво се подсмихна и на свой ред попита:

-          Вие всеки ден по няколко пъти все пощата ли търсите на нашата улица?

Андрей се изчерви, като пубертет и заеквайки отговори:

-          Аз...не, по-добре да си призная...Просто ви видях и пожелах да се запознаем. Казвам се Андрей, а вие?

-          Илонка...Вие казахте преди малко, че не сте от нашия град. От къде сте, ако не е тайна?

Андрей ù отговори и разговорът тръгна като по вода. Незабелязано започна да се смрачава. Андрей пожела на Илонка лека нощ и тръгна към хотела. Сърцето му пееше. На следващия ден младежът отново беше пред къщата. Момичето, като че ли го чакаше и през широкоотворения прозорец се виждаше милото лице с прекрасните очи.

-          Здравей, Илонка!- поздрави Андрей,- Защо не излезеш да се поразходим? Времето е толкова приятно...Хайде излез! Моля те!

Лицето на момичето изведнъж помръкна, сякаш облак се спусна над него.

-          Не, не мога, нямам ключ от вкъщи, а родителите ми ги няма – на работа са.

-          Е, нищо, друг път.. Ние и така можем да си приказваме.- каза Андрей .    Момичето се усмихна радостно и те започнаха да си говорят за различни неща.

Илонка се оказа много умно и начетено момиче. А как само умееше да слуша! И така вечер след вечер Андрей тичаше на познатата уличка, а Илонка все намираше някаква причина да не излиза на разходка. Това му се видя странно и в неделя, когато той почиваше, реши сутринта да изненада момичето, а същевременно и да се запознае с нейните родители. Младият мъж се избръсна, облече новата си риза и весело тананикайки се запъти към дома ù. Преди да почука на вратата Андрей се позамисли:

Какво ще каже, ако вратата ще отвори някой от родителите на момичето. После махна с ръка и решително почука. След секунди  вратата се отвори и пред Андрей застана вързрастен мъж с побеляла коса и намръщено лице.

-          Какво ще обичате?- смутолеви мъжът.

-          Аз съм познат на Илонка, дойдох да я видя. А вие сигурно сте баща ù?- промълви младежът.

-          Да аз съм бащата на Илонка, но нея я няма. И много ви се моля да не идвате повече.- с раздразнение каза мъжът.

-          Но защо? Аз няма да обидя дъщеря ви. Нищо лошо няма да ù направя. Тя е много мило и чоровно момиче. Аз съм сериозен човек, вярвайте ми!-разпалено отговори Андрей.

-          Вярвам ви, но пак ви се моля, оставете дъщеря ми намира!- и мъжът затръшна  вратата под носа му.

-          С наведена глава и насълзени очи той тръгна по улицата. “Но това е нелепо. Какво съм направил?! Тук има някаква мистерия.”мислеше си Андрей. През цялата нощ той не можа да мигне  и до сутринта проумя че е лудо и безнадеждно влюбен в момичето с кукленско лице. “ Аз няма да оставя тази работа така!” каза си Андрей и зарязвайки служебните си задължения с уверена крачка тръгна към къщата на Илонка.

Почука на вратата, но никой не му отвори, натисна дръжката и видя, че вратата не е заключена. Андрей бавно влезе в малкото антренце и изведнъж чу плач. Плачеше Илонка. Андрей тихо поотвори вратата на стаята, откъдето се чуваше плачът. И се закова на място. Илонка седеше в инвалидна количка, крехка и нежна като пречупено от буря цвете, а краката ù бяха покрити с карирано одеяло. Момчето като че вряла вода го попари, той всичко разбра. Сърцето му  се сви от болка и жалост, светът рухна в краката му,а любовта му към момичето нарастна стократно. Той се втурна към Илонка, падна на колене пред нея и възкликна: - Мила моя, любов моя, недей плачи, та аз толкова много те обичам, че нищо друго няма значение. Какво от това, че не можеш да вървиш, аз ще те нося на ръце до края на живота си!

