Беше късно лято. Оставаше още един ден до започването на новата учебна година. Птичките пееха, слънцето грееше. Природата бе в своя разцвет.

         В центъра на нашия малък град, накъдето и да се обърнеш, имаше хора. Много, много хора. Повечето бяха родители, които подготвяха децата си за първия учебен ден. Дрешки, блокчета и моливчета се изкупуваха като топъл хляб. Шевовете на магазините едва удържаха насъбралите се в тях хора.

         ,,Тате, искам това блокче’’ се чува в края на един магазин. Бащата кимва одобрително с глава и закупува желаното от детето, а то го дарява с широка, благодарствена усмивка.

         Някои ще получават това, което искат, други не. В живота е така - не винаги можеш да получаваш това, което искаш, но децата бяха много малки, за да разсъждават по този начин и да осъзнават това.

         Бъдещите първолаци утре щяха да изпитат своята голяма тръпка. ,,Утре съм първи клас, ще ходя на училище!’’- отговаряха малчуганите, когато засмените продавачки ги разпитваха добродушно.

         В магазина за дрехи на улица ,,Чайка’’ влезе едно малко момче със своя баща. Всеки първокласник бе усмихнат, но не и малкият Иван.

         Изражението на момчето не издаваше никаква емоция. Малките му очи бяха отпуснати и уморени. Под тях се виждаха торбички. Обувките, които носеше, бяха мръсни и скъсани. Панталонът, който носеше, беше скъсан на няколко места. До коленцата му имаше дупки, от които се виждаше наранената му синя кожа. Що за баща има това дете, ще си помислите Вие, но и неговият външен вид не беше по-добър.

         Иван и баща му започнаха да се оглеждат из магазина. Търсеха панталон, с който момчето да започне първи клас.

         Намериха рафта с панталони, но най-ниската цена бе 40 лева, а бащата разполагаше само с 30. Когато видя това, сърцето му разкъса от мъка, че не може да му го осигури.

         Бащата и синът излязоха от магазина. В очите на таткото се четеше тъга. Всеки родител иска да види детето си усмихнато, когато започва първи клас, а малкият Иванчо беше тъжен и усамотен в душата си. Очите на бащата се пълнеха със сълзи, но все намираше сили да ги избърше и да продължи напред.

         Двамата се прибраха. Бащата на Иванчо започна да мисли с какъв панталон ще изпрати сина си на училище. Отвори един стар, разскърцан гардероб. Вътре намери някакъв малък панталон, който навярно синът му бе носил преди.

         Извади го, започна да го обръща и да го оглежда. Отзад крачолът бе скъсан. Човекът се натъжи много от това. Скъсано, скъсано, скъсано - всичко в животите и на двама им бе в такова състояние, дори и тъжните им сърца.

         Бащата върна поглед обратно към гардероба. Там намери една своя блуза, която имаше един и същ цвят като този на намерения панталон. Той бавно протегна ръката си към ножицата и отряза едно парче от блузата си. После се просегна към иглата и конецът и започна бавно и старателно да пришива парчето към панталона. Когато свърши, панталонът изглеждаше така, че няма скъсано по него.

         ,,Най-накрая ще успея да го зарадвам с нещо’’- каза си той на ум.

         После отиде в стаята при сина си и му показа панталона. На лицето на Иван се изписа усмивка. Не бе много широка, нито много тънка. Бе по-скоро благодарствена.

         Присъствах на празненството на първолаците. Иван посрещна годината със зашития си панталон. Баща му също бе там. Бе облякъл блузата, която му бе единствена. Много бе рязал от нея и бе пришивал към дрешките на сина си. Толкова много, че на гърба му имаше една огромна дупка. Дупка с форма на сърце.