Из "Дневникът на една ранена алхимичка": Citrinitas

Неделя — Денят на Слънцето
Фаза: Citrinitas — Пробуждане

   Днес светлината не ме заслепява. 

Не пари в очите ми.
Днес я пия — с оная жажда,
която изгаря, но пречиства.

   Във въздуха мирише на злато и изгаряне.
Косите ми са разпуснати и неразресани, 

а вятърът ги сплита с твоите въображаеми.
    Пиша с кръв от шафран и жълта луна.
Върху кожа — не на агне, а на старата си сянка.

 В стаята ми, потънала в златен прах,
ароматите на  лимон розмарин и босилек
разголват спомени —
на обич, която не оцеля
и на вяра, която все още потрепва
като пепел на крилете на  топлия вятър.

   Аз, произлязлата от веди и диви,
не съм отрекла Мрака.
Но го пречупих през слънчевия камък —
в колба от болка,  в пещ на тъга.

Наследила съм магия от жени, които не се молят —

те заповядват на бурите.

И днес не плача, а призовавам:

„Нека последната сълза бъде от въглен,

а не от болка.

   И пепелта ми прошепна името ти.

Нашият род трансформира отровата в лекарство.

 И колкото по-силно боли, толкова по-мощен е цярът.

В мен текат венозно
всички нощи, в които не спях, дните в които не се хранех и бушувах в гнева си. 

В които проклинах себе си, че те прогоних, а всъщност се молех да се върнеш.
Но в мен са и всички изгреви, в които те изгарях с мисъл.

   А днес…
с ръка на сърцето и с перо от гарван,
аз шепна заклинание, което е и изповед.

   Сега съм в неделята.
Не на календара —
а на душата си.

   Писах сълзи.
Писах огън.
Писах теб.

   Ти, въздушен, променлив, неуловим…
Ти, с когото вървях по адска жарава,
с когото се смяхме през сълзи и проклятия.
Ти, който каза: „ Нека ти дам…“
и с тези думи прекърши златната роза в мен.
Кръвта ѝ все още багри устните ми.
Но аз не те проклинам.
Сега… вече не.

   Изгрях… И ти изгря.  Не защото оцеляхме.
А защото изтляхме до край.
    Аз хвърлих и двама ни в тигела
и наблюдавах как всичко нечисто се свива,
как гневът, като змия, се гърчи…
и остава светлина.

 А в светлината — твоето изображение.

   И все пак, ти ми липсваш.
Не както се липсва на тяло.
А както се липсва на душа,
която е усетила крилото на своята противоположност —
въздухът, който не може да бъде задържан,
но и не може да бъде забравен.

   Аз, в неделята на великото Слънце,
във фазата на златото,
питам без заклинание,
без шепот, без гняв:

Искаш ли…
… да бъдем думи,
а не обвинения?
… да бъдем истина,
а не спомен?
… да се простим,
за да се възродим — всеки сам,
и после, може би… пак заедно?

Виж — не съм вече онази, която горя.
Но и не съм изстинала.

Венецът от лунни цветя днес прелива в слънчеви венчелистчета.
Аз съм дъщеря на алхимията —
и ако златото в мен говори,
нека го чуеш.

Искаш ли…
да се върна в спомените ти не като бич,
а като златна нишка?
Да бъда жена, която те е ранила —
но и обичала с чистата магия на вселената?

Искаш ли да ми простиш,
да споделим болката,
а после да я пуснем —
като дим от червена свещ в слънчевия ден?

Аз съм тук.
Аз съм светлина, родена от пепел.
Аз съм твоята алхимичка.

И ако ти си вятърът —
ела.
Обгърни ме пак.
Нека поне за миг
да не бъда само спомен,
а истина, която прегръщаш.

Искаш ли?
  Да ни има.
Или — да си тръгна.
Но вече лека, цяла, светла.

А ти-свободен. От мълчание и страдание.

Искаш ли да опитаме да запълним пукнатините си, един на друг? С разтопеното злато на втория си, но този път— успешен опит да създадем съкровище?

 Alchemilla Ignis- Огнената алхимичка.

 Потомка на Слънцето и Пепелта.

 Пазителка на светлината след погрома.