Ирисът: Сега видя ли ме? (Глава 2)

Глава 2: Червенокосата

Горилата няколко пъти влиза и излиза от стаята и със Снейк си шушукаха. Може би се опитваха да разберат дали казвам истината за ирисите, като се консултират с разпитващи от другите стаи. За момента Горилата не беше в стаята.

– Добре, Мейн. Покажи ми твоите белези. - каза Снейк. Аз се изправих и се обърнах с гръб към него. 

Повдигнах леко тениската си, с която бях облечена в момента. Моите белези се намираха в долната част на гърба ми, като белегът, показващ текущия брой на преобразуванията ми, се намираше под рождения ми белег. Именно точно така, един под друг, бяха изписани номерата и на другите ириси, само дето нямаше ограничение къде по тялото ще се намират те. Снейк гледаше моите белези, докато се увери, че са изписани двете числа, които казах. 

– Изглежда всичко, което казваш, е вярно, Мейн. Някак... - каза разпитващият, след което опъна тениската ми надолу и аз приех това като знак да си седна на мястото. - Срещала ли си някой като теб преди? Който да надживее лимитът си преобразувания? 

– Не, господине. - отговорих аз.

– А иначе усещаш ли някакви странични ефекти, които да подсказват по някакъв начин, че скоро ще умреш? 

– Ами, чувам гласове, тоест мислите на някои от хората, в които съм се трансформирала, но това е нормално за всеки ирис. А и наскоро не ми се е случвало... За други странични ефекти не мога да се сетя. Но има едно нещо, което смятам за странно... С всяко преобразуване, рожденият ми белег избледнява. Може би ще умра, когато изчезне напълно. 

– А може би не... - каза замислено разпитващият, сложил ръка на брадичката си. Знаех какво си мисли: допуска, че може би съм безсмъртен ирис. Но това нямаше как да е възможно, аз лично не вярвах. Според мен просто имам късмет, който рано или късно ще свърши. – Какъвто и дефект да има у теб, Мейн, това по-скоро ще ни послужи, отколкото нещо друго. Може да се окажеш най-важната част от екипа ни... Може би си много по-силна от останалите, кой знае... Кой знае къде свършват способностите ти... 

– Просто съм късметлийка, господине. Но това едва ли ще е вечно, имайки се предвид, че изпитвам страничните ефекти от преобразуването като всички останали ириси. Познавам много по-силни, по-бързи и по-способни ириси от мен. 

– И все пак. Ти не си за изпускане, Мейн. - усмихна се Снейк и сега за първи път, откакто започна разпитът, видях някакъв странен проблясък в очите му. 

Явно най-после е започнал да гледа на мен като на нещо повече от поредния ирис. 

Надявах се да не започне да разправя на другите ириси, че съм специална, едва ли не. Надявах се никой да не го прави. Това само щеше да настрои останалите ириси срещу мен. 

– Свободна ли съм да изляза вече? - попитах. 

– Разбира се. Срещу тази стая е залата, в която се намират другите ириси, които са преминали успешно разпита. След като разпитаме всички ви, ще ви бъде прочетен инструктаж за реда в организацията, мисиите ви и така нататък. Но ако искаш, преди да влезеш в залата, може да отидеш в отделението на лечителите да се погрижат за раната ти.

– Да, бих предпочела това. Ще можете ли да ми кажете как да стигна до отделението?

– Отделението на лечителите всъщност е целият горен етаж. Имаме отделна стая за всеки вид операция или необходима лекарска помощ, за която можеш да се сетиш. Лесно ще познаеш стаята за превързване и дезинфекциране на рани. - отвърна Снейк.

– С Вас не започнахме добре, господине. - казах аз усмихната. – Няма нужда всеки наш разговор да откарва някой от нас в това отделение. 

– Някой от нас? - присмя се на коментара ми Снейк.

– Какво ви кара да мислите, че след подобни разговори само аз ще имам нужда от медицинска помощ? - казах аз заплашително, гледайки на Снейк като на най-големия си враг. 

Погледът ми беше изпълнен с гняв, желание за мъст и коравосърдечност, която изпитвах към мъжа пред мен. Не за първи път си създавам врагове. Нито пък за първи път заплашвам враговете си. 

