- Казвам се Елизабет Джейкъбс и съм на 17 години.

- Здравей, Елизабет. - отговориха в един глас всички.

- Твой ред е, разкажи ни защо си тук.

- Всичко започна преди шест месеца...

 Събудих се от алармата, беше едва 6:30ч. Ужасно мразех зимата, нямаше по-неприятен сезон. Всичко беше мокро, студено и мрачно, като третото най-много ме плашеше. Опитвах се да не мисля за това, станах най-накрая от леглото и се запътих към банята. Докато миех лицето си мислех за това как денят щеше да бъде наистина дълъг, като всеки друг в гимназия Томпсън. Дългите коридори се оплитаха сякаш до безкрай, докато развълнувани единадесетокласници се състезаваха кой ще бъде по-популярен. Някак, на фона на този еднотипен ученически начин на живот седях и аз. Седях и се взирах в огледалото, без да съм убедена, че искам отново да отида там.

Стана вече 7:10, трябваше да побързам, ако не исках да закъснея. Нахлузих старите си дънки и любимия си син суичер, взех си чадъра и излязох. Навън беше още тъмно и адски студено, в мига щом прекрачих прага ме побиха ледени тръпки. Уличното осветление вместо да прави улиците по-светли, сякаш им създаваше едно зловещо излъчване. Все още снега от вчера не се беше разтопил, а мъглата отново бе паднала. Можех да видя дъха си как се опитва да си пробие път из мрака, неуспешно. Нямаше никого на улицата освен мен. Спирката на автобуса беше на три преки от вкъщи и все пак ми се струваше, че вървя вече цяла вечност. Всичко тази сутрин беше като сюжет за филм на ужасите – младо момиче върви само по пусти улици рано сутрин в мрака, приглушената светлина на уличните лампи едва стигаха, за да види къде стъпва. Беше толкова тихо, че ехото на собствените ми мисли кънтеше в главата ми, а в същото време не знаех дали не беше всъщност по-безопасно, че съм сама. В мига, в който издайническата мисъл на съмнение се прокрадна в ума ми бях ли наистина сама, чух стъпки зад себе си. Тези стъпки звучаха тежки и все повече се забързваха. Не знаех дали не се паникьосвам излишно, но усещах как пулсът ми се зачестява. Не исках да се обърна назад и да погледна, може би просто някой закъсняваше за работа или е излязъл да потича рано сутрин. Може би, може би... Имаше логично обяснение най-вероятно, но когато чух, че той е близо до мен не издържах. Обърнах се. Нямаше никого. Няколко секунди останах неподвижна и се зачудих възможно ли бе да ми се е причуло. Логиката сочеше, че е най-вероятно човекът просто да е свил в предната улица и да си е продължил по пътя, обаче аз така ясно го чувах. Затворих очи за секунда и се опитах да се убедя, че си втълпявам.

- Добро утро.

- Господи!

Сподавения ми писък не ми позволяваше да си поема въздух. От къде се взе? Как? Усетих как настръхвам и единственото нещо, което чувах беше ударите на сърцето ми. Пред мен изведнъж се беше оказал някакъв тип. Беше едър, успявах да различа единствено тъмната му коса от черното му дълго палто.

- Уплаших ли те?

- Да... - Едва си поемах дъх, заеквах, нямах престава какво да очаквам.

В този момент се чу свистенето на спирачки, черен, засилен автомобил взимаше завоя към моята улица и ускоряваше все повече, за няколко секунди премина покрай нас и съвсем скоро го изгубих от поглед. Когато се обърнах към странния тип него отново вече го нямаше. Започнах да се питам полудявам ли, какво за бога се случваше и как бе успял да изчезне така бързо. Не чаках повече и се затичах към автобусната спирка, не исках повече изненади тази сутрин. Когато най-накрая стигнах и се качих започнах да премислям отново какво се бе случило. Стъпките, мъжът, колата, каква беше връзката. Трябваше да има такава, освен ако наистина не губех разсъдък. Тогава се сетих, имаше само един човек в града, който можеше да си позволи Мустанг от 70-та.

