Мильо (Мильо Велчев) 10 ноември 2018 г., 21:38 ч.

Имало едно време 

183 7 14

 

            – Каква случайност! – плеска тя с ръце и ми се усмихва.

            – Може да не е случайност – казвам сериозно. – Възможно е да са се наговорили.

            – Кой?

            – Младите. Моите и твоите.

            – Те не се познават.

            – Шегувам се.

            – Имаш странно чувство за хумор. Не мога да свикна. Не знам кога се шегуваш и кога говориш сериозно.

            – Да ти призная – казвам, – този хумор ме скара с половината ми приятели. Аз ли не умея да се шегувам, те ли не разбират?

            За първи път се срещаме без внуците и ни е малко неловко. Нейните хора заминали за една седмица на почивка, а моите тази вечер са на рожден ден у кръстниците. Ще закъснеят и ми казаха, че ме пускат в градска отпуска до сутринта.

            – Нося сандвичи. Направих и за теб – предлага ми тя.

            – Супер! – усмихвам се. – Умирам от глад. Аз пък нося термос с чай.

            Сядаме на една пейка, ядем, пием, бъбрим.

            – Сандвичите бяха страхотни – казвам го напълно искрено.

          – Мама ги правеше така, във фурната – отбелязва тя. – Филийки с яйца, сирене и настърган кашкавал. Отгоре – резенчета пресни домати и босилек.

Говорим си за децата, внуците, за смисъла на живота и умението да му се радваме. По едно време се смълчаваме, а после двамата едновременно вдигаме глави и в един глас казваме:

            – Искаш ли…

            Това ни разсмива.

            – Какво да искам? – питам аз.

            – Не, ти кажи аз какво дали искам!

            – Аз първи те попитах – започвам да хитрувам. 

            Прави се на сърдита, бърчи вежди, врътва глава и започва да се пазари:

            – Добре, ще ти кажа, но след това и ти ще ми кажеш.

            Съгласявам се.

            – Исках да те поканя у дома на вечеря. Мариновала съм две скумрии. Ще ги изпека на скарата. На обед сварих картофи. Имам и бяло вино.

            – Ммм, вече усещам вкуса им – притварям блажено очи.

            – Значи си съгласен?

            – Разбира се, че съм съгласен.

            – А сега кажи ти какво искаше да ме питаш!

            – Исках да те питам, дали нямаш у вас нещо за ядене, защото съм още гладен.

            – Аааа, не! Не лъжи! Кажи истината!

            – Не лъжа, а се шегувам. Има разлика. Нали?

            – Добре де, има разлика. Казвай сега, без да се шегуваш!

            – Исках да ти предложа да отидем на ресторант, но честна дума, тайно се надявах, че ще направиш контра-предложение.

            Докато вървим към дома ѝ, говорим за кулинарните си умения – кой какво обича да готви, какви подправки използва… В асансьора, както си рови в чантата и си търси ключовете, изведнъж вдига глава и ме поглежда учудено:

            – Какво контра-предложение?

            – Какво „какво контра-предложение“?

            – Какво „какво – какво“? Не се прави на луд! Какво искаше да кажеш?

            Домилява ми. Странна топлина се разлива по вените ми. Не се сдържам, целувам я по устните и я прегръщам. Тя също ме обгръща през кръста, слага глава на гърдите ми и силно ме притиска. После се отдръпва, повдига се на пръсти, целува ме и се усмихва:

            – Шегувам се. Твоето чувство за хумор е заразно.

            Асансьорът тръгва обратно, надолу.

            – Аз не се шегувам. Истина е – казвам и искам да ми вярва. 

            Отново се прегръщаме. Целувката ни е дълга и страстна.

            Като че ли някой отвори вратата на асансьора и каза: „Извинете!“

           

            Голям съм глупак! Глупак, глупак, глупак! Трябваше да я попитам дали иска да остана! Или нещо от този род. Глупак! Подтичвам надолу по стълбите, излизам на улицата, поемам дълбоко въздух и не мога да се побера в кожата си от яд. Дивак! Защо бе, човек? Намалявам темпото, крача по-спокойно. Не ми се прибира. Вървя по алеята край реката, спирам се, гледам как водата се влачи, дълбока и мрачна. Носи живота на милиони извори и поточета. Все в едно и също русло, в една и съща посока. До един и същи край.  

            Телефонът ми звъни. Не виждам на дисплея кой ме търси, но чувам гласа на дъщеря ми:

            – Татко, не ни чакай! Ще останем да нощуваме у кръстниците.

            Уж една и съща река, а винаги различна. Затова казват, че не е възможно да влезеш два пъти… Телефонът отново звъни.

            – Знам – казвам малко ядосано, – да изведа кучето, да простра дрехите…

            – Къде си?

            – Прощавай, помислих, че е дъщеря ми.

            – Чувам реката.

            – На алеята, до железния мост.

            – Чакай ме, идвам!

            Пристига задъхана и сериозна.

            – Защо не остана?

            Не очаквах такъв въпрос. Прегръщам я и тръгваме мълчаливо по алеята, после по моста. Пием кафе в бистрото, където група подпийнали младежи говорят за смисъла на живота и умението да му се радват.

             – Искам да ти постеля и да ти разкажа за лека нощ една приказка – прошепва ми в ухото.

 

            Не се налага да ми постила, леглото не е оправено.

