Беше красива топла пролет. Дните ставаха все по-дълги, а нощите бяха спокойни и приятни за разходка. Птиците пееха весело от короните на раззеленилите се дървета. Носеше се аромат от цъфналите овошки из града. Цветята смело показваха на слънцето новите си одежди и приветстваха целувките на жужащите пчели.

На улица „Възраждане“, която се намираше в един от крайните квартали на града, сякаш наистина животът се възраждаше. Градините пред къщите се събуждаха от зимен сън и радваха минувачите със зелените си морави и красиви цветове. Някои от хората бяха решили да освежат боята на домовете си, а други да направят неотложните ремонти, за които са чакали само да мине зимата. И така, пролетта беше посрещната с радостна въздишка, която показваше, че всички отдавна са очаквали топлите дни, които вече започваха.

В къщата под номер петдесет и три живееше една жена на име Дора Костова. Тя беше на почти седемдесет години, вдовица, която обитаваше този дом от около половин век. Познаваше всички в квартала. Макар повечето от тях дори да не знаеха името ѝ, тя имаше навика да ги поздравява, да ги разпитва разни неща за живота им, които не ѝ влизаха в работата, но беше любопитна и искаше да научи. Беше от онези пенсионерки, които обичат да са запознати с всичко, което се случваше с всеки. За това и любимият ѝ люлеещ се стол стоеше на верандата по цял ден в хубавите дни, за да може докато се занимава с плетивото си, да хвърля по един поглед над очилата към дворовете на съседите, с надеждата да зърне нещо интересно. А когато валеше или беше студено, Дора преместваше стола до прозореца в кухнята. От там се разкриваше чудесен изглед към улицата и дори скрита зад тънкото бяло перде на цветя, тя можеше да наблюдава спокойно случващото се навън.

Дора Костова беше висока жена. Имаше едро тяло с пищни форми, приличащи на праисторическо глинено гърне, открито от някой археолог. Лицето ѝ беше бяло като сняг, с издути бузи, покрити лека руменина през повечето време. Имаше воал от тънки, фини бръчки, който беше печатът, оставен от времето върху нея. Носът ѝ бе малък и плосък, сякаш на прасенце. Очите ѝ бяха зелени и много рядко се задържаха, гледайки в една точка. Косата ѝ беше къса с елегантна прическа. Беше със светлосив цвят, а на места кичурите бяха съвсем побелели. Но Дора не обичаше да си боядисва косата. Казваше, че изглежда смешно, когато се опитва да скрие годините си, връщайки си цвета от младините. Винаги се обличаше с дълги поли. Не харесваше панталоните, защото според нея жената изглежда по-добре в пола. А тънките ѝ устни все бяха искрящо червени, заради червилото, което си слагаше дори когато беше сама вкъщи. Ползваше една и съща марка от вече двадесет години.

Къщата, в която живееше беше двуетажна, обиколена от ниска бяла ограда. Отпред имаше малка веранда, по чийто перваз бяха закачени десетки саксии с различни цветя. Фасадата на постройката беше боядисана в небесносин цвят, а прозорците и вратите бяха бели. Едно зелено растение беше пропълзяло около входната врата, но на стопанката на къщата ѝ харесваше и дори беше завързала връвчици, по които да продължава да се увива.

Дора Костова вечеряше рано. Още в шест часа, веднага след единия от всички турски сериали, които следеше през деня. В едно предаване бяха казали, че за да е здрав организмът, трябва човек да се храни достатъчно рано. Това е, за да може храната да се смели, преди да си легнеш да спиш. Беше си сготвила пилешка супа по рецепта, която знаеше още от майка си. Разтреби масата, изми купата и лъжицата, и излезе на верандата с плетивото си. Седна на люлеещия се стол, чиято боя вече се беше олющила, но тя го харесваше, защото имаше сантиментална стойност за нея. Съпругът ѝ го беше купил за последната годишнина от сватбата, която бяха празнували преди десет години. Казваше, че за нищо на света няма да го замени с друг, докато все още е здрав и я издържа върху себе си. А дори когато се счупи, тя беше готова да го прибере в таванската стая, просто за да знае, че е все още в къщата. Извади от ракитовата кошница плетката, която беше започнала да придобива вид на пуловер с черни и бели ивици. Плетеше го за дъщеря си. Сложи си малки очила с диоптър, които ѝ помагаха да вижда по-добре наблизо. Облегна се на облегалката и пръстите ѝ започнаха чевръсто да превъртат куките.