* * *

Гимназия Томпсън се водеше най-престижната в града. Под покрива ѝ се събираха ученици от други градове даже и щати. Разбира се, като всичко, което се слави с етикета „престижно“ и това не бе никак евтино. Умишлено не се наричаше частна гимназия, но ако искаха детето им да завърши с хубав успех и да му обръщат специално внимание, родителите трябваше да правят дарения през определен период от време. Те, сякаш нарочно затворили очи пред наглите опити да ги изнудват за рушвет, даже се състезаваха едни с други за най-впечатляващата сума. Съответно децата им не бяха по-различни от тях и учебното заведение беше пълно с егоистични богаташчета, за които най-важна бе разходката по коридорите, сякаш бяха застлани с червен килим и вместо шкафчета по стените имаше прожектори. 

В същото време в сградата имаше място и за онези, които не могат да си позволят пет-шест цифрени суми за „специално отношение“ и е очевидно, че ние бяхме аутсайдерите, дори преподавателите се отнасяха с пренебрежение към нас и докато с това се свиква, най-големия парадокс бе, че и за двата типа ученици най-обсъжданата тема последните седмици не беше изпита по биология, а предстоящия бал догодина. А, ако суетата можеше да приеме човешки образ, то нейното име щеше да бъде Александра Блек.

- Хей, Елизабет.

- Какво искаш този път, Александра?

- Мислиш ли вече за рокля за бала?

- Алекс, не започвай, не искам да се караме днес.

- Просто би било хубаво, Бети, да не те бъркаме с почистващия персонал на бала.

Обърна се и си тръгна, дългите и руси коси се разлюляваха, а аз даже без да виждам лицето ѝ можех да усетя как се усмихва самодоволно. Нищо не делях с нея, даже не движехме в обща компания. Нямаше причина да се държи така с мен, предполагам, че всичко се дължи на глупавата идея, че винаги богатите трябва да имат последната дума и не си „готин“, ако си нямаш домашен любимец на когото да съсипваш нервите в училище и на чийто гръб да се правиш на остроумен. Денят ми беше започнал зле, какво друго можех да очаквам.

Определено часа по математика нямаше да оправи нещата, но влязох и зачаках звънецът да удари. Госпожица Матърс влезе и този път не започна веднага с материала, изчака всички да утихнат, сякаш предстоеше да каже нещо важно. Изглеждаше малко притеснена и изнервена, което не беше присъщо за нея. От както я познавах никога не бях я виждала да се усмихва или пък да се ядоса. Изражението ѝ винаги беше строго, някак дистанцирано.

- От днес има нов ученик в училище, ще го виждате често във вашите занятия. Г-н Самаро, може да влезете.

Не можех да повярвам на очите си, в стаята влезе същия човек, който ме изплаши сутринта и изчезна безследно. Тъмна коса до раменете, черни очи, едър и с това дълго черно палто, той беше! Сигурна бях. Не можех да откъсна очи от него. Не изглеждаше притеснен по никакъв начин, сякаш вече всичко му е познато и обиграно. Не съм сигурна дали беше заради сутрешните преживявания или около него наистина имаше нещо странно.

- Здравейте, казвам се Сам.

Здрасти, Сам, с теб определено трябваше да си поговорим.

* * *

Така и не видях Сам след часовете затова се запътих към вкъщи, автобусът ме остави на същото място от където се качих сутринта. Деляха ме три преки до дома ми, които сутринта ми се сториха като километри разстояние. Беше светло, но мъглата упорито не искаше да се вдигне и бе толкова студено. Ходех из кишата и се молех до утре да я няма и да изгрее слънце. Мразех това време, мразех го. Изглеждаше сякаш аз съм единствения човек в града, който има нещо против.

