15.12.2021 г., 20:36 ч.  

История с Аерофлот 

  Проза » Разкази
602 0 5
13 мин за четене

Невероятните приключения на един българин и един французин в Шереметиево – аеропорт имени Пушкина. (…или за необятностите на Аерофлот и някой други такива необятности)

 

 

Летя миналата седмица за Армения.  Полетът е от София. Колегите от Брюксел ми предлагат две възможности. Едната е София – Франкфурт-Ереван а, другата е София-Москва-Ереван. Гледам разписанието - с Франкфуртския рейс пристигам в пет часа сутринта, докато този през Москва каца в Ереван в полунощ. Мисля си – тия пет часа мога да ги прекарам в сън и да си почина. Сякаш полетът през Русия е по удачен от немския. Веднага, обаче ми нахлуват едни спомени в главата.

 

Преди две години пътувах за Казахстан, пак през Москва. На казахска земя пристигнах само аз – багажът ми остана в Москва. Какво пък – старая се да мисля положително! Трябва от време на време човек да си купува нови дрехи, а и четката за зъби, пастата, бръснарските принадлежности да сменя! Нищо, че после сметката ми за телефон беше километрична (роуминга там на други правила се подчинява) – нали всеки ден звънях на Аерофлот в Москва, да питам, аджеба, – моят куфар къде е, на което получавах уверението – пристига с утрешния полет. И така цяла седмица.

 

Идва време да се прибирам – аз по начало съм си търпелив човек (англичаните за търпелив и за пациент имат една и съща дума – patient), обаче тоя път ми се е вкиснал яко мармалада. Чак приятно се изненадвам от себе си как я нареждам на руски, каката отсреща в слушалката, на което получавам – неизменният отговор – багажът ви ще пристигне с утрешния полет.

 

Айде, няма нужда – викам. То с утрешния полет аз се прибирам – ще си го взема от Москва. Тъй, че спестете си усилията и логистиката. Това ми своеволие явно не се харесва, но от другата страна чувам, че ще си получа чемодана в Шереметиево на терминал едикой си, камера хранения едикоя си. Аферим, да се свършва най-сетне!

 

На сутринта съм на летището в Казахстан, готов за път. Нали съм си Тома Неверни, а и цяла неделя с казахските таможеники работихме – викам им , я братлета, ме чекирайте пък ме заведете в салона на пристигащите. Ама как на пристигащите!? - недоумява шефът на смяната – ти нали заминаваш!? Тъй, викам – да видиш к’во е туй анализ на риска. Набързо минавам през всички формалности и хоп на лентата – а от там след мъничко безгрижно се задава моят чемоданчик. Ех, видяхте ли сега – как работи принципа – подлагай всичко на съмнение. Грабвам си куфарчето и бегом обратно пак при колегите – на сега чекирайте и чемоданчика. Тъкмо пристигна, но си го вземам наобратно, иначе ще се простим навсегда…

 

Та такива ми ти работи си припомням, но хайде холан…то каръка е до време. Две години са минали от тогава. Няма все на мене, я! Взел съм решение и пращам депеша в Брюксел – летя през Москва.

 

За всеки случай, ще взема по-малкия чемоданчик – да е с мен през цялото време. Сбогом на каръка!

 

Още на летището в София в душата ми започват да се прокрадват леки нотки на съмнение. Полетът закъснява с цял час. Имам по разписание три часа престой в Москва, сиреч остават два…е за два часа все някак ще успея от един терминал да се добера до друг. Вече в самолета – командирът на полета се извинява – задържането се дължало на местните власти. Правя бърза справка – другите полети са навреме, а самолетът пълен. Еееее, какви месни власти бе… не съм само аз пасажир, но явно каръкът ми пак взема връх!

 

Дали вятърът е насрещен не знам, но вместо за 2 часа и 45 минути го правим за 3 часа и 10 минути. Имам аванс, сам се надъхвам! Командирът на самолета ни съобщава че погодата навън е добра, температурата е има няма някакви си седемнайсет градуса мароза, а снегът бил малко! Ово е стандарт – казва братския сръбски народ.

