Историята на Мария

- Марийо, лудетино, къде се затри ма? Зер цял ден викам подире ти!
Баба Анка беше ситна жена, чевръста, оправна и сладкодумна. Преди две години дядо Йордан се спомина, ей тъй в съня си. Жилав старец беше, но на село жените държат повече. Сега сам-самичка се справяше с имота. И бостан гледаше и голяма градина. А животинки колко беше навъдила! Овчици, мисирки, магарето Гошо, кокошчици и един луд петел, дето само на внучка ù налиташе. Отдавна да е откъснала главата на звяра, ама жалостива беше, а и така хубаво кукуригаше. Сутрин като се разпееше, ставаше да ошета къщата, двора да помете, животните да нахрани, да полее градината по хладина. Чак тогаз пражеше на внучката питки със сиренце, на външната печка, да не окъдява одаята.
Ей тоз аромат будеше Мария. А тя, напъпила роза, едвам тринайсетгодишна. Баба ù я вардеше да не я откъсне някой без време. Личицето ù хубавко като месечинка, две пъстри очички, лунички по чипото носле, устни като малинка и трапчинка само на едната бузка. Техните я пращаха на село да изкара цялата лятна ваканция.
- Марийо, въри на мифката да са умиеш, та после яж!
Бързаше тя. Найден я чакаше до реката. Той беше другарче от малък. Петнайсетгодишен вече, но акъла му още фъркаше. Най обичаха, по обед, когато всички подремват, да се скрият под големия орех. Никой не знаеше от кога е. Клоните му до земи. Бутаха каруцата отдолу пълна с дъхаво сено. Отгоре застилаха плат обточен с дантелата на баба. Възглавници с пух, кат легнеш, да се захлюпят отпреде ти. Положили главици, Мария и Найден си нижат истории. Слънчо гъделичка със "зайчета".
- Мари, даваш ли да те целуна? - Само Найден тъй ù викаше.
- Амчи, целувай! - се хилеше тя.
- Ама, като на кино да е, по устните.
- Що бе?
- Що, що, щот та обичам! - Найден целия като на петела гребена стана.
- Марийо ма, пак тук ли сте се заврели? Айде въри с мен, ша точим кори. Баница искаш, ша та уча.
- Уф, бабо, баш сега ли?
- Сега зер, икиндия е. Найден утре пак тука ще е.
Утрето дойде и право на реката тичаше. А той се беше скрил зад върбата. Искаше да я стресне. Мария връхлетя върху му. А той залепи устни за нейните. Още усещаше сладкото от малини по нея.  "Вкусна таз Мария, ей!" А тя такъв шамар му отвъртя.
- Що ма удряш?
- Щот ма стресна. И тъй не правят по филмите. Дай да ти покажа как.
И му хвана лицето с две ръце, допря устни и почна да си криви главата. Такъв смях напуши Найден. Прихнаха и двамата. Хукнаха и направо с дрехите в реката скочиха. Той я учеше как с голи ръце риба да хваща. Лудееха на воля. И двама не знаеха, че това ще е за последно.
- Я, баба ми! Що ли е станало? - Мария усещаше, че не е на добро.
- Айде, дъще! У дома е тейко ти. Има да ти дума нещо. Мария тръгна кротко подир баба си. Отвърна се само да помаха на Найден. Ей тъй щеше да го помни винаги, до колене във вира, усмихнат и рошав.
Щом пристъпи прага, светът се срина за Мария.  Дядо ù Ради си беше отишъл. Някакъв рак го надвил. Вече си нямаше дядовци, само баба и маминка.
Тъгуваше момичето, но още имаше да губи. Точно на Богородица, порой почти затри селото. Тяхната къща беше на мегдана до хоремака, най-личната и най в ниското. Всичката вода там се събра. Издавиха се животинките, плевника и обора паднаха. От хубавия имот остана да стърчи тъжно само каменната къща и ореха. 
"Курбан беше туй"  - тъй нареждаха всички.
Когато отидоха да видят какви поразии е сторил пороят, завариха баба Анка приседнала на стълбите. Притихна Мария до нея. Сухите устни редяха безмълвни молитви. Ръцете чевръсти, сега отпуснати в скута ù сиротни лежаха, очите  ù загледани там нейде...
Прибраха старата жена в големия град, да не гледа как си е отишъл трудът на толкоз поколения. Сърцето на баба Анка не издържа, пръсна се от мъка. Божето и нея си прибра. Събра се родата и взе решение да продаде имота. От трите деца на дядо Йордан и баба Анка никой не рачи да стопанисва къщата. 
Мария слушаше зад вратата как големите ù отнемат ваканциите, аромата на сладост, нейния Найден, спомените. Очичките ù плувнаха и едри сълзи се затъркаляха. Обърса ги ядно. Отиде бързо в банята, взе ножицата и си отряза плитката. Гледаше в огледалото непознатото момиче. И точно в този миг Мария намразù селото. Не стъпа там цели тридесет години. До днес...

П. П. Честит имен ден на всички, които носят благословеното име Мария!
Честит празник и на всички варненци!
Тази история е истинска. Да, това е моята приказка, а селото е Ботево. Всички, с изключение на Мария са с истинските си имена. Баба Анка и дядо Йордан сигурно ми се усмихват отгоре.
Найден ли? Това е друга история...