Живеех с баба си Йоланда от две години. Помня ясно когато се преместих тук при нея и как ужасно неистово исках да избягам. Нищо не ми харесваше тук. Вечно беше студено, хората бяха неприветливи, оставих всичките си приятели и даже сега след две години, не мога да кажа, че мога да нарека някой от жителите близък. Пък с баба ми беше особено, разликата в поколенията ни бе основната причина да не сме близки, но правехме всичко възможно да се спогаждаме както можем. Тя не ме разпитваше много за училище. Не знам дали не я интересуваше или просто намираше начин да се информира сама. Не бях отлична ученичка и определено не бях личен фаворит на никой от преподавателите, но може би Йоланда можеше да се досети, че става въпрос за пари и затова не повдигаше въпроса. Тя от своя страна, всяка вечер от 18:00 до 21:00 излизаше, казваше, че се събирали със съседите за игра на табла. Винаги е била много точен и прецизен човек, връщаше в девет, нито минута по-късно.

Бях унесена в мислите си по пътя, но не достатъчно, за да не видя силуета на мъж и жена на няколко метра пред мен. Разпознах ги веднага, Сам Самаро и Александра Блек се прибираха заедно. Колко странно, изглеждаше, че Алекс наистина не си губи времето. За момент започнах да съжалявам новото момче, макар, че ги чувах как се смеят. Реших, че просто искам да си взема вана и да поспя.

* * *

- Бабо, имаме нов ученик в училище.

- Знам, семейство Самаро дълги години живееха на две къщи от тук преди ти да дойдеш.

- Защо са се върнали?

- Не са, върнал се е само Сам.

- Защо?

- Починали са. - Баба ми се поколеба преди да отговори, сякаш не беше сигурна как точно да се изрази. Изглеждаше смутена, всички придобиваха такова изражение когато станеше въпрос за Самаро.

- Тръгвам, ще закъснея за училище.

В гимназия Томпсън деня мина с един нюанс по-добре от предния и чак след края на занятията осъзнах, че причината бе, че Александра Блек я нямаше, което всъщност беше и доста съмнително, тъй като тя никога не пропускаше ден в училище. Сам Самаро се навърташе наоколо, имахме общи занятия, но все още не бях говорила с него, може би беше време.

- Сам?

- Познаваме ли се?

- Вчера сутринта се засякохме на улицата, не помниш ли?

- Объркала си се, не съм бил аз.

- Не е възможно. А, знаеш ли нещо за Александра?

- Коя е Александра?

- Момичето, с което се прибирахте заедно вчера, видях ви.

- Отново ти казвам, объркала си се. Внимавай.

Няма начин да съм се припознала и съм абсолютно убедена, че ги видях заедно вчера. Защо ме излъга? Какво значи „внимавай“? Има нещо много подозрително в него и колкото и да не харесвам Александра Блек се притесних за нея. Реших да мина през къщата ѝ на прибиране. Докато пътувах в автобуса не можех да се отърся от усещането, че всички в този град са в опасност и този Сам не е дошъл тук случайно. Съвсем ясно си спомням вчера сутринта, когато го видях за първи път, как ме поздрави и изчезна когато колата се появи. Изплаших се, но не до толкова, че да халюцинирам, не е възможно. Той беше там. Беше и заедно с Алекс, но продължава да отрича. Дали не ѝ е сторил нещо?