 

Защо ми е нужно да знам каква е погодата разбирам, когато след десет минути рулиране най-сетне спираме, но не на ръкав. Отвън ни чака автобус. Студенко си е много…по нашите стандарти. В автобуса сме около двеста човека и той потегля с устрем на вагонетка в социалистическа мина - ударник. Тежко и напористо! Движим се…и така почти четвърт час. Вече почва да ми става притеснено. Най сетне спираме пред една осветена врата, на която има надпис – „Проход для екипажей”. Не сме за тук – нашепва ми вътрешния глас.

 

Че не сме за тук става ясно по това, че и вратите не се отварят. Може да са замръзнали – мисля си. Все пак минус седемнайсет градуса са това, не е шега. След пет минути ми става странно, след още пет сякаш леко ми е нервно – по малко от час имам до следващия полет. На петнадесетата минута – почвам да наблюдавам хората около мен. То възможностите за подобен род дейност са ограничени, защото сме натъпкани точно като сардини, но затова пък успокоителното е , че всеки носи маска! Да не забравяме и вируса все пак!

 

На двадесетата минута вече ме хващат дяволите.  Толкова време стоим вътре в тоя автобус и нищо не се случва. И никой никакво обяснение не ти дава. Представям си ако това се беше станало у нас. Въображението не се налага да го напрягам, защото такива работи у дома често се случват. Всеки щеше да почне да крещи, да чука да блъска, да звъни по телефони, най-малкото щеше да нареди шофьорчето до девето коляно. А тук хората само гледат лошо! По-смелите си позволяват да въздишат тежко. Даааа, дисциплина има в тая страна. Дисциплинааааа!

 

Аз не съм от храбрите,  нито от инициативните ( навик още от новобранския център), но след като е минал половин час въздишки, стъклата на автобуса са запотени а въздух направо недостига. Апропо, стана дума за шофьорчето – разтиквам всички, стигам до кабинката на водителя и си позволявам яко да почукам по стъклото.

Обръща глава и ме гледа лошо. Викам му – дарагой, я открой дверь, че се издушихме тука!

 

Разбран чиляк излезе, позасмя се даже.

 

Навън е хубаво – нищо че е студено!

 

Вдруг, изневиделицата се появява една девушка. Девушка мечта – с руси очи и сини коси,... ох студено е много навън! И тя добре се е завила, но униформата на Аерофлот я издава. Ех, като ревна тая тълпа. Не е за разправяне…

 

Пазя аз девушката от саморазправа щото зад мен напират да я линчуват, а тя се оправдава:

-Ама вие цял час закъсняхте!

 

Абе, джанъм! Туй точността е учтивост на кралете! Вие нали още навремето – седемнайсета година разформировахте монархията. Знам го – семейна история. Прадядо ми и е белогвардеец. Даааа, личи много държите на точността. Е като сме закъснели, какво? Да останем да висим във въздуха ли! Хайде отваряй, че след двайсет минути имам прикачване за Ереван.

 

На врата си девушката има шнур с три магнитни карти – явно оторизация и достъп. Пробва ги всичките наред. Индикаторът на вратата светва отривисто в зелено но самата врата омърлушено отказва да помръдне. И така няколко пъти подред. Не става – прави заключение девушката, а мен вече ме избива на смях.

 

Вадя телефона с риск да ми измръзнат пръстите - викам и – девушка, я се улъйбни! Като разбра, че ще има щрак Марийке на портрет,  девойчето веднага се врътва. Освен на точността, тук свято пазят и конфиденциалността. Моминска свян явно. Кандрото излезе в гръб.

 

Следва кратък разговор между девушката и водителя и айде обратно в автобуса. Със свежи сили потегляме отново, докато най-сетне пристигаме до отворена врата. Мен другите не ме интересуват, раницата на гърба, чемоданчика в ръката и беж крачета да тичаме че от терминал С до терминал Д са в най-добрия случай двайсет и пет минути, а аз имам само десет.

 

Освен на точността и на конфиденциалността, тук на почит е най-вече сигурността. При нормални обстоятелства, когато имате два полета с прикачване ви дават бордните карти още в началото. Всички пътища обаче водят към Москва. Тук слизаш и търсиш гише международен трансфер, за да си получиш втората бордна карта.

