12.05.2014 г., 1:13 ч.

Историята на Ода Нобунага - първа част 

  Проза » Повести и романи
835 3 2
5 мин за четене

:-1...2...3. - отброи той. На 3 се чу проглушителен тътен. Гръмотевица раздра небето над крепостта Азучи.

:–Този път удари по-близо... Господарю, как успявате да предскажете, кога ще падне гръм?

:-Хм... това няма нищо общо с предсказанията, Митсухиде. Просто умея да се вслушвам в гласа на природата.

:-Гласът на природата? - учуди се младежът.

:-Митсухиде!-не го остави да осмисли казанато,той. Сепнат, момъкът се поклони до земята:

- На вашите заповеди, Милорд!

:-Повикай Иеясу и сина ми Нобутада.

:–Веднага, Господарю!

Младият Митсухиде Акечи, от клана Акечи, излезе от стаята, затваряйки плъзгащата се врата след себе си. В помещението остана само един човек... Господаря... Ода... Нобунага. За някои той беше поредния владетел готов да пожертва всичко, само и само за да задоволи болната си амбиция да покори... света. Тръпки побиваха враговете му,щом чуеха неговото име. Колкото до съюзниците му... той нямаше такива. Малкото васали, които му останаха верни след като наследи управлението на клана Ода от баща си, следваха заповедите му без да ги оспорват, но сърцата им бяха другаде. Всъщност те стояха до него единствено от уважение към баща му - Ода Нобухиде.Сред тях обаче имаше един младеж - Митсухиде Акечи, който нямаше никакви родствени връзки с клана Ода, но беше истински привързан към Нобунага. Истината беше, че единствено Митсухиде познаваше истински господаря си. Едни смятаха Ода за луд, други казваха, че мечтата му е невъзможна, но младияj Акечи знаеше каква е истинската същност на господаря... той беше... велик!

Нобунага имаше пълна увереност в себе си и дори и когато останалите бяха срещу него, той никога не се отказваше преди да получи това, което поиска... а той го получаваше... винаги. В началото, щом пое властта той направи нещо, което му спечели много врагове в клана, а именно, че освободи от длъжност двамата най-близки довереници на баща му Нобухиде. Това предизвика смут сред васалите и в последствие един по един те напуснаха Ода завинаги. Някои от тях замисляха и покушение, но воинската им чест и клетвата положена пред бащата на Нобунага ги накара да се откажат от убийството на младия и неопитен владетел. Напускайки новия господар, те се обединиха с неговия по-малък брат - Нобуюки, който искаше да поеме контрол над клана. Колкото до самия Ода... за него нямаше значение. Той много добре разбираше как стоят нещата, но никога не направи нищо, с което да се издаде. Знаеше какво мислят васалите му за него, въпреки че когато беше с тях, те винаги го хвалеха и привестваха, но той можеше да прозре през лъжливите им ласкателства. Виждаше тяхната слабост и немощ през собствените им очи.Знаеше,че заговорничат против него,че се смятат за по-достойни от него да ръководят клана,но никога не се издаде....просто...наблюдаваше и анализираше,докато не дойде и неговия час.Той вече бе видял бъдещето....всички те...щяха да бъдат в краката му.Така и стана.Заговорниците бяха разбити в битката при Ино,но Нобунага реши да не търси отмъщение и помилва лидерите на бунтовниците.Много хора се чудеха,защо постъпи така,но те не виждаха това,което виждаше той...а той виждаше всичко.Той разбираше амбициите на по-малкия си брат,който след поражението си при Ино се оттегли в крепостта си и изпълняваше всичко,което Ода му заръчаше.Двамата се различаваха един от друг толкова много,че имаше хора,които се съмняваха дали наистина са братя.Нобуюки,въпреки че имаше повече сподвижници и бе по-словоохотлив от по-големия си брат,не притежаваше будния ум на Нобунага,именно и затова няколко години по-късно , когато кроеше планове за втори опит за покушение срещу брат си,Господарят вече знаеше и този път....той реагира незабавно и без милост.Нобуюки получи това,за което бе тръгнал....смърт. Отвън се чуваше песента на дъжда.Гръмотевиците бяха замлъкнали.Шумът от удрящите се в земята капки бе единственото нещо , което нарушаваше иначе гробната тишина.Нобунага се изправи.Беше около метър и седемдесет и пет на височина.Каленото му в битки тяло бе стегнато и съразмерно.Тъмно-кестенявата му коса бе сравнително дълга и затова винаги я носеше вързана отзад на плитка.Очите му бяха тъмни и ако някой се вгледаше в тях имаше чувството,че пропада в бездна.Винаги бе леко намръщен,а погледът му винаги студен и проницателен.Бе човек на малкото думи.Никога не говореше излишно,но когато кажеше нещо... то винаги бе със смисъл. Ода отиде до прозореца и погледна навън.Тъй като се намираше на високо пред очите му се откри един панорамен пейзаж-долини,гори и най-накрая планини.Беше красиво.За момент се сепна и се обърна назад.Нямаше никой.Подсмихна се леко.Не искаше приближените му да го виждат отнесен.Ценеше високо тези моменти на самота и спокойствие.В момента той мислише за това,че все пак и той се нуждае от почивка....почивка от битките,интригите,бойните стратегии...плановете за доминация.И той беше като остналите...чове....Не! той прокуди тези мисли.Хвърли презрителен поглед към божествената гледка,която бе виновна за този момент на слабост,след което й обърна гръб,сякаш за да отхвърли нейното присъствие....сякаш се опитваше да заличи съществуването на самата Природа.Той не можеше да си позволи да мисли за почивка.Не....не и преди да изпълни мисията си.Все още с гръб към прозореца,той седна и зачака.....

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

© Петър Павлов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??