Момичето го погледна с блестящите си от сълзи очи, в които се отразяваха щастие, любов, болка...

-          И аз те обичам, мили мой, но нищо не е толкова просто.- тихо рече Илонка и очите ù отново се напълниха със сълзи. – Родителите ми са възрастни хора, грижат се за мен от малка, не искам да им причинявам мъка. Та аз съм всичко за тях! По- добре да не се виждаме повече! Ако нещо се случи с мен, татко няма да го приживее, той е с болно сърце...

-          Скъпо мое сърчице, искам да ми вярваш, няма да ти сторя зло. Ще те обичам и ще се грижа за теб винаги!- и Андрей нежно прегърна момичето.

Той започна да идва при Илонка през деня, когато родителите ù бяха на работа. Любовта им ставаше все по-силна. Докато не настъпи фаталният ден.Денят, в който Илонка навършваше 23 години.

Сутринта Андрей се събуди в приповдигнато настроение. Облече се много старателно, сложи си вратовръзка, за да изглежда по-официален и тръгна към центъра да купува подарък и цветя. От магазина за парфюмерия той избра парфюм с аромат на теменужки и се запъти към пазара, където многобройните бабички  продаваха цветя. Наоколо се разнасяше омайният мирис на рози, лилиуми и други цветя.  Андрей купи 23 разкошни тъмночервени рози, накара бабата да ги върже с червена панделка и тръгна към дома на Илонка. По пътя от гастронома купи бутилка шампанско и кутия бонбони. Илонка го чакаше с искрящи от щастие очи. Зарови лицето си в ухаещите рози и мило се усмихна. От усмивката на розовите ù страни се появиха трапчинки.

-          Благодаря ти, мили мой.- рече тя.

-          Искам да вдигна тост за теб, любов моя.- промълви Андрей, - Ей сега ще донеса бокалите.

Той извади от секцията два бокала и с пукот отвори шампанското.

-          Честит рожден ден! Да живее моята любов!- възкликна той, наливайки пенливото вино в чашите.

С мелодичен звън на чашите те се чукнаха и отпиха. Мехурчетата загъделичкаха гърлото на Илонка и тя радостно се засмя.

-          Да видят сега нашите, няма да повярват.- весело извика тя,- аз досега алкохол не съм опитвала.

-          По този повод още по едно.- рече Андрей и отново наля в чашите.

Момичето отпи малко и с влюбени очи го погледна. Той придърпа инвалидната количка и нежно целуна младата жена. Тя уви ръцете си около врата му и силно се притисна към него. Той бавно и внимателно я вдигна на ръце и я положи на леглото.

-          Искам да съм твоя.- тихо прошепна момичето.

-          А аз още от първия ден го искам.- отговори ù младежът. Обещанията потънаха в забрава.

Всичко, което се случи след това дълго време за Андрей бе като в мъгла. Той смътно си спомняше: те двамата голи в леглото, горещ шепот и милувки. Внезапно вратата се отвори и на прага застана бащата на Илонка. Възрастният човек дъжеше букет. Когато погледна към леглото, той се хвана за гърлото  залюля се и строполи на пода. След това Андрей тичаше при съседите, за да се обажда на бърза помощ. Лекари, истеричния плач на Илонка, припадък на майка ù и...и накрая погребение. Вихрушка от мъка и болка. След няколко дни Андрей се осмели отново да се озове на познатата уличка. Спря срещу къщата и погледна към прозорците. Нещо не беше наред. Той приближи къщата и тогава разбра. Нямаше ги саксиите с цветя, нямаше ги пердетата. Прозорците го гледаха като очите на слепец, отразявайки залязващото слънце. А на врата се белееше прикрепена бележка “ Къщата се продава”. От отсрещният двор се показа бабичка и се провикна:

-          Няма ги, те са заминали при роднини в Унгария. Няма да се върнат!”

Андрей стисна зъби до болка, а от очите му бавно потекоха сълзи...

© Елизавета Андреева Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??