 

А, ето го и гишето – изтрополявам до него, в движение вадя билет, показвам паспорт, сертификат за ваксинация, ПСР тест, и за да е още по-сигурно рецитирам – У Лукаморя дуб зильонъй, златая цеп на дубе том…все пак Шереметиево е аеропорт имени Пушкина! Лелката зад гишето явно е много впечатлена, и влиза в положение, затова бързо ми подава втората борда карта за Ереван и добродушно, усмихнато отсича:

 – Едва ли ще успеете, гейта затваря след пет минути.

 

При други обстоятелства бих поспорил, кой е отговорен затова че няма да успея, но сега всяка секунда ми е ценна. Тъкмо съм се оттласнал от гишето когато чувам зад себе си с подчертан акцент – Ереван. Обръщам се – я, сродна душа. Тоя го познавам! Защо е сродна душа ли…ами защото бра душа с мене в автобуса. Съвпадение или не, но човекът и той е избрал да си причини същото  - София-Москва-Ереван. Ставаме двама значи дето ще си изтърват полета. Забелязал съм, че бедата се посреща по-леко, когато не си сам.

 

Изчаквам и той да си вземе бордната карта, като му помагам, защото явно не говори руски и го питам на английски – Where are you from? Човекът, много интелигентен на вид, ми подава визитка и отговаря също на английски: - Франзузин съм, от София. Поглеждам визитката – на нея семпло е изписано – “Мосю …. …… - Професьор ”

 

Брей! Гледай ти шанс! Французин!

 

Имах един колега, който казваше – ех, карък си ти, господин Савов – карък, но с късмет! Виж на какво хубаво място си катастрофирал!  Това беше навремето като ме бяха блъснали с ярисчето в Румъния, в едно много колоритно дърво, до една много живописна полянка…колегата дойде да ме спасява тогава, ама това е друга история и друг пътепис.

 

Та по повод на каръщината и късмета - откога не съм говорил френски!? Ако не друго поне ще се поупражнявам. Айде мосю, хуквай след мен. Жьо сюи не льо каторз жуйе, тъй че вервай ми!

 

Бежим ние здраво, този път към секюритито – смъкни колана, събуй си обувките,…не, това не го събувай, вода имаш ли, изкарай лаптопа. Тук проявяват особено усърдие. Прозвучава и втора команда – включи го!

Какво? Недоумявам аз. Включи лаптопа казах – лелята гледа много страшно и се понадига. Тайсън Фюри ряпа да яде! Ех, съдба, точно сега ли – не виждаш ли че бързаме. На мосюто до мен няма нужда да му се обяснява, лелята и на него е взела страха – и той вече е включил компютъра. Няма за кога да го чакаме да се шътва. Сгъвай го на две и да тичаме.

 

Вече сме долу на метрото. Има малко влакче с две линии, което свързва терминалите. Шест минути до следващия влак!

Зад нас на другата линия има руснак, служител на Аерофлот. Познава се по униформата. Освен това явно е придружаващ персонал защото тика пред себе си сгъната инвалидна количка. Чува ни, разбира че сме иностранци и сочи втората линия до себе си – трен, трен вика! Сюда!

 

В чем дело, дарагой – отвръщам аз. Човекът се сепва, но отговаря – тук влака идва след една минута. От къде сте пита – аз съм българин, той е французин! Яяяяя, оживява се аерофлотецът – аз  през 1989 година бях в България на студентска бригада. В Полски Тръмбеш. Пак ме избива на смях – англичаните имат един израз – in the middle of nowhere. Опитвам се да му обясня че Полски Тръмбеш е в средата на средата на нищото, но човекът се засяга. Пази явно светли спомени от България. Променя разговора – за къде сте, забелязал е стахановската пот, дето се лее морно от челата ни.

 

Вече сме във влакчето. За Ереван сме, казвам. Аерофлот – Полски Тръмбеш си гледа часовника, клати глава и отсича – абсурд. Абсурд, казвам на мосюто. С’est la vie – отвръща примирено и философски професора. Селяни  - ама друг път, не се примирявам аз. Ти само за себе си говори – аз съм гражданин! Варненец четвърто поколение.

 

Как тебя зовут  - питам руснака. Михаил – отвечава он. Миша ти православен ли си го подкарвам аз отдалече и по тънката струна – а по блясъка, който му светва в очите разбирам че съм налучкал верния път. Конешно – иска ли питане! Така кажи бе човек – и аз съм брат, православен! Ей на, почти на един език говорим, да четете и да пишете сме ви научили и на Шипка заедно воювахме – айде, пожалуйста ей тая радиостанция дето ти виси на колана я вземи и се обади където трябва.