– Съветвам те да си спестиш заканите, Мейн. Първо, защото не можеш да ги изпълниш, и второ, защото грубият ти език и маниери няма да се отразят добре на самата теб. Бъди по-умна. На твое място аз не бих се поддавал на първите си импулси. Сега напусни.

Гледах Снейк известно време, дишайки учестено през носа си. След като ме простреляха бях запазила самообладание, но щом разпитващият спомена отново раната ми, всичко това изчезна. Приех казаното от него за отделението на лечителите като подигравка... Хвърлих стола си към стената и ударих с юмрук по бюрото. След това излязох. Навън ме чакаше цяла джунгла, с всички горили в нея. Не знаех кой от тях се има за царя на животните, но всички изтъкваха еднакъв авторитет и явно всеки от тях се имаше за цар. Горилите ме заобиколиха от всички страни и опряха оръжията си в мен. Някои ме ръчкаха с тях. Всички гледаха злобно и изказваха обиди, някои ме перваха през лицето с тежките си оръжия. Този, който допреди малко беше в стаята за разпити заедно с мен и Снейк, беше опрял високотехнологичната си картечница в гърлото ми, малко под брадичката ми. 

– Мислех, че съм те узаптил. Но кой знае, може би трябва направо да те убия, за да дам урок на останалите. - каза той. 

– Оставете я. - каза иззад бюрото си Снейк. В този момент осъзнах, че на излизане съм оставила вратата на стаята леко открехната.

Горилите ме гледаха презрително и не помръдваха от местата си за известно време. Аз не нарушавах опасния очен контакт между мен и познатия ми плешивец. Гледах го сериозно и въобще не трепвах. Той все още не беше отместил оръжието си от гърлото ми. Не знам защо полагаше такива усилия да ме сплаши. Аз много добре знаех, че няма да ме застреля. Не можеше да си го позволи, тъй като Снейк ме смяташе за важна. Ако ми отнемеше живота, това най-вероятно щеше да му коства неговия живот. 

– Казах да я оставите. - повтори със спокоен тон Снейк. В този момент всички горили се разотиваха, освен тази, която ме беше хванала на мушка. - Пусни я, Огън 1! - извика Снейк. За момент се зачудих защо той се обърна към горилата именно по този начин, но после погледнах униформата на охранителя и забелязах, че тя е черна с червени детайли и че в лявата ѝ горна част пише "01". Досетих се, че "Огън 1" би трябвало да е кодовото име на въпросния едър досадник. Той остави оръжието си настрана, но след това ме хвана за блузата и ме вдигна във въздуха. Ей сега вече ми кипна...

– Разкарай се, откачалке! - извиках и му забих най-силния шамар, на който бях способна. Ръката ми се отпечата на лицето му, в резултат на което той ме пусна. Не изглеждаше особено впечатлен обаче. Отстъпих няколко крачки назад, чувствайки се горда от себе си. 

Примирила съм се с отнетата си свобода, но никога не стоях със скръстени ръце, когато някой се ебава с мен. Огън 1 се приближи с ядосан поглед. Гледахме се изпитателно, както преди малко. Той въздъхна дълбоко и промърмори някаква псувня, след което ме остави намира и отиде нанякъде.

Запътих се към втория етаж и се оглеждах за табели. Когато го стигнах, веднага усетих промяната в атмосферата. Вторият етаж беше целият в бяло: стените, касите на иначе чисто черните стоманени врати, подът... Това ме смути леко, защото всичко изглеждаше потискащо, като в болница. Сигурно заради подсилената охрана откъм стълбите, която представляваше пункт с летящи врати, пред които имаше машина за разпознаване на длан и сканиране на очна ябълка, се смутих още повече. Съмнявах се машината да ме разпознае, но все пак сложих ръката си на скенера и погледнах право напред, към машина, която напомняше тези в новообзаведен офталмоложки кабинет и изчаках машината да сканира очите ми. Не беше най-приятното изживяване да стоя без да мигам, докато червен лазер сканира окото ми.

– Потребител разпознат. - възпроизведе машината с механичния си глас. Радвам се, че въпреки краткия ми престой в организацията, все пак имам някакъв достъп до отделните етажи. Или поне до този. 