Тихият нощен ветрец донасяше мирис на цветя. Уличните лампи вече огряваха пътя. От някъде се чуваше бавна романтична музика, която беше в дует с песента на щурците в храстите. Докато си плетеше, потънала в мислите си, Дора чу гласове на приближаващи към нея хора. Веднага наведе главата си надолу, за да може да погледне над очилата. Пред дома ѝ минаваха мъж и жена на малко повече от четиридесет години. Русокосата жена беше хванала тъмнокосия мъж под ръка, допряла глава на рамото му. Вървяха бавно по тротоара, говорейки си тихо за нещо. За миг се засмяха силно, прикривайки устните си с длан. Бяха двойка, която живееше на съседна улица. Но Дора Костова ги познаваше, разбира се!

- Здравейте, милички! - провикна се тя от верандата си, осветена от една гола крушка над входната врата на къщата. - На разходка ли сте излезли?

- Да... - отвърна ѝ с почуда мъжът, от това че тя ги заговаря. - Времето е чудесно тази вечер.

- Така е. Идеална нощ за влюбени като вас. Приличате ми на ученици, които са гаджета от скоро – изкикоти се тя и бузите ѝ веднага поруменяха. - Но все пак сте женени от колко?... Две години?

- Точно две години – усмихна се русокосата жена, подканвайки с поглед мъжа си да тръгват.

- Силвия, миличка, бившият ти мъж преживя ли вече развода? Помня, че му беше много тежко – цъкаше с език Дора, поклащайки глава. - Виждах го все пиян да обикаля улиците посред нощ. Дори ти направи серенада под прозореца. Помниш ли? Какъв романтик!

- Той е добре – отвърна с груб тон жената. - Но не мисля, че ви влиза в работата неговия или моя живот. Лека вечер!

- Я, колко невъзпитана си била! Бившият ти мъж беше толкова мил с мен...

И преди да довърши изречението си, двойката вече беше подминала къщата, а Дора въздъхна тежко, сякаш беше сериозно засегната от незаслуженото грубо отношение към нея.

Остана още около два часа на верандата. Нищо интересно не се случваше и това я отегчи. Прозина се няколко пъти и започна да ѝ става хладно. Прибра плетивото си в кошницата и я мушна под люлеещия се стол. Отиде си в спалнята на втория етаж и си облече кремавия пеньоар, който прибра следобед от простора и още ухаеше на прах за пране. Зави се в леглото с одеяло и си пусна телевизора на един филм, който беше започнал преди около двайсетина минути. Не ѝ трябваше много време, за да се унесе в дрямка, придружена със силно хъркане, което огласяше цялата стая.

Беше около полунощ, когато Дора Костова се събуди от шум, напомнящ тенджера, която е паднала на пода. Стресна се и подскочи уплашена в леглото. Телевизорът още работеше и даваха някакво вечерно ток шоу. Светлините от екрана осветяваха стаята. Сърцето на Дора биеше учестено и тя си мислеше, че може би е сънувала кошмар, заради който се е стреснала. Опита да се успокои като си пое няколко пъти дълбоко въздух, задържа го и после издиша. Пак го беше научила от едно предаване, в което често даваха подобни съвети. Спря телевизора, уви се като пашкул в одеялото и се обърна на дясната си страна, защото така заспиваше по-бързо.

И точно когато пак потъваше в блажен сън, Дора чу шум, който идваше от първия етаж. Този път беше като паднал стъклен предмет, счупил се на малки парчета на пода. Беше сигурна, че го е чула! Ококори се с присвити устни. Надигна се в леглото и усещаше, че трепери.

- Долу има някой – прошепна тихо тя.

