Гарата беше празна и основателно, защото беше много рано. Едва 5 часа. И въпреки, че най-ранният влак пристигаше в 7, ниска жена на средна възраст, с дълбоки бръчки по челото и уморени очи пристъпваше тежко и старите ù  ожулени токчета монотонно потропваха по асфалта, отекващи в самотната сутрин. Тя водеше за ръка малко момиченце, спретнато облечено със синя рокличка и с голяма бяла панделка на русата ù коса, към най-близкото дървено подобие на пейка, надраскано и почупено от хулигани. Седна бавно и мълчаливо и запрелиства стар вестник, прочитайки заглавията едно по едно  и поклащайки неодобрително с глава. Отново войни. Загинали войници, съобщения с молби за помощ, други набиращи доброволци с медицински опит, трети търсещи роднини на ранени и така нататък. Тревожните очи на жената се спускаха по редовете като призраци, търсещи някаква надежда, светлинка, която беше изчезнала, а ръцете ù потрепваха като есенните листа по дървата, готови всеки момент да поемат своя последен полет. Изглеждаше, че може  да седи така вечно като глух паметник на отдавна отминали чувства и неизказани думи. Момиченцето обаче беше решило друго. То подскачаше весело от плочка на плочка, подритваше малките камъчета разпръснати по студената земя и поглеждаше любопитно към жп-линията, очаквайки всеки момент да види големия влак задаващ се отсреща. Но той не идваше и то нетърпеливо се обръщаше към майка си:

-          Мамо, колко е часът? Кога ще дойде? – очите му се обръщаха умолително към седящата жена и в тях се четеше тази детска невинност, която можеше да притежава само един човек, не изпитал болката в живота.

-          Рано е, имай търпение. – отговаряше майката и отново се връщаше към четивото си.

Момиченцето продължаваше да подскача, докато стигна до другата страна на пейката. В долната ù част пълзеше малка буболечка. Тя си припомни  как всяко лято родителите ù я водеха на село и поемаха на дълги разходки из поляните. Виждаха малки златисто-зелени гущерчета, припичащи се на слънце и подплашени от стъпките им, пълзящи бързо към скривалищата си. Над тях разноцветни пеперуди, работливи пчели и малки мухички. Продължаваха нагоре по един баир, обагрен от цветове на цветя, поникнали сами, без грижите на никого. Пред погледите им се откриваше красива гледка на малко езерце, отразяващо плуващите в небето облаци и играещите си около тях птички. А в краката им лазеха безброй различни бръмбарчета и буболечки. Баща ù я беше научил на всичките им имена и тя можеше да ги разпознава и назовава без проблем. Но сега него го нямаше и вече не ходеха на село. Не се разхождаха из красивите околности и не виждаше никакви животинки.  Сега той имаше по-важна работа.  Беше заминал в друга страна да помага на други хора, за да могат и те да имат свои полянки и да се радват на свободата си и на красотата на заобикалящия ги свят. Тя се радваше за него, защото си спомняше за нейната полянка, но въпреки това ù беше мъчно, че толкова време е далече от него и искаше да го види колкото се може по-скоро. Буболечката, която гледаше до преди малко, беше изчезнала и тя пъргаво се изправи и отправи поглед напред. Нищо. Обърна се отново към майка си:

-          Мамо, колко е часът? Стана ли време? Никак не искам да го пропусна. –  Детето говореше бързо, опитвайки се да ходи върху една откъртена дъска от пейка, захвърлена на земята.

-          Има време, не се притеснявай. Внимавай да не се нараниш, ела седни при мене и ще почакаме заедно. – думите на грижовната майка излизаха от устата ù някак разсеяно, сякаш мислите ù бяха натоварени с друго, с тежко бреме, от което упорито се опитваше да се отърси.