Откакто преминах покрай машината за разпознаване, в главата ми отвсякъде ме нападнаха гласове на най-различни хора. Обикновено чувам гласа на Майкъл Конъли, един 47 годишен мъртвец (сега, 2105 година, щеше да е на толкова), в когото трябваше да се трансформирам веднъж заради една мисия. Оттогава имам чувството, че когато ирис се трансформира в някой мъртвец, след като върне своя облик, ирисът остава в капан завинаги с мислите на въпросния, които е имал, докато е бил жив. Или поне така си мисля. Но освен гласа на Майкъл чувах и тези на хора, в които никога не съм се трансформирала. Или поне не помня. Единият, който се открояваше от другите, беше на някакво момиче със средно висок, нежен глас, и можех да предположа, че не е на повече от 20-25 години. Ако съм я чула правилно, тя в момента си мисли за някого, с когото е говорила по телефона.

"Ох, какво ми каза да направя? Само да промия раната или..." - чух я аз в главата си. "Хм, интересно коя от ирисите имаше предвид... Трябва да се оглеждам по коридорите за момиче с проскубана къса черна коса."

Вцепених се. Спрях на място и ококорих очи. Тя си мислеше за мен, нали? За първи път чувам мислите на човек, в когото не съм се трансформирала. Дори не знаех, че е възможно. Не че не се е случвало преди, но са били само откъслячни неща и хората винаги бяха свързани по някакъв начин с Майкъл или с други хора, в които съм се трансформирала. Но сега, откакто минах покрай машината за разпознаване, сякаш чувах мислите на хора, които са били напът да умрат. Може би защото съм в отдела за първа помощ на организацията? Дали тези хора, чиито мисли чувам, са още живи?

Затичах се по коридора и се ослушвах при всяка врата. Първата стая беше с надпис "Морга", та там постоях малко повече, в случай, че хората, чиито гласове чувам, са мъртви. Но нищо не стана. Настъпи тишина в главата ми, откакто се затичах, затова продължих. Първо, защото предпочитах тишината, отколкото да чувам предсмъртните откровения на непознати хора, и второ, защото исках да разбера откъде идват гласовете. Обиколих всички стаи за не повече от 5 минути, тичайки сякаш за последно, но все удрях на камък. Е, всички стаи без една. Последната в дъното на коридора, на мое дясно. 

Преглътнах слюнката в устата си и стиснах юмруци, сякаш усещах, че нещо лошо следва. Закрачих бавно и равномерно към въпросната стая и за мое нещастие (или може би щастие?) започнах да чувам гласовете отново. Дори още по-силно. Но не можех да преценя дали ги чувам в главата си или ги чувам от стаята, затова побързах да отворя преди да се побъркам. 

В дъното на стаята с гръб към мен стоеше стройна жена или момиче, с престилка дълга до пода и рижа коса. Косата ѝ беше сплетена на вече леко раздърпана рибена кост. Плитките бяха изпуснали двата срещуположни кичура, които висяха встрани от главата ѝ и сигурно биха паднали на лицето ѝ. Тя не след дълго забеляза присъствието ми и се обърна рязко. Явно я стреснах, но повярвайте ми, от двете в стаята, аз бях по-стреснатата. Защото откакто погледнах в очите ѝ, чуждите мисли в главата ми най-после се замениха с тишина, а емоцията ми на паника - с типичната за мен пасивна агресивност или по-скоро вродена заядливост. В случая причината за яда ми беше, че си спомних, че тази жена работи за организацията и това ме настрои да я мразя предварително. Представих си как тя също може да викне някой да ме гръмне. Но освен това се издразних, че тя успя да спре чуждите мисли в главата ми, а аз сама не можех. А от трета страна имах по-смислена причина да я мразя: възможно е тя да е мъчила хиляди хора в тази стая! 

Това момиче ме гледаше не точно с уплашен поглед. А по-скоро сякаш не е очаквала да види точно мен. Дали наистина я стреснах при влизането си? Не знам, но рижата не откъсваше поглед от мен. Очите ѝ търсеха моите. Веждите ѝ бяха леко сбръчкани от учудване. Но защо? Нали тя току-що именно за мен си мислеше? Сега... в погледа ѝ не прочетох само изненада. Видях и нещо друго. Видях, макар и бегло поради разстоянието между мен и нея, своето лице в светлозелените ѝ очи. Гледах по абсолютно същия начин. Не бях сигурна защо. 

– Изглеждаш твърде млада да бъдеш лекар. - беше първото, което успях да скалъпя от всички тези мисли в главата си. 