За една самотна жена на нейната възраст, беше страшен всеки необичаен звук, идващ от къщата или от двора. Досега не се беше случвало някой в квартала да се е оплакал от крадци, но това беше първото, което ѝ мина през ума. Все пак една вдовица на седемдесет би била лесна мишена за престъпниците, които биха искали да я ограбят. Не веднъж в съзнанието ѝ се беше разигравала сцена, в която мъж с маска нахлува посред нощ и я заплашва с нож, докато тя е в завивките си. Затова Дора Костова държеше всичките си спестявания в банка. А не като изкуфелите бабички, за които даваха по новините, че крият парите си под дюшека и после ги хвърлят през терасата на телефонните измамници. Но в самата къща имаше много ценни предмети и бижута, с които тя не би искала никога да се раздели. И беше готова да ги брани с цената на всичко. Затова Дора стана от леглото. Опитваше се да се ориентира само от светлината на уличните лампи, която влизаше през пролуките на пердетата в стаята. С тихи стъпки се доближи до гардероба и го отвори. Премести няколко рокли и сака, останали от съпруга ѝ, които висяха на закачалки вътре. И от дъното на гардероба извади една пушка. Тя също беше принадлежала на покойния ѝ любим, който обичаше да ходи да стреля на нишан в гората. Правеше си мишена на някое дърво и с приятелите си се състезаваха кой ще успее да я улучи от различно разстояние. Той никога не бе и помислял да стреля по живо същество! Мразеше лова и не разбираше мъжете, които ходеха в гората да дебнат някое животно, за да го убият за удоволствие. След смъртта му Дора си мислеше да продаде оръжието, но осъзна, че след като ще живее сама в тази голяма къща, ще бъде добре за нея да има нещо, което да ѝ дава сигурност в опасни ситуации.

След като провери, че пушката е заредена, Дора Костова излезе тихо от стаята си и тръгна към стълбището. Дори с оръжие в ръцете, тя усещаше как се тресе цялото ѝ тяло от уплаха. За миг се запита дали би стреляла, ако долу се изправеше пред някой престъпник, който рови в шкафовете ѝ. Не успя да си даде отговор. Не беше сигурна дали ще има смелостта да натисне спусъка и да рани или, не дай Боже, да убие човек. С всяко едно стъпало, сърцето ѝ забиваше все по-силно и по-обезпокоително. Тя насочи пушката напред, както беше виждала съпруга си да прави, когато ще стреля по мишената.

- Има ли някой? - попита тя на висок глас, който заради уплахата беше фалцет, преплетен с треперещи нотки. - Имам оръжие – реши да предупреди тя за всеки случай. - Ако се опиташ да ми посегнеш, няма да се замислям, а направо ще стрелям на месо!

Чу се шум. Някой притича сякаш от единия край на стаята в другия. Дора подскочи нервно в подножието на стълбището, изпищя, натисна спусъка на пушката и улучи любимата си настолна лампа, която стоеше до дивана. Сега вече беше сигурна, че в къщата има някой! С треперещи крака се доближи до стената и побърза да включи осветлението. Видя, че една ваза е счупена на пода. Имаше и някакви червени петна по килима, които я притесниха. Усети лек полъх на вятъра. Идваше от кухнята. С предпазливи крачки тръгна натам, озъртайки се наляво и надясно, както правеха полицаите по филмите, които бе гледала. Нито за миг не пускаше оръжието. Видя, че прозорецът в кухнята е отворен и пердето се вееше като булчински воал. Опита се да си спомни, дали беше затворила прозореца преди да си легне. Не беше сигурна дали го е сторила. И тогава забеляза нещо, което я ужаси. По пода имаше капки кръв. Те бяха образували пътека от прозореца, минаваха през цялата кухня и отиваха във всекидневната. Кръв!

- О, Боже! - възкликна тя. - Простреляла съм го!

Предположи, че който и да е бил в дома ѝ, тя го е улучила с пушката и той е избягал през прозореца, както беше и влязъл. Доближи се да затвори, без да поглежда навън, защото се боеше от онова, което можеше да види. После смъкна свободно пушката в ръката си и се приведе към пода, за да огледа следите от кръв. Проследи ги с поглед до края на кухнята. Направи няколко крачки и отиде във всекидневната. Там също се опита да направи мислена линия, която да свърже червените капки по килима ѝ. Изведнъж изпищя, бързайки да закрие устата си с длан. Хвърли оръжието настрани и се спусна към дивана.