            – Имало едно време…

 

            – Ще ти призная нещо, но не се обиждай! – целувам я по голото рамо, галя топлата ѝ гръд.

            Притихнала е в прегръдките ми, диша равномерно, но не спи. Усещам, че трепва и повдига глава.

            – Вечерята бе страхотна – продължавам аз, – но онези сандвичи в парка са най-вкусното нещо, което съм ял през живота си.

            – Помислих, че ще кажеш нещо за секса.

            – За секса?

            Не знам какво да кажа. Не ми идва нищо смислено и остроумно.

            – Сексът беше страхотен – повдига глава и усещам устните ѝ на рамото си, –  но от онази целувка в асансьора щях да получа удар. Развълнувах се като хлапачка. После – разходката край реката… Благодаря ти! Направи ме безкрайно щастлива!

            – За благодарност, ще ми направиш ли мекици за закуска?

            – С удоволствие, но трябва да купя яйца и кисело мляко. Ще стана рано. А сега заспивам.

            Последните думи ги казва малко провлачено и усещам, че наистина заспива.

            – На мен не ми се спи – казвам. – Ще отида до денонощния да купя. Нещо друго ще трябва ли?

            Не ми отговаря. Изглежда наистина е заспала.

            Внимателно се измъквам изпод завивката, обличам се, вземам си обувките в ръка, за да не тропам, и тръгвам да излизам.

            – Николай – гласът ѝ ме сепва, – купи и едно пакетче хлебна сода!

 

            Минавам покрай денонощния, но дори и не спирам, продължавам към вкъщи. Прибирам се. Без капка колебание. Може да съм глупак, дивак… но не мога да се върна. Не мога да го направя. Нямам право да нахлувам така в живота ѝ. А и дори си мисля, че там изобщо няма място за мен. В ума и сърцето ѝ живеят други хора, с други имена. Аз не се казвам Николай.

            Телефонът в джоба ми вибрира и звъни. Не искам и да знам…

            Не съм обиден. Не е въпрос на засегнато честолюбие, а някакво усещане, че тези дрехи, в които съм облечен, не са мои. Стягат ме, задушават ме. И обувките не са мои. Идва ми да ги събуя и да тръгна бос.

            Телефонът отново звъни. Не знам какво да кажа, ако е тя.

            – Защо не вдигаш? Къде си?

            – Тук съм…

            – Заспала съм. Мислех веднага да ти се обадя, но съм  задремала. Пошегувах се. Чуваш ли? Пошегувах се с това „Николай“. Никога в живота ми не е имало човек с такова име. Мъжът ми се казваше Александър. Извинявай, ако съм те обидила! Къде си?

            Пошегувала се?!

            – Нали ти казах… тук съм, в денонощния. Малко се забавих… Правят ревизия на касата.

 

            Вървя… не, подтичвам към денонощния, смея се и си говоря на глас. Като малоумен.

            Пошегувала се! Никога в живота ѝ не е имало такъв човек! А аз, глупакът…

           Сега разбирам! Сега разбирам защо някои приятели са ми обидени. Заради моето тъпо чувство за хумор.

             Ще им позвъня! Непременно ще им позвъня и ще им се извиня!

             Не сега, разбира се.

 

            – Обещах да ти разкажа приказка.

            – Нали вече ми разказа?

            – Тази е друга.

            – Добре, разкажи ми!

            – Имало едно време…

© Мильо Велчев Всички права запазени

Коментари:

Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Довереница (Дочка Василева) Хубава съвременна приказка Успех!
  • iskra1304 (Алиса Селезньова) Много хубав разказ. За пръв път ми хареса нещо така написано, което ме грабна, завладя ме, вкара ме дори във филма и го изживях с героите. Браво!
  • Соларе (Румяна Друмева) Чудесен разказ! Глас и Успех! Искрено ти пожелавам, Велчев!
  • Харпун (Костадин Шимов) Имаш глас и от мен Мильо,успех.Мммм как обичам мекички сутрин.
  • линасветлана (Лина - Светлана) Чудесен разказ! Глас от мен!
  • Елка (Елка Тодорова) И аз ти желая успех! Много ми хареса разказът!
  • Katriona (Кети Рашева) Искрено ти желая успех, защото разказът наистина е чудесен!
  • Ranrozar (Стойчо Станев) Успех,Мильо!
  • Мильо (Мильо Велчев) Благодаря на всички за добрите думи! Чак се изчервих. Този разказ е своеобразно продължение на „Срок на годност“. Радвам се, че ви е стоплил душичките. Обичам ви!
  • Ida-L (Лидия) С Мариана: написано „така леко, нежно, поглъщащо“ - това е характерния стил на Мильо. Затова го харесвам. Поздравления!
  • brinne (Мариана Бусарова) Прекрасна, прекрасна история. Написана така леко, нежно, поглъщащо!
    Впечатлена съм и разчувствана.
  • Plevel (Силвия Илиева) Прекрасно!
  • LiaNik (Илияна К.) Харесаха ми героите. Стоплиха ми сърцето, изкараха усмивка на лицето. Замечтах се! Живост в образите, реалност на мислите и лек шеговит поглед. Благодаря за удоволствието!
  • FeelFeel (Feel Feel) Колко топлота, колко нежност ..колко много живот струи от творбата Ви ! Благодаря от сърце за удоволствието!

© 2003-2018, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.