 

На Миша няма нужда втори път да му се обяснява. Преди влака да спре вече е провел разговор  - СРОЧНО, но въпреки това казва – ще ни изчакат пет минути, не повече, но трябва много да бързаме! Хееееее, да бързаме казваш, че ние днес все това правим.

 

Как се бърза в асансьор, дето не работи!?

 

Спира влакчето, вратите се отварят и Миша хуква. Инвалидната количка му пречи много, но не я изоставя. Явно му се води. Просто я разгъва за по-лесно и търчи като я бута пред себе си.

 

Осторожно, крещи Миша и лети напред. Същински машинист – все едно влак кара. Униформата респектира (синичка – прилича много на нашите жепейски) , а хората наоколо разбират, че случаят е спешен и правят път. Иначе, защо ще е тая скорост, че и тая каляска для инвалидов – нищо че е празна.

 

Пистаааа, вардаааа - пригласям аз и припкам неотклонно след Миша. Имам  тежка раница на гърба и 10 килограмов чемоданчик в ръката. Абе аз в казармата марш на скок с 30 килограма пълно бойно правех за норматив - та тук ли…

 

Пардооооон, екскюзе моа се носи зад гърба ми. Мосюто и той припка след мен, а явно руският и френският са сходни езици, защото го разбират -  и него пропускат!

 

Ей го на и Ереван…мига на таблото! И ние мигаме - гейта е затворил вече, но друга лошо гледаща лелка стои и ни чака. Спасибо, Миша! Прощавай, дарагой…прегръдки на прощаване, а ако идваш пак в България – обади се.  И никакъв Полски Тръмбеш този път…само Солнечнъй берег за теб. Може и бутилиран. Заслужаваш!

 

Вътре в самолета сме!…Командирът се извинява за забавянето… Дежа Вю…дължало се на закъснели пътници! Дали защото дойдохме последни, но май се досещат че сме ние с мосюто и пак ни гледат лошо! Аз всъщност влязох предпоследен, но в група от двама това си е пръв!…извинявайте братлета…карък съм аз, но карък с късмет.

 

Ееееех, Ереван! На следващата вечер съм с колеги навън – културен живот! Истински препоръчвам ресторант Ереванска Таверна. Всеки разказва истории – и аз разказвам. Тая вчерашната. Забавляват се, смеят се от сърце, но нещо май не ми вярват. Преувеличаваш май, казват!…Аз мили мой никога не лъжа ( и на жена ми все това разправям)…Нито пък преувеличавам. Ако истината не ми изнася просто си премълчавам, а вие ако щете вярвайте!

 

Не ми вярват  - това е сигурно! Артист си - казват. Ставаме. Съдбата си знае работата – обръщам се, а на съседната маса – моят мосю, професьор от вчера. Кафе сърба! Арменско!

 

Срещат се само за миг очите ни…ееееее, салю мон ами…сава биен, амиго – емоции, прегръдки, ръкостискания!

Ето ви на жив свидетел, нека той ви рече - преувеличавам ли!? А може много нещо и да съм спестил!

 

 

© Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • 🙂👍
  • Как съм псувал като варненски пристанищен хамалин, че и отгоре в не една подобна ситуация, но сега много ме разсмя (така де, на чужд г.. и сто тояги са малко)... Много забавно. Браво!
  • Важното е, че каръкът е с късмет. Голям смях!
  • Много ме накефи 😁 Особено мешавицата от българо - руско - френско - английски , която си е точно на мястото и отразява точно нюансите на такова пътуване ... на такива места има девушки , таможеники, чемоданчики, пОгода .. думи, които имат свой собствен фолклор и значение, различно от далечните им тукашни синоними 😁 ... Ама все пак очаквах, че ще намеря в разказчето буквичката ' ы ' където й е мястото ... а, може би това е чара на полиглотството 😎
  • От сто години не се бях смяла така, а в главата ми звучеше "Аэрофлот" на Висоцки. Жив и здрав да си, "каръко с късмет"!
Предложения
: ??:??