31.03.2008 г., 13:47 ч.

Искам да призная 2 

  Проза » Разкази
1215 0 4
3 мин за четене
Искам да призная една мечта.
Така виждам аз жената...
Луната сякаш натискаше със светлия си образ клоните на стария кедър. А той уморено полюшваше листа, сякаш непокорно тръскаше глава срещу редките дихания на сухия вятър. Въздухът беше тежък, жежък. Сякаш заплашваше жителите на древния град никога да не постигне ефирната, мека прозрачност на хладината. От стоте тепета се разнасяше жалния стон на тишината, а огряната от хилядите светлини на къщите нощ съперничеше по помпозност с дворците които щяха да се появят на лицето на Гея след две хиляди години. На почетно разтояние от кедъра уморено, но упорито забили корени в земята клюкарстваха три маслини. Те му бяха дружки от както се помнеше. Заедно бяха започнали земния си път, заедно трептяха срещу пясъчните стихии, заедно жадно поглъщаха капките на пестеливия дъжд и може би заедно щяха да преминат водите на реката на забравата. Градината на техния живот бе изпъстрена с многоцветни техни родственици. Палавият бегонвил, който впиваше пурпурни пръсти в стените на бялата, призрачна къща. Зеленият бръшлян увил мощното си тяло около силната снага на древното дърво. Сякаш стремящ се да прикове титаничната сила и да я влее в собствените си живителни сокове. Жасминовия храст... Кедърът го гледаше с бащинска доброта. Крехкото творение на майката природа със ситните бели цветове. Жасминът пръскаше омайната си миризма. Замъгляваше стоновете на спечената земя. Верен страж на Афродита той увиваше уханната си същност около тялото на стопанката на дома.
Тя беше като него. Фражилна, дребна, магнетична... Тя, служителката на Рея. Имаше хиляди поклонници в древната Смирна. Атлети, поети, скулптори, войни... До един те се прекланяха пред богоподобната и красота и пред надскочилата младостта и мъдрост. С първата стъпка на розовопръстата зора Моргана се отправяше към храма на Аполон. Неин неизменен спътник бе непокорният и буен Леонтиск. Черен, като нощта ат, събрал прелестната хармония в тялото си. Неговата умна и красива глава гледаше с нескрито обожание малката си господарка. Любовта по между им бе станала пословична в Смирна. Много от сатирите обвиняваха в кощунствени поеми, че Моргана е следователка на Содом, за това не дарява божествената си красота на смелите атлети надпреварващи се по между си за благоволението и. Стотици таланти се предлагаха за една любовна нощ с нея, хиляди песни се опитваха да надскочат стените и да се домогнат до нейната сетивност. Но тя оставаше студена. Като каменните стъпала на храма в който се покланяше сутрин.
Тайнствена омара я обгръщаше. Бронзовото и тяло, грациозно и нежно, добило съвършенството си в нощите на танци за възхвала на великата богиня - майка, сякаш оковаваше безжалостно дух, събрал мъдростта на преживяното. Моргана на години беше млада. Лицето и съперничеше с красотата на слънцето. Дългите руси коси улавяха въздишките на вятъра, карайки поклонниците да се спрат насред път. А очите, удължени като сладките бадеми, притежаваха наситения цвят на малахита. Невиждани до тогава в древна Елада. Тежка, като жаркия дъх на персийската пустиня енигма сковаваше душата на хетерата. Не бе тя поклонничка на Содом. Не се прекланяше пред любовта към собствените си посестрими. Моргана обичаше със страстта на стихия. Ерос я бе поразил по - страшно и от най - страшната болест... И тя се отдаваше със сила неподозирана за крехкото и тяло. Моргана обичаше царя... Непристъпния, умния, слънчевия, войнствения, гордия ефеб... Заради него опозна тайнствата на орфиците. Пропътува хиляди стадия. Опожарява с дива страст градовете по бреговете на Ефрат. Танцува по цели нощи и пи от отровата на любовта. Все до дъно. А все жадна оставаше... Рея бе отвърнала поглед от нея.
Преди години под същия този кедър, на няколко стъпки от сребърнолистите маслини той и разказваше за пътешествията, за военните походи, за мечтата... Хелиополис. Тя го слушаше със жар, сърцето и следваше ускорения ритъм на неговата възбуда, а ръцете и пълнеха златната чаша с вино. Нощем плуваха в тъмните, хладни води на залива. Без страх. Сред нереидите. Наслаждаваха се на посребрената от капките вода божественост на телата си. Като скулптори излезли изпод сръчните ръце на ваятеля. Сливаха се всеки път сякаш, за да уловят последния си дъх. А мойрите наблюдаваха ги завистливо и плетяха нишките на страшната съдба. Завинаги да бъдат разделени...
Отдала се на самотата си Моргана остана в Смирна да очаква своя пълководец. Откъсна се от земната поквара, затвори вратите на душата си за земните страсти. Остана вярна на слънчевия Аполон, покровител на мечтата за Хелиополис. Живееше скромно, предизвиквайки веселите подигравки на посестримите си хетери. Попиваше всяка капка знание осмелила се да притича покрай нея. Разхождаше се тайно, странейки от хората и пътищата... И все до едно място. Скала, мощна, висока. Обрулена от вятъра и вълните. Безпощадна бездна, в каквато се бе превърнала тя самата. Отразявайки зеления си поглед в безкрайното синьо на хоризонта, тя чакаше... Чакаше галерата на приказния войн с търпението на влюбена жена.

© Деси Мандраджиева Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • ех, Веселяк, благодаря ти за милите думи, възприех ги като комплимент. Не го мисли толкова и друг път съм те хвърляла в дълбоки размишления пак ще ти кажа черна е женската душа, Веселяк, и пази ужасно много тайни, ако се опиташ да я разбереш ще полудееш, защото това не става за един живот))))))))
    И Пинда ужасно щастлива ме направи
    че чрез стихове ме похвали

  • Да ти призная, не съм почитателка на митологията, но това което си написала, ми хареса много!!! И сигурно е така, защото заложих на чувството Благодаря за удоволствието!
  • О жено,сладкодумна
    признал ти би във стих александрин
    не е туй проза тиха многодумна
    че по подхожда за Аполонов химн.
  • ееее, много подценяваш читателите
    да поясня))))))
    Фата Моргана- богиня на съдбата, доста капризна и не до там добра според твърденията
    фражилна- от френски, крехка, чуплива
    Рея - еквивалент на Гея богиня олицетворяваща майката природа
    Смирна -първото име на Измир
    Имам въпрос... защо не заложиш на чувството когато го четеш? Това наистина се случва в главата ми. Крачката между капака на колата и скалата е също толкова дълга колкото между съня и реалността
    за мен този разказ е чистото изживяване на чувствата знам, че ме разбираш
    ПП : нереида-делфин, в митологията митични същества призоваващи с песните си моряците и водещи корабите им към гибел в плитчините)))
Предложения
: ??:??