Тя още вярва в чудеса…

Нощта събужда най-искреното в нея –  опакова длани, завързва ги напречно по  диагонала и чака да стихнат писъците неизваляна горест… После ги твори в криле и я оставя да се рее в дебрите на собствените си страхове…

Нощта е онази весталка с която най-много обича да блудства! Съблича свенливо дрехите си, закрива всички огледала да не помнят греха ù… После залоства прозорците, вратите… и пианото покрива – да не смути с черно-белите си очи падението ù  и се оставя да я обладаят всичките ù очаквания…

На сутринта абортира бели птици, които пуска от прозореца си…и заспива…за да сънува небето…

 А от остатъците по пода си прави хербарий… за отвъдното… когато всичко ще е само идея за случено…

Още малко и светът щеше да се разпадне на недорасли желания. Притисках силно памука на лакътя и се надявах да свърши… но не свършваше… Няколко лекари се суетяха около мен и се опитваха да облекат в термини случващото се, а аз знаех, че умирам… Знаех, че сърцето ми този път няма да издържи! Знаех, че всички следващи опити да бъда реанимирана ще са неуспешни… Исках за момент да прекъсна този нестихващ поток от самовлюбени егоцентрици и да им изкрещя в лицето: Оставете ме! Умирам! Имам няколко минути живот и искам да бъда себе си…но не посмях… вместо това се оставих да бъда реанимирана…

***

-         Знаете ли къде сте? – красива сестра, облечена в снежно бяла престилка ме гледаше мило изпод роговите си очила…

-         Знам! На прага на необратимото… - отговорих и бавно преместих поглед към прозореца…

-         О, не! Не бива да се тревожите! Добре сте! Намерили са ви на време! Няма да е този път! Имате цял живот пред себе си… - усмивката ù беше обещаваща… още малко и щях да ù повярвам…

-         Добре! – смотолевих преглъщайки… беше въпрос на време да се случи, само че никой не ми вярваше и по-добре…

-         Имате ли близки, на които да съобщим?

-         Не! Казахте, че се справям! Значи всичко е наред!

… а не беше…

Знаех, че утрото ще покълне по тялото ми като призрак и ще впива ноктите си в болното ми съзнание. Знаех, че когато си тръгна оттук ще потърся аптека и ще поправя случилото се… Също така знаех, че този път няма да объркам дозата…

***

-         Дъще, можеш ли да ставаш? – беловласа старица лежеше на леглото до мен и се опитваше да стигне до шкафчето си… Вчера я нямаше, трябва да са я приели през нощта, но съм била толкова упоена, че нищо не съм усетила…

-         Мога. – казах и бавно седнах в леглото…

-         Би ли отворила шкафчето ми, там има една снимка, искам да ми я подадеш…

Шевовете все още притискаха корема ми… Бях забравила колко е празно вече там, но не трябваше да мисля за това в момента. Трябваше да концентрирам волята си за да стана, а не исках да говоря с никого, може би ако успеех да й дам това, от което имаше нужда щеше да ме остави на мира…

-         Ти за какво лежиш? – чух я да пита, докато се опитвах да се изправя на крака…

Подът беше студен и пронизваше босите ми нозе… дали заради дългото време, прекарано в леглото или заради успокоителните, с които лекарите подменяха спокойствието си, но не успях да овладея напиращия спазъм в дробовете. Нещо силно ме залюля и ме прати на пода… Усетих силна миризма на препарат… усмихнах се при мисълта, че това е краят…

Но не беше… а после… после не помня…

***

Събуди ме силен писък!

Огледах се. В стаята беше тихо. Бяхме само аз и старицата. Тя спеше… значи писъкът е бил само в съзнанието ми, може би съм сънувала нещо…

Потърсих телефона си, за да видя колко е часът, но не успях да го открия. Вместо това до главата ми беше оставена книга – жълта, мъничка, изглеждаше ми много позната… Взех я в ръце. Заглавието също ми беше много познато - „Някой, никой и сто хиляди”… Нямаше как да се случва това! Вече я бях чела преди много години…

Станах. Не ми се виеше свят. Усещах тялото си като преди – нямаше белези по корема ми, нямаше усещане за тежест в главата ми… и очите не ме боляха… може би халюцинирах,  но ми харесваше усещането за лекота.

Отворих вратата на стаята и тръгнах по празния коридор. Опитах се да намеря врата, но нямаше. Стените бяха напълно гладки и студени. Нещо не беше както трябва, усещах нужда да изляза… да се махна оттук…  да подишам въздух! Дробовете ми започнаха да се свиват в конвулсии от надигащото се напрежение… трябваше да полегна! Тръгнах обратно с надеждата, че празният коридор с гладките стени ще свърши… но не успявах да открия брод… Свлякох се… смътно в съзнанието ми се прокрадваше идеята, че стените се движат и ме притискат… като хербарий…

***

Още един писък отекна в съзнанието ми! Отворих очи – този път беше старицата… лежах на пода, миризмата на препарат проникваше през ноздрите ми чак до мозъка ми… Беше ден – все още… онова трябва да е било сън… в ръката ми имаше снимка на малко дете… И докато бавно преглъщах очертанията на образа нещо страшно започна да парализира крайниците ми, препращайки към мозъка познатите импулси на страха и ужаса…

Детето от снимката бях аз!

