Честит Свети Веселин на всички,

които вярват в любовта. :)

Христо Планков много обичаше снимките и в ателието си имаше цяла етажерка с цветни и черно-бели фотографии в рамки. Тя беше на три етажа и най-горният беше запълнен изцяло със снимки на препарирани животни, които той беше направил (по поръчка или лично уловени). Христо се гордееше с работата си и заснемаше почти всяко животно, което препарираше. Рамките бяха толкова много, че беше невъзможно да разгледаш всичко, без да ги разместиш.

На най-долния рафт бяха подредени снимките, на които Христо беше с приятели. Някога имаше много приятели, но времето му ги беше отнело всички до един. Сега единственият начин да се срещне с Мишо, Филип и Дони беше като гледа старите снимки, на които се виждаше и един доста по-млад и по-щастлив Христо, нарамил въдица или клекнал до убито животно. Снимките тук бяха по-малко отколкото на третия рафт, но далеч повече, отколкото тези по средата.

На средния рафт имаше едва двайсетина фотографии на него и жена му Любов. Те бяха подредени в хронологичен ред, като се почне от най-старата (той и Любов пред партийния дом в Плевен – усмихнати, прегърнати и черно-бели) и се стигне до най-новата, от преди 7 години (той и Любов на сватбата на нейната сестра – със сериозни изражения и черно-бели на фона на околната цветност).

Не беше трудно да се види разликата между първите и последните снимки. Колко щастливи и влюбени изглеждаха тогава и колко различни бяха сега. Косата на Христо беше побеляла и почти окапала, атлетичната му фигура се беше съсухрила и вените му се виждаха през тънката му кожа. Лицето му беше нашарено с петна и вече му беше много трудно да става, а камо ли да ходи на лов. Положението с Любов не беше по-различно, само дето вместо да се съсухря, тя сякаш се разтичаше като изгнила тиква. Тънката ù коса, макар и боядисвана редовно, не можеше да скрие сухия ù череп, точно както дрехите сякаш не можеха да скрият раздутото ù тяло. Между двойната брадичка и мустака ù се намираше устата, която рядко се разтягаше в усмивка и то само за да покаже изгнилите ù зъби.

Но не външната грозота и разлагането на телата им толкова много натъжаваше Христо. Той осъзнаваше, че старостта е част от живота и никой не може да избяга от нея. Проблемът обаче беше Любов, която се беше променила не само външно. Някога усмихната и позитивна, сега беше станала заядлива, вечно намръщена и недоволна. Оплакваше се за всяко нещо и то само когато беше в „добро” настроение. Случваше се обаче по цели вечери да не говори на съпруга си.

Причините за тази промяна бяха много, все основателни и Христо ги разбираше – времената се бяха променили, цените се бяха вдигнали и животът беше станал по-труден. Важна роля за промяната в нея имаше и смъртта на сестра ù, с която бяха много близки, както и фактът, че те с Христо така и не можаха да имат дете. А пенсионирането сякаш само задълбочи проблема. Оставаше ù много повече време да мисли. И повече време да съжалява.

Христо разбираше и уважаваше тези причини, но не можеше да проумее защо жена му си го изкарва на него. Той винаги се бе държал с любов и уважение към нея и изпълняваше всичките ù капризи. Живееха бедно, но винаги имаха храна на масата, колкото и скромна да беше тя. Пенсиите им стигаха за сметките, а почти винаги и за лекарства. Христо пък докарваше по някой друг лев и като препарираше животни, макар и в днешно време, заради високите цени на ловните билети, да нямаше много клиенти. Пък и ателието му беше далеч – на колелото на трамвай 55, почти в гората, където живееха заобиколени от дървета. Малко хора идваха чак до тук.

Един ден, докато препарираше една гъска, Христо отново се замисли за всичко това. Животът беше тежък, призна си той, но имаше и хора, които са по-зле. Поне никой от тях двамата не беше тежко болен. А и изглежда, че щеше да има повече поръчки занапред, понеже в центъра бяха отворили магазин за препарирани животни и част от поръчките възлагаха на Христо. Дядото си разбираше от работата и не вземаше много.