Изглеждаше, че няма никого в къщата на семейство Блек, позвънях поне три пъти. Колата им също я нямаше, трябваше да има логично обяснение, най-вероятно още не са се прибрали от работа, макар че минаваше 19ч. Опитвах се да се успокоя, но усещах, че има нещо нередно в цялата история. Имах много въпроси и единствено Сам можеше да ми отговори, а не пожела. Ами, ако Алекс беше в къщата му? Ами, ако не случайно всички се притесняват щом се спомене името му? Трябваше да проверя. Запътих се към дома на Самаро, беше съвсем наблизо, молех се да не се е прибрал. Не бях наясно какво щях да правя, ако си беше вкъщи, но се налагаше да мисля бързо. Когато стигнах разбрах, че не е там, навсякъде беше тъмно, не светеше нито една стая, не се чуваше и звук. Вратата беше отключена, беше прекалено лесно, всяка част от мен крещеше „Бягай!“ обаче не можех да си тръгна без да огледам наоколо, поне щях да разбера дали я е отвлякъл. Затворих вратата след себе си и затърсих ключа за лампата, вътре беше пълен мрак. Прозорците явно бяха покрити с дебели завеси, нито един лъч светлина не се пропускаше в стаята. За бога, нахлувах в къща, ако Сам се прибереше скоро, още от алеята щеше да види, че нещо не е наред и има някой в дома му, не биваше да включвам осветлението. Тръгнах да обикалям, подпирайки се на стените и светейки със запалка. Това място беше много странно. Мебелите бяха все още с покривало, сякаш никой не живее там. Започнах да се качвам по стълбите към втория етаж на къщата, там беше същото. Мрак, завеси, непокътнато легло, никакви вещи, само един огромен гардероб. Не зная защо, но реших, че трябва да го отворя. Искрено се надявах да открия просто дрехи, а не Александра вътре. Въпреки цялото напрежение и засилено чувство за опасност в мен се надявах всичко да е плод на развинтеното ми въображение и всичко да има своето логично обяснение. Може би наистина се бях припознала вчера, и двата пъти. Може би Алекс Блек е заминала на почивка с родителите си. Може би този град е толкова скучен, че полудявам. Толкова много „може би“ и вратички за логично обяснение, а аз продължавах да вървя към глупавия гардероб на Сам Самаро в собствения му дом, в пълен мрак и тотално нарушение на закона. Как ще обясня на полицията всичко това, ако ме хванат? Всички в училище знаят колко се мразим с Алекс, а изведнъж аз съм тази, която влиза взлом, за да я спаси от предполагаем психопат и то само защото той не си призна, че сме се виждали извън училище. Да, историята беше много убедителна, със сигурност щяха да ми повярват, няма що! Само щях да надникна в гардероба и изчезвах, повтарях си го и вървях. Гардероба беше масивен, дървен, напипах дръжката и си поех дълбоко въздух. Едно, две, три...

Нищо. Вътре имаше само едно огледало, нищо друго. В тъмното трудно различавах нещо, но приближих запалката и когато той освети огледалото кръвта ми се смрази.

-Сам!

Обърнах се и започнах да размахвам телефона си, за да го видя, но него го нямаше. Можех да се закълна, че видях именно неговия образ зад мен в огледалото. Беше се прибрал или бе тук от самото ми влизане? Обърнах се отново към огледалото... Господи!

- Сам, мога да обясня, съжалявам.

Ридаех и заеквах, бях по-уплашена от всякога, виждах го ясно зад мен и бях толкова скована от страх, че не можех дори да се обърна. Той се усмихваше, приближи се и усетих как студената му ръка ме хваща за рамото. Не можех да помръдна, нямах представа какво да правя, какво щеше да прави с мен?

- Защо не ме послуша, Беки? - Гласът му, по-зловещ от всякога бе някак назидателен, сякаш бе ядосан, защото не го послушах, защото не оставих нещата така.

- Алекс....

- Алекс е мъртва. Ти ще я последваш.

Започна да ме дърпа към коридора, когато стигнахме стълбите той просто ме блъсна.

-Недей, Сам...

