Беше лятото на 2001-ва година. Живеех самотен, като гарван в една гарсониерка под наем в квартал Сойкин връх. Това за незапознатите с географията на Казанлък е доста далече от центъра, а мургавелковците ми бяха свили байка на третия ден,  та всяка вечер след работа ходех дълго пеш покрай безброй новоизлюпени заведения. Понеже беше сезона, в който чалгата цъфтеше, отвсякъде ме стреляха със сто патрона или върху ми камъни падаха. Това допълнително нараняваше очуканата ми в службата творческа душа.

Веднъж, като минавах под входа на Тюлбето, мястото, което още Севт III избрал  да построи българския Тадж Махал, за рано починалата си прекрасна съпруга, дочух  тихи струни на китара. Те излизаха от кръчмата на Чорето и ме привлякоха по-силно от песента на нимфите - Одисей. Веднага залепнах на една масичка на открито, където лятно време е с няколко градуса по-хладно от боровия полъх. С кръчмаря Митко се оказа, че имаме еднакъв вкус към музиката и аз започнах да нося прясно изтеглени лайф парчета на Пърпъл и подобни антики. Пускахме ги по една тонколона закачена на столетното дърво. Кръстихме тези ни прояви Ковърдейлови вечери. Докато беше светло рисувах околните стари къщи, ей така за удоволствие и разтуха, а като мръкнеше се отдавахме на старите жици.

Когато започнах да рисувам поредната къща с красива градинка пред нея, случайно попитах Митака, защо слушаме музиката толкова тихо, та дори преминаващите коли да я заглушават. Той сподели, че в тази къща живее майката на певицата Елвира, която прави скандали щом някой слуша музика не на нейната сладкогласна щерка. Това ме възмути до дъното на чашата и в гавраджийския ми мозък се загнезди пъклен план, как да отмъстим на тази Дискриминация.

И скоро, може би привлечена от втренчения ми в прозорците им поглед, една вечер госпожата ни удостои с дългоочакваното си присъствие. Бавно пресече улицата и застана зад мен. Предубеният от брадите и късите ни панталони поглед дълго гледа, как със старание изписвам листо по листо любимата и смокинята. Постепенно майчиното и сърце се отпусна и тя взе да разказва за щерка си. Как напредвала в кариерата. Аз умишлено мълчах, за да не прекъсна плитката магия на тънкописеца си. Как мислела да смени стила си по на „поп фолк” („Пази Боже”). Как имала все повече фенове и как и направили сайт, за да пишат на него мненията си. Тук думата сайт натисна копчето на капана и аз пуснах стръвта.

- Интернетска страница? Това е супер, толкова е модерно! ( Напишете в Google-то „Елвира” ;-) А дали ще е добре на сайта и да има цветна рисунка на родната и къща? Ще бъде мил подарък, нали?

Мислите й се зареяха в бъдещето. Гласът й стана чуруликащ. Щяло да е прекрасно, всички да разберат в каква красота и с каква любов е отгледана. Пожела ми успех и започна да идва всяка вечер да контролира плътно изпълнението на „творбата”. На третата вечер, когато се убеди, че мечтата ще стане действителност, аз засякох въдицата.

- Имам само една мъничка молба. От утре почвам да оцветявам картината. За да са добри багрите, може ли, да си пускаме малко по-силно музиката, че на ските ми измръзна лявото ухо и не чувам добре звука?

Подусетила уловката тя мисли дълго. Но шанса за каквато и да е несполука постепенно наклони везните.

- Щом ... трябва. Щом ще ви е по-удобно... може!

Ликувахме вътрешно аз, Митко, Мечо – пенсионирания водолаз спасител и групата каменоделци, които реставрираха стълбите към парка. Даже кръчмарката донесе гювеч по още една потна със заснежена, като награда за победата. Едвам дочакахме да се прибере комшийката и Митака пусна вече нормално петте новодаунлодвани версии на „Смоук он дъ уотър”. Неизмеримо щастие е да чуваш в лятната хладина на теменужените вечери и пръстите по грифа на китарата.

Оцветяването продължи дъъълго, керемидка по керемидка. Блаженството нямаше граници. Но, както не става в приказките, дойде един черен петък. Бяхме известени, че уикенда ще пристигне самата певица и е добре рисунката да бъде завършена. Студен дъжд ни поля в ясната нощ. Птиците млъкнаха. Много бири се простиха с тапите си. Много скитници бяха почерпени - Бог да прости нашия Рай. Сбогом младост!

В събота вечер масите бяха с нови покривки - траурно бели, всички столове заети от опечалени. Ритуалът изискваше шоу. Отговорността ми, пред хората, с които споделях и скърби и радост беше прекомерна. Държах вдървено четката и мацвах тук-там, ей така да си намирам работа.

....