Тя, истината, никога не ще бъде изказана. Боят се много хорицата от нея – ще речеш, че е хала или стометрово цунами. Много го боли, когато я чуят, видят или катастрофират с невъобразима скорост в меката ѝ повърхност.
          От памтивека тя ги ужасява; симулират фалшиво напомпена смелост, но не се получава – не ѝ вдъхват „заслужен” живот, а я рисуват с кални, гнусни четки. Усмивка се е запаметила на лицата им – ями за храна, вода и нещо за душата, упоена от деформирана „музика”, която бавно Човека убива.
          Изтрива ли индивидчето шансовете си Да Бъде с това, което прави? Нрави ли му се Доброто? Окото му защо само злото хваща и го облича в костюм и лудост? Глупост ду̀ши за слаби психики – усети ли лютата им миризма, вкопчва орлови нокти в телата им и живи ги поглъща. Превръща ги в чудовища задоволени с чувства изкоренени, чиито туловища газят, за да бъдат „уважавани”.
         Унижавани, умните се крият в черупка, която се вие подобна на дупка. Човекът излива от кофа живота…
          Нима е красиво да удрям по лѝста?
          Кога да говоря?
          Безкрайни мъниста.
          Врата! Ръка!
          Тряс! Чао!
          Край!