След около два часа гъската беше готова и Христо я прибра във витрината с нафталин, където се търкаляше една все още непотърсена (но предварително платена) глиганска глава. Тъкмо затваряше миниатюрното резенце, когато чу трясването на входната врата. Дървото се беше раздуло от влагата и не можеше да се затвори, ако не я блъснеш с все сила.

Христо, доволен от постигнатото през деня, излезе от ателието, за да посрещне съпругата си, но ентусиазмът му се изпари, когато видя намусената ù физиономия. Пак беше ходила на гробището при сестра си. Сърцето на Христо се сви при мисълта, че му е по-лесно да обича жена си, когато нея я няма.

Вечеряха мълчаливо, всеки забил поглед в своята паница с пилешка супа. Христо на два пъти опита да започне разговор, но Любов му отговаряше дръпнато и с по една дума. А когато той ù каза, че очаква до края на седмицата да вземе чисти 70 лева от магазина за препарирани животни, жена му му заяви, прекалено грубо, че болките в корема ù са се върнали и сигурно пак ще трябва да ù оперират кистата. 70 лева с нищо нямало да помогнат.

След вечеря гледаха новините, а после „Шоуто на Слави”. Беше една от актьорските вечери и Христо на няколко пъти почти се засмиваше, но настроението му бързо беше убивано от неодобрителните погледи и свитите устни на жена му.

А някога не беше така, мислеше си Христо часове по-късно, докато се въртеше в поскърцващото двойно легло, подпиран от месестия гърбозадник (с времето двете се бяха слели в неразличимо цяло) на жена си. Преди се смееха заедно, понякога дори без да има за какво. Споглеждаха се тайно от другите и се усмихваха на общи шеги, които никой от тях не можеше да изрече с думи, но не беше и необходимо. Понякога стояха цели часове, сгушени един в друг, без да си говорят. За това време мечтаеше Христо.

Той си спомняше как, когато бяха млади, гледаха старите двойки, хванати за ръце и мечтаеха един ден да са като тях. Заблуждаваха се, че тези старци са доказателство за вечността на любовта. Но горчивата истина, която човек все по-ясно разбира с побеляването на всеки косъм и подуването на всяка вена, беше, че любовта умира бързо, заменена от нуждата да не си сам. Не от обич старите хора вплитат пръстите си един в друг, а от страх да не се изтърколят на дъното на гроба по вечно накланящата се плоскост на живота. Но как може да се държиш за някой, питаше се Христо, който вече е загубил желанието си да живее. Любов умираше и теглеше него със себе си.

Старият мъж бавно се надигна и на светлината от близката трамвайна спирка се вгледа в лицето на жена си. Дори в съня беше намръщена, а зловонният ù дъх излизаше с хъркане през огънатите ù надолу устни.

Ако поне сега беше леко усмихната или най-малкото спокойна, Христо щеше да си легне обратно и последвалата идея може би никога нямаше да се зароди. Но гримасата по Любовиното лице, подчертана от сенките, спускащи се по него, го натъжиха повече от всякога. И тъгата го накара да потърси спасението на пистолета, защото как може човек да продължи да живее, ако няма за какво да се хване?

Той отвори най-долното чекмедже на нощното си шкафче и измъкна отдавна неизползваното оръжие. Няколко секунди по-късно прозвуча изстрел, който отекна нечут в гората и над релсите на колелото на трамвай 55.

В ателието на Христо Планков имаше етажерка със сложени в рамки снимки. На най-горния рафт стояха снимките на направени от него препарирани животни, най-долу пък бяха негови снимки с покойните му приятели, а по средата имаше около десетина фотографии на него и Любов, навсякъде прегърнати. Навсякъде усмихнати.

Гласът на Христо долиташе през открехнатата врата на ателието, от хола му, където той се заливаше от смях, докато гледаше актьорите от „Шоуто на Слави”. От време на време хвърляше щастлив поглед към жена си, по-слаба и сякаш по-млада от преди, която седеше до него с лице, разтегнато в усмивка. Той я прегръщаше и продължаваше да гледа, а тя все така си се усмихваше. Напълно неподвижна.

Христо обичаше и разбираше от работата си, затова трудно човек можеше да забележи замаскираните белези по ръцете и шията на Любов, нито тези по краката и корема, скрити от роклята, в която тя до скоро не можеше да се побере.

Ето това е истинското щастие. Ето това е любовта. :)