из Дневникът на Но Щен Вълк - месец втори

Ден трети...
Лятото бе към края си, есента настъпваше с пълни сили, макар още да не бяха се оцветили короните на дърветата, времето вече напомняше за предстоящите по-студени дни.
Бях се излегнал на припек на полянката край любимият ми Не Чак Толкова Голям Вир и лениво наблюдавах упражненията на Сянка в неговото Бойно изкуство, още по-лениво слушах редките коментари на Скиталецът върху заниманията на приятеля ми, повечето от които така и не съм запомнил, обаче един ми се е набил в главата и искам да го представя тук на вашето внимание:
- Нека ритъмът на остриетата и ударите на сърцето ти се слеят в едно - каза по-възрастният човек на Сянка, който тъкмо се упражняваше в размахването на две палки.
- Хъм - приятелят ми спря за момент, колкото да се почеше озадачено по главата и уточни (не без основание според мен): - Но аз се упражнявам с пръчки, а не с остриета!

Ден шести...
Слънцето грееше топло и ярко, така все едно че лятото не желаеше да си отива... че кой ли иска да си отива лятото, но това е една друга тема... С Гар Ван, Ко Та Рак и Черната Пантера Ра решихме да си направим една кратичка екскурзия (за повече не успяха да ме навият, какво да направя - мързелив съм си), когато отнякъде се появи Скиталецът и каза:
- Вземете си чадъри - ще вали.
- Хъм - Гар Ван скептично изгледа яркото слънце, ясното синьо небе без нито едно облаче и изсумтя: - От къде знаеш, че ще вали?
- А ти от къде не знаеш? - отговори на въпроса й с въпрос той.
- ...?! - запецна сенчестата, а Ко Та Рак, който през това време почукваше по челото си с лапа зад гърба на Скиталецът, се изкикоти безгласно.

Ден единадесети...
Вали - ситно, но напоително. Прекарваме времето си в кръчмата на Хо, главно защото там почти винаги е забавно. Гар Ван мачкаше Ко Та Рак на шах, а аз тъкмо се опитвах да отмъкна последната кисела краставичка на Сянка без той да ме усети, когато Дърт Пън каза нещо много интересно:
- Но все пак лъжата не е лъжа, ако всички знаят за нея, че е такава.
- Хъм - изсумтя неопределено Кух Че Реп и отпи от виното си, а аз се замислих, че има логика в думите на премъдрия, както винаги впрочем. Обърнах се към Сянка, да го питам какво мисли той по въпроса и видях, че ми се хилосва нещо, докато се зачудя защо и разбрах причината - последната кисела краставичка я нямаше...