Под канапето имаше котка! Беше бяла, с рунтава козина. Дора се приведе, полагайки колене на пода и видя искрящите зелени очи на уплашеното животно. То беше ранено и от крака му се стичаха капки кръв. Жената се опита да я накара да излезе, но котката изсъска заплашително и беше готова да одере лицето ѝ. Тя побърза да се отдръпне и се прекатури назад по килима като топка. После донесе от кухнята една купичка с мляко и я сложи до дивана. Седна на фотьойла отсреща и търпеливо чакаше уплашеното животно да реши да излезе.

След около половин час, в който Дора беше задрямвала няколко пъти за около три-четири минути и после пак се пробуждаше, котката се показа. Тя наблюдаваше с интерес, докато бялото пухкаво същество не се почувства в безопасност и излезе от скривалището си. Отиде предпазливо до купичката с мляко и Дора успя да види раната на крачето му, от която течеше кръв. Беше някакво порязване, може би от стъкло или ламарина. Доближи се бавно, за да не уплаши неканения си гост и го погали. Установи, че е котарак. Той се почувства спокоен с нея и не се стресна, когато тя го докосна.

- Спокойно, момчето ми – с благ глас му каза Дора. - Сега ще те превържем и ще се почувстваш по-добре.

Почисти внимателно раната на животното с кислородната вода от аптечката, която стоеше в един шкаф над фурната. После я намаза с реванол и я превърза с бинт. Върна се на дивана с една възглавница и одеяло, а на котарака постла стара хавлия на пода до телевизора. Дора легна и почти веднага заспа. Щом захърка в мрачната всекидневна, неканеният гост на домакинята се качи при нея на дивана, сви се на кълбо в краката ѝ и също потъна в сладък сън.

На следващия ден Дора Костова си поръча такси, веднага след като изпи сутрешното си кафе и почисти дома си след снощи. Заведе котарака на ветеринар. Той смени превръзката на раната, сложи му няколко инжекции и похвали жената, че се е справила отлично в оказването на първа помощ на малкия пациент. Тя се почувства горда от себе си, но отвърна вяло:

- Всеки трябва да знае как да го прави – и се усмихна на ветеринаря,

Върна се в дома си с животинчето на ръце. Първо си мислеше да мине и да го остави в общинския приют за безстопанствени животни, но сърце не ѝ даваше. Почувства се някак... отговорна за него. Все пак котаракът бе избрал именно нея, за да му помогне. Затова Дора реши, че това е може би някакъв знак свише, който тя не бива да пренебрегва.

Беше уморена през целия ден, заради недоспиването си. Затова през повечето време лежеше на дивана, опитвайки се да гледа епизодите на любимите си сериали. Но изпускаше голяма част от сцените, защото очите ѝ се затваряха и тя заспиваше неусетно. А до нея спеше спокойно новият ѝ домашен любимец. Той сякаш ѝ беше благодарен за оказаните му грижи и мъркаше тихо в краката ѝ.

Вечерта Дора Костова си претопли от супата, която беше сготвила предишния ден. Нахрани се в кухнята, докато бялото животинче сновеше около нея и се отъркваше гальовно в тялото ѝ. И тогава с ужас Дора установи, че все още не е дала име на новия си приятел.

- Хмм – замисли се тя. - Какво име да ти изберем. - Облегна се назад и котаракът се настани в скута ѝ. Тя започна да го гали по гърба. - Знаеш ли, винаги съм си мислела, че ако имам котка, ще я кръстя Матилда. Но май за теб не е много подходящо – кикотеше се Дора. Но тя беше подготвена и с мъжко име, за нейния котарак. - Ще те нарека... Дарвин. Винаги съм харесвала това име. Да, виж колко е хубаво! Ще си моят Мистър Дарвин!

Котаракът замърка доволно, сякаш беше напълно съгласен с новото си име.