Големият кръгъл часовник на таблото пред главния вход на гарата удари шест часа. Бавно започнаха да прииждат  хора. Баби с кърпи на главите и торби, пълни с питки, чакащи влака за село, където ги чакаше техният старец, седнал до портата и вярното куче до него, млади девойки, тръгнали да посрещат любимия си, мъже, жени от различни възрасти, събрани на едно място, с едно общо желание и поглед, вперен в далечината. Момиченцето любопитно ги наблюдаваше и нервно потропваше с краче. Защо този влак толкова се бавеше и ù пречеше да посрещне татко си. Така ù се искаше да го види, да го прегърне и да обвие малките си ръчички около шията му и да чуе как той ù казва колко много му е липсвала…

-          Мамо, колко стана часът? Няма ли да идва вече? – гласът ù прозвуча притеснено. Така ù се искаше времето да мине час по-бързо.

-          Скоро, миличка, много скоро. Не се тревожи.  –  Добрата мила мама. Винаги знаеше как да я успокои.

Скоро часовникът удари отново, оповестявайки 7 часът и пристигането на първия влак. Гарата беше станала доста оживена и много хора  започнаха да слизат и да се качват бързо, говорейки си и обсъждайки наскорошните злощастни събития. Много пострадали, още повече убити. Такава жестокост и за какво? За една празна кауза, заради алчността на воюващите, търсещи надмощие и власт, неосъзнаващи как заради собствените си безскрупулни желания обричат толкова невинни хора на страдание. Обстановката започна да се успокоява и хората се приготвиха за тръгване. Жената стана, хвана дъщеричката си за ръка и тръгна надолу по перона. Момиченцето се оглеждаше, търсейки познатото любимо лице, но не го откри и се обърна отново към майка си:

-          Няма го. Защо го няма?  Колко е часът? Нали не сме го изпуснали?

-          Не сме го изпуснали. Ще почакаме другия влак. Не се тревожи. – но въпреки че говореше уверено, лицето на жената се промени. Годините ясно се откроиха на иначе красивото женско лице, сенките под очите станаха по-наситени и очите ù тъжно погледнаха земята и хванала за ръка детето, продължиха обиколката си.

Времето течеше и много влакове пристигаха и продължаваха по пътя си. Много хора слизаха и прегръщаха радостни близките си. Гласовете им се сливаха и се усещаше едно спокойствие на една така обикновена сутрин, създаваща маската на мир, под крилете на надвесилата се буря. Но човекът, който чакаше малкото русо момиченце, хванато за ръката от майка си, така и не идваше. Един човек, а за нея целият свят. Тя често се обръщаше към майка си и отправяше въпроса си, получавайки същия незадоволителен отговор. „Има време”.

Денят мина неусетно и започна да се свечерява. Последните влакове идваха на перона  и оставяха окъснелите хора, бързащи да се приберат по топлите си домове.  Скоро отново гарата се изпразни, стана тихо и обезпокоително хладно и единствените останали на перона бяха нисичката жена с ожулените токчета и нейното дете.

-          Мамо, колко е часът? Няма ли да дойде? – невинният детски глас  изпълнен с очакване и умоляващите, нищо не разбиращи очи, прободоха сърцето на жената.  Тя погледна детето си – единственото ù останало нещо на този свят и го помилва нежно по главичката. Преглътна насъбралата се болка, заседнала като буца в гърлото, взе смачкания стар вестник, отворен на страницата с некролозите, затвори го и го прибра в чантата си, хващайки момиченцето за ръка и казвайки тъжно с изпълнен с майчина  обич глас:

-          Не се тревожи, дете мое. Сигурно е изпуснал влака. Знаеш колко много отговорности има сега и колко важна е работата му. Не бъди тъжна. Утре ще дойдем пак рано и ще чакаме влаковете. И ще видиш, че ще дойде. А ако не дойде утре, ще дойде вдругиден. Няма значение колко ще е часът, ние ще сме тук и ще го чакаме. Нали ти казах, има време, не се тревожи.

И двете бавно поемат в мрака към вкъщи, където ги чака студеният празен дом, тишината и разбитите надежди. Момиченцето, хванало весело майка си за ръка, ще крачи с големи крачки, мислейки си за селото, за красивите полянки и буболечките и за нейния татко, който ще дойде утре с големия влак и ще я заведе отново там, където ще бъдат заедно и няма да го пуска никога вече да замине и да я остави сама. Защото ù липсва толкова много и го обича така силно... Защото има време. Защото времето не е важно, когато си с хората, които обичаш.

А ти защо питаш колко е часът, когато времето не е от значение?