***

-         Откъде имате моя снимка? – не смеех да я погледна в очите, страхът все още парализираше сетивата ми… Бяха ме сложили отново в леглото със заръката да не ставам без помощ…

-         Не е твоя! Моя е! Тук съм на около пет години, баба тъкмо беше починала и сме на село… Татко обичаше да снима. На пикник сме и…

-         … мама реже краставички, а сестричката ми лази из тревите… татко се е запилял нанякъде със Зенита си и снима пчелички, а после като се приберем ще проявим заедно фотографиите…

-         Да! Не е възможно да знаеш тези неща…

-         Знам ги! Нали Ви казах! Това дете от снимката съм аз!

-         Не е възможно… - погледнах я. Лежеше по гръб и се взираше в тавана, явно не успяваше да с движи от системите и кабелите, които препасваха тялото ù… - На никого не съм разказвала за този момент от живота ми!

-         Аз също…

-         Тогава… трябва да има някакво обяснение…

Kаквото и да е, a беше прекалено странно за да е истина, но се случваше и трябваше да запомня тези мигове! Смътно осъзнавах, че това не е случайно и че е значимо… Мълчахме дълго и двете… Сякаш нито едната от нас не успяваше да пребори съмненията си…

-         Боли ли те?

-         Кое да ме боли?

-         Там, където са шевовете…

-         Боли ме! Но не мястото, повече ме боли от празнината…

-         Не се тревожи! Ще имаш още едно дете…

-         Откъде знаете, че загубих детето си?

-         И аз загубих моето, затова…

-         Не разбирам думите Ви!

-         Когато му дойде времето, ще разбереш… и още нещо… Онези бели птици, които сънуваш… не се страхувай! Някой ден ще откриеш къде да кацнеш…

Започнах да се смея… Или поне това си мислех, че правя… Вместо смях обаче от гърлото ми излизаше прегракнал стон. Болеше ме! Тялото, сърцето, душата… онова място където трябваше да е детето ми също болеше… Усещах как се разпадам на малки парченца бели пера, които вятърът отнасяше към висините… Погледнах в страни, старицата я нямаше и стаята я нямаше, вместо това някъде в ниското синееше безбрежно море… а аз мaй нямаше къде да кацна…

***

-         Мила? Добре ли си? Мила?... – усетих силно разтърсване по раменете си. Някой се опитваше да ме събуди, но аз не исках… исках да продължа да спя, да разбера коя е тази жена и какво прави в живота ми… от какво е болна, на колко е години, сама ли е, има ли семейство... – Събуди се, чуваш ли!

Отворих очи…

Едно питащо и разтревожено лице се взираше в мен и ме обгръщаше със загрижеността си. Инстинктивно опипах корема си… беше там! Детето ми бе все още там и леко потрепна от допира на ръката ми. Усетих как се изпълвам с щастие. По очите ми потекоха сълзи… Днес – беше друг! Някак спокоен и красив! Онази жена и болката от шевовете не бяха реалност…

До мен, в дясно съзрях онази жълта книга от съня ми, а не помня да съм я взимала. Посегнах да я огледам – беше същата… Само на първата страница имаше посвещение: „Искам да бъда всичко за теб!”

-         Харесва ли ти?

-         Не знам! Първо трябва да я прочета…

-         Добре… мисля, че ще ти хареса! Беше заспала и сигурно си сънувала нещо, защото, когато се върнах, пищеше…

-         Мисля, че съм добре.

-         Радвам се!  Аз ще поплувам… Ето, купил съм ти сладолед! – две топли устни нежно докоснаха моите…

Гледах как се отдалечава към вълните… около мен се гонеха деца… Плажът беше пълен с туристи. Беше красив юлски ден! Поредният, от всички следващи дни, в които щях да продължа да вървя уверено по пътя си…

***

Само да не беше онази птица… Бяла е и с дълги криле… Лети заедно с много като нея, но не успява да кацне… Има спомен за гнездо някъде в облаците – там където Луната и Звездите докосват с лъчите си вятъра… където всеки звук е ехо…  

И е почти като изповедалня, само че свещите не достигат до там! Не могат да осветят желания образ… само звучи – ехото! Някъде дълбоко – в дебрите на изпепелените илюзии, че всичко в един момент ще свърши и ще се прероди в надежда… А знаеш ли колко много молитви са нужни за да се роди?! Защото тя – надеждата никога не моли! Никога не се интересува кой се нуждае от нея! Никога не прелиства белите страници на недоизказаните желания, никога не тълкува потребности! Никога не прощава очаквания… Седи си там! Пред олтара на собствените ни представи и гради себе си в остатъците непотребна смелост… за да ни разкаже някой ден, когато всичко е свършило… да ни разкаже колко смели всъщност сме били, когато сме се надявали, че ще ни простят боговете…

Някой ден птицата ще кацне… и тогава морето… ще я погълне…