Гласът ми беше изпъстрен с типичната заядлива нотка, но и различен. Преди никога не съм започвала заяждане с някого още преди да го познавам. Не след дълго съжалих за липсата си на тактичност. При това мое изречение лицето на момичето изцяло се промени. Присви очи от леко раздразнение, ако разчитах езика на тялото ѝ правилно.

– Значи ти си момичето. - каза тя изненадващо спокойна, обръщайки се към мен така, че да говорим напълно изправени, тъй като тя беше леко изгърбена преди да вляза, явно търсеше нещо в чекмеджето зад нея. Гласът ѝ ми прозвуча познат, но гневът ми бързо потуши тази мисъл.

– Кое момиче? - попитах. 

– Което има нужда от промиване на рана на дясната си ръка. - отговори тя. Тези нейни думи сякаш ми отнеха способността да говоря. Веднага си спомних опасенията си. А именно: че тя е жената, която си мислеше за мен преди малко. 

– Нека позная: казали са ти да се оглеждаш за момиче с проскубана къса черна коса. - усмихнах се аз, горда, че мога да чета мислите ѝ.

– Откъде знаеш? - попита тя, макар по гласа ѝ да разпознах, че не се е впечатлила особено.

– Чух мислите ти, когато бях в началото на коридора. Аз съм ирис. 

– Изучавам ирисите от доста време и съм почти сигурна, че не могат да четат мисли на хора, в които не са се трансформирали. - скръсти ръце тя.

– Мога да ти го докажа. Помисли си за нещо, просто някакво изречение на случаен принцип. 

На лицето на жената се появи игрива усмивка, по което разбрах, че ще приеме предизвикателството. Тя погледна към тавана и започна да мисли.

 "Не можем да докоснем звездите с ръце, защото не сме достойни."

 Засмях се истерично.

– Кое е смешното? - попита тя, като се изчерви цялата.

– "Не можем да докоснем звездите с ръце, защото не сме достойни." - казах аз през смях. Жената ме изгледа шокирана, като лицето ѝ не стана дори с един нюанс по-светло червено. – Познах, нали? - продължих, все още смеейки се на нелепия ѝ избор за изречение.

– Да, но не разбирам кое е смешното. - каза тя, вече леко изнервена.

– На що за човек му минават такива мисли през главата? - попитах, озъбила се в широка усмивка.

– Не съм аз виновна, че мисленето ти е ограничено и посредствено. - отвърна тя с безразличното си изражение, с което я заварих, когато проговорих в началото.

– Я виж ти! - скръстих ръце, но усмивката ми не изчезна. – Така ли се говори на пациент? 

– Щом ти говориш на мен неуважително, и то на "ти", и аз така ще говоря на теб. - обясни тя.

– Е, благодарна съм ти, че не извика Горилата да ме гръмне, както направи Снейк. - казах аз по-тихо.

– "Горилата"? "Снейк"? - попита тя, присвивайки очи. 

– Така наричам типа, който ме гръмна в ръката и този, който му нареди да го направи. - разясних.

– Ясно. 

За не много време между двете ни се настани тишина. Но аз не позволих това да трае дълго.

– Така и не отговори на въпроса ми: не си ли твърде млада за лекар?

– Действително, защото не съм. Стажант съм. До момента единствено мога да промивам рани и да ги превръзвам. Не са ме учили на друго от години и се съмнявам, че ще го направят. - отвърна тя и седна на стол до леглото за пациенти. Все още гледаше към мен и ми се стори, че се старае да не ме изпусне от поглед. Защо? Очите ѝ направо ме влудяваха!

– Разбира се, все някой трябва да върши мръсната работа. - отвърнах аз без да мисля, но бързо съжалих. Момичето ме изгледа ядосано, накланяйки главата си напред, сякаш ми даваше шанс да променя казаното. – Тоест, исках да кажа, че пациентите винаги се нуждаят от някой, който да превързва и промива раните им. 

– Въобще не искаше да кажеш това. Не съм сред важните. Не съм дори лекар, че да нося някаква стойност. - каза тя с леко отчаян тон. Реших да си замълча и да сменя темата.

– Но все пак да не забравяме защо съм тук, нали? - беше първото, което ми хрумна. 

Рижата се намръщи и прекъсна очния контакт между нас. С ръка ме прикани да седна на леглото, разположено по средата на стаята. Така и направих. 

– Първо ще ти вкарам обезболяващо. И повярвай ми, имаш нужда от такова. - каза жената. Завъртях очи. 

– Толкова много ли боли ваденето на куршум?

– Никога ли не са ти вадили куршум преди? - повдигна вежда момичето.

– Никога преди не са ме прострелвали. - отвърнах. Момичето кимна и се приближи към мен с инжекция.

– Хей, това не е ли малко старомодно? - попитах, отдръпвайки се. Мразех игли. – Не може ли транспортера? 

Транспортер наричаме един съвсем малък уред, с големината на химикалка, който се използва за сканиране на раната и “телепортиране” на попаднали предмети в нея.

Без допир до кожата тези предмети моментално се пренасяха в уреда и след това се изваждаха и изхвърляха. Разбира се, за по-големи предмети са предвидени по-големи транспортери.

– Мислиш ли, че ще хабя батерията на транспортера заради теб? - попита момичето с очевидна подигравателна нотка в гласа си. Прозвуча грубо, но си го бях изпросила сама. Въздъхнах. – Опъни ръката си. - направих каквото ми беше казано и веднага ме прониза болка. Изстенах. – Знам. Знам, че боли…

Червенокосата заби инжекцията в ръката ми и си личеше, че се опитва да го направи възможно най-нежно. Не разбирах. Презираше ли ме или не? Не знам дали имаше значение, но вкарването на обезболяващото не болеше толкова, колкото очаквах. 

– Сега вече наистина ще боли. - каза червенокосата. Супер. Точно това исках да чуя. 

Тя се обърна към чекмеджето до леглото да вземе нещо, като както преди това, така и сега, не ставаше от стола. Само го завърташе на колелцата му. Сигурно търсеше пинсета или нещо си. Тогава забелязах, че пред мен, встрани от вратата, на земята беше подпряно старо огледало, покрито с прах. На него едва виждах чертите на лицето си. Светлосините си очи, черната си, рошава коса... 

Тъкмо се бях замислила и изведнъж усетих ужасяваща болка. Надявам се да не съм извикала толкова силно, колкото ми се стори. 

– Ще трябва да свикнеш с болката, защото често ще ви пращат на тежки мисии. И знаеш, че дори ако те прострелят, докато си се била трансформирала в някого, като върнеш своя облик раната не изчезва, а само малко заздравява. 

– Знам това. - отвърнах някак задавено, все още леко раздразнена от болката. Това обезболяващо явно е било за ухапвания от комар, защото изобщо не усещах някакво намаляне на мъките.

– Тогава се пази. 

– Защо те интересува дали ще се нараня или не? - попитах и изглежда въпросът ми изненада момичето. 

– Не всички в организацията са безчувствени... Мейн. - отвърна тихо то. За момент стоях мълчалива и неподвижна. Искаше ми се да можех да си върна думите назад. 

– Откъде знаеш името ми? - беше единственото, което можах да кажа. 

– Знам имената на всички ириси. Да не мислиш, че планирането на отвличането ви е започнало от вчера? 

– Аз-аз откъде да знам...

Само това успях да отговоря преди да стана и да се запътя към вратата. Преди да изляза гласът на стажантката ме спря.

– Идвай веднъж на ден за електронно лечение. 

Кимнах без да отговарям на казаното и промърморих само едно “Благодаря”, преди да изляза. Бях объркана от факта, че момичето изобщо ще иска да ме види отново, особено заради електронно лечение. То представлява облъчване на раната с цел по-бързото ѝ оздравяване и е доста голям лукс, затова не разбирам защо тя ще го хаби с мен. Най-вероятно това са заповеди от Снейк, който не иска да “скучая” и да пропускам мисии. 

Въздъхнах, като осъзнах, че така и не бях научила нито името, нито възрастта на момичето, към което все още изпитвах смесени чувства. Дали тя беше искрена, когато каза, че не всеки в организацията е безчувствен? Дали на нея всъщност ѝ пукаше за мен, въпреки стените, които е изградила около себе си? Докато си задавах тези въпроси наум, чуждите мисли в главата ми бяха затихнали. Освен това усещах как вече не съм толкова ядосана на организацията и на всички в нея. Може би все още бях замаяна от упойката.