Искаш ли, мила? (изповед на един роден грешник)
На М.
- Здравей, мила! Знаеш ли? Много ми се иска да те попитам за нещо, а не зная, как да започна. И от какво. У мен има толкова неизречени пред теб думи. Може би трябва да започна от първата ни среща. Когато те видях за първи път, ти беше в един ъгъл. Въпреки хората наоколо, изглеждаше чужда на техния свят. Затова тогава се смутих и не се реших да те доближа. Но сега нека спра. Не е онова, което искам да ти призная.
Може би трябваше да започна от мига, когато се заговорихме и засвири музика. Вече не си спомням, за какво се пошегувах и за първи път ти се усмихна. Аз често обичам да го правя, защото предпочитам да живея в свят на усмивки, а не на тъга. Но твоята усмивка породи непознато у мен усещане. Милa, знаеш ли какво е да докоснеш, да държиш в ръцете си нежна брезичка, която пред теб ражда сред листата си слънчеви лъчи? Те те заливат с нищо несравнима, неземна топлина. И ти вярваш, че всичко в този миг е подарък за теб. От този ден сърцето ми вече не знаеше как да те нарича – „Слънчо” или „Брезичке”.
Спомняш ли си, мила, когато за първи път танцувахме заедно? Още първите стъпки ме пренесоха в отдавна забравен свят на древна красота. Искам да ти разкажа за него, мила. След това ще те попитам за нещо.
Преди години, в ъгъла на една зала, забелязах старинна китайска ваза. Правеше впечатление с изяществото на удължения си силует, но не това ме порази. В нея бе поставен букет. Удивен, защото това бе необичайно за подобен музей, аз се приближих. И онемях. Всички цветя, всички разцъфнали клонки бяха изваяни от порцелан. С много любов и майсторство. Бяха като истински. Забелязала моето възхищение от древния ваятел, служителката в залата ми разказа историята на вазата.
Богат китайски мандарин имал една дъщеря. Като малка, тя много обичала да си играе сред цветя, но винаги се разплаквала, ако някой откъснел поне едно от тях. Защото обичала живота, а не смъртта. След време се разболяла и нямала сили да излиза в градината. За да я разсеят, мандаринът наредил всеки ден да носят свежи цветя в стаята на детето. Но при вида на всеки нов букет момичето се чувствало все по-зле. Докато един от лечителите не дал странен съвет на бащата:
- Повелителю-сан, с всеки нов букет Вие показвате, как животът се превръща в смърт. Направете така, че да занесете при нея живот след смъртта. Покажете на дъщеря си как безжизненото оживява.
Мандаринът дълго размишлявал над тези думи. Докато един мъдрец не му разяснил техния смисъл. Наредил да му доведат най-изкусния ваятел на вази. Съобщил му какво иска да изработи. Вече като баща, го помолил да побърза, защото детето гаснело с всеки изминат ден. В отговор ваятелят се поклонил и поставил само едно условие. Поискал да му покажат градината.
След няколко дни слугите поставили внимателно голяма кутия до детското легло. Момичето я гледало с безразличие. Бащата махнал с ръка и слугите бавно извадили една ваза. Особеното в нея не били майсторските рисунки или съвършените пропорции. В нея имало голям букет. Детето го погледнало разочаровано и извърнало глава. В този момент ваятелят се доближил и я помолил:
- Моя малка птичке, вгледай се по-внимателно. Това не е убит живот на едно очарование. Това е безжизненост, която възхвалява красотата в живота. За да я усетиш – докосни цветята.
Момичето го послушало. Протегнало ръка към букета и ахнало изненадано. Всички цветя, клонки, листенца – всичко било от порцелан. Изваяни с много обич към живота. Нежни до съвършенство цветове задържали погледа на хората. От разстояние изглеждали толкова естествено, че зовяли пчелите да изпият насладата на омайната им красота. Сякаш за да затвърдят това усещане, през отворената веранда влетяли две пеперудки и затанцували над букета. Всички в стаята следяли безмълвно техния полет.
От този ден вазата постоянно била до леглото на детето. Всеки ден то се събуждало и заспивало, радвайки се на нейната красота. Започнало бързо да се възстановява и скоро оздравяло. Мандаринът наредил да поставят вазата с букета на специален подиум. Заповядал охраната да следи никой, освен дъщеря му, да не се докосва до нея. След няколко века, по незнайните пътища на съдбата, тази ваза се озовала в един германски музей.
- Знаеш ли, мила, всеки път, когато танцувахме с теб, имах усещането, че не държа в ръцете си твоето тяло, а че танцувам с едно от онези красиви цветя. Сега спирам да говоря. Защото споменът за онези мигове е постоянно пред мен. От векове вярват, че само надеждата е способна да съживи едно сърце. Не зная дали е вярно. Или е само глупаво утешение. Но, Слънчо, моя Брезичке, нека да те попитам... Искаш ли отново да танцуваме, мила?
© Вили Тодоров Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Благодаря, че сте го прочели!
-
Страхотен разказ!
-
Много ми хареса разказа ти Вили!
Поздравления! -
Благодаря, че ме четете и коментирате!
Румене, няма нужда да се извиняваш за този най-обикновен въпрос. Така ме наричат приятелите, защото често поведението ми е необичайно, "предизвиква"
! Ако имаш желание да разбереш, в какво намирам смисъл в живота, аз съм го посочил не само поредицата за Коледа и в "Пожелавам ти да познаеш", но и в рубаята, която реших да публикувам днес. -
Чудесна история, Вили!!! Поздравления!!!
-
Благодаря, Деси!
-
Радвам се, че научих по този удивителен начин историята на тази ваза...
Вили, просто нямам думи! -
Благодаря, че сте го прочели.
-
Вили, разказът ти е страхотен, особено онова изречение за усмивките! Поздравявам те от сърце
-
Вили! Невероятно майсторски написано, увлекателно, забравих да дишам, докато го четох...
Моите поздравления! (и ако питаш мен, на нейно място бих крещяла - Да, Да, Да!!!
) -
сърцето ми спря
всичко започна да се върти
нещо заболя -
Благодаря ти, Мая! БЛАГОДАРЯ ТИ! Вкарах и останалото от разказа.
Но нещо става с този интернет при мен. Сега виждам по съвсем друг начин вкарания текст. -
и ....
-
струва ми се, че не е качен целия текст.
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
