Ирисът: Сега видя ли ме? (Пролог)

5.08.2102

Не искам да бъда на това място. Не съм се съгласявала да работя за убийци. Да им слугувам. Това не беше мой избор. За всичко е виновна сестра ми. “Нали искаш да станеш лекар?” - каза тя. “Нали искаш да помагаш на хората?” - каза тя. “От какво се боиш? Ти си сред най-силните от твоя вид. Това е просто един стаж.” Да, но не беше. Това е затвор. Е, поне имам собствен кабинет. В който гния като заложник. Точно като другите млади хора, които идват и си отиват от това проклето място. Поредната престъпна организация в този (п)объркан свят. Но и за жалост, една от най-големите. Трябваше да си остана у дома. Защо изобщо дойдох в Ексай? Тези психопати… ме отвлякоха и запратиха 84 години в бъдещето. Държавата, в която съм сега, преди беше три отделни държави: Ексай, Зону и Еоксое. Последните две са водили война преди 52 години. Еоксое спечелили. Но правят огромна грешка, защото само 3 години след войната Ексай и Зону обединяват сили, за да покорят всичко, заедно със спечелените земи. И как такава малка държава би успяла да отвърне на удара? Еоксойците са изгубили 30 000 мъже и момчета след войната със Зону. Не знам дали това се дължи на много прецизен, математически изчислен политически ход от страна на другите две държави или просто на велик късмет, но в крайна сметка те успяват. Стига се до мирен договор. Трите останали държави се обединяват в една обща, като тя носи името на Ексай и до днес.

Всичко е толкова различно тук. Потискащо по нов и влудяващ начин. Е, има повече ириси и те са най-ценният ресурс на света. Заедно с био мутантите, за които в моята времева линия само съм чела. Уж бяха конспиративни теории, тогава далечни от мен, но… тук нормалните хора нямат право на глас. Те робуват на ирисите и био мутантите, като повечето обикновени хора, така наречени “безлики” дори не знаят за това. Но аз знам. Обикновеният човек не може да прави каквото и да е изкуство, защото е човек. В тази моя нова реалност да наречеш някого човек е все едно да го обидиш. Проклето безумие… 

Тук единствено хората работят, само и само икономиката да се върти. Но не в полза на хората, а в наша полза. Как смее? Как смее правителството на която и да е държава да е съгласно с такова нещо? Не ги ли е срам? Как така СТАС (Световната Тайна Агентска Служба) допуска това? Те би трябвало да са съпротивата. Срещу тия тирани… Това не е справедливост. Това не е живот. Наистина не е. Да не говорим, че сега, 52 години след войната, всичко е станало още по-различно. Навсякъде, без значение от държавата масово и разговорно се ползват английски, луноевиртски с всичките му разновидности, руски и тук-таме немски. И даже понякога хората смесват своя език и някой от горе изброените в едно изречение, особено младите хора. Това забелязах засега. Не знам много повече, но полицията (по разкази от полевите ириси) също е организирана по друг начин. Работи не за доброто, а за добруването на народа във всяка една държава. И се различава от СТАС. Ако мога да се изразя по нашенски, СТАС са добрите. И повечето от тях са ириси. Миротворците, които са една от прослойките на полицаите, не са. Те пречат не само на престъпността, тоест на бизнеса на прекия ми началник, а и на каквото и да е своеволие от страна на когото и да е. Тук да се говори против властта? С наличието на толкова камери и подслушватели? Абсурд. И това е най-малкото.

А с тази машина на времето, която реално е високотехнологичен суперкомпютър, при преминаването си 84 години напред, изгубих част от спомените си. Но помня сестра си. Помня Жосефин. И дотам…

И последно преди да забравя. Соня. Мила сестричке. Ако някога прочетеш това по какъвто и да било начин… Майната ти. Защото ако четеш това, то значи съм мъртва. По твоя вина.

– К.