Мисля, че си счупих ръката тогава, но въпреки това се опитвах да стана и да избягам. Пълзях към вратата, а той вървеше след мен и се смееше. Сякаш се наслаждаваше на това, доставяше му удоволствие, усещах как искрено се забавлява, но не спирах да се опитвам да се откопча. Бях много близо, когато ме сграбчи и ме задърпа към някаква врата в хола. Когато я отвори от вътре беше осветено и разбрах по стълбите, че води към мазето. Опитах се да му се противопоставя, дърпах се, но той беше по-силен от мен, бутна ме по каменните стълби и се засили към мен, когато в далечината чух познато ръмжене на двигател, мисля, че тогава загубих съзнание.

Събудих се в болница. Можех съвсем ясно да определя по миризмата, вида на стаята, всичко. Нямах сили да се изправя, цялата бях омотана в тръби и бинтове. Не болката не можех да си обясня, а това как се бях озовала там. Нима някой бе спрял Сам Самаро? Или беше изгубил интерес?

- Добро утро, Елизабет. Аз съм доктор Дейни.

- Докторе, как ме намерихте? Полицията хвана ли Сам, Александра мъртва ли е?

- Почакай, мила. Още не си на себе си.

- Не, не, не!

Започнах да махам тръбичките и да се изправям от леглото. Трябваше да отида в полицията да им разкажа всичко, трябваше да спрат Самаро преди да убие още някой. Опитах се да стъпя на краката си, но се озовах на земята. Доктор Дейни се обади на някого и след няколко минути влезе една медицинска сестра с инвалидна количка и ми помогнаха да седна. Отчаяно им обяснявах, че трябва да се свържа с полицията и че става дума за нещо много сериозно. Можех да прочета обвинение в очите им. Подшушнаха си нещо и отвориха вратата, давайки път на двама офицери. Разказах им всичко с най-малките подробности, те си водиха записки, но продължавах да имам странното усещане, че нищо не е приключило още. Казаха, че ще говорим отново и си тръгнаха, след като доктор Дейни се намеси и каза, че трябвало да си почивам. Офицерите бяха толкова равнодушни към това, което им казвам, все едно им четях приказка за лека нощ. Не знаех защо никой не ми вярваше. Тогава дойде баба ми.

- Бети, миличка, как си?

- Кажи ми истината, бабо. Защо никой не ми вярва?

- Може би не е сега момента.

- Напротив, кажи ми. Александра може да е мъртва, Сам Самаро се опита да убие и мен, какво може да е по-важно?

- Елизабет, ти си убила бедното момиче!

- Не, не! Това са пълни глупости! Сам Самаро я уби, той ми каза!

- Семейство Самаро не са стъпвали в нашия град от десет години, Елизабет. Дори не знам от къде си чувала за тях. Полицията претърси стаята ти и намери вещи на Алекс, както и нейна кръв по дрехите ти. 

В очите на баба ми се четеше огорчение, тя ми говореше все едно съм луда и съм способна да нараня някого. Как бе възможно, та, не бях виждала Александра от два дни? Всичко звучеше толкова налудничаво, нямаше никаква логика. Не си измислях, как така Самаро не са стъпвали тук...

- Сега трябва да си починеш, скъпа. После ще решим какво да правим с теб.

- Ами колата, черния мустанг? И него ли си измислям?

- Елизабет, вземи се в ръце! Говориш небивалици!

- Не може да не е реално. НЕ МОЖЕ!

Започнах да крещя, не издържах вече. Не можеше да съм луда, всичко беше реално, беше истина. Йоланда извика медицинските сестри и те ми сложиха нещо в системата. Започнах да се унасям. Никой не ми вярваше. Никой.

- Ето това е моята история.

- Благодарим ти Елизабет. - отново отговориха всички в един глас.

В този момент главната медицинска сестра на отделението за психични заболявания Сент Маркс, нахлу в стаята и започна да оглежда всеки един от присъстващите.

- Госпожица Джейкъбс?

- Тук съм. - отвърнах

- Имате посетител.

- Баба ми не желае да ме вижда. Кой е?

- Някой си Сам Самаро.

Автор: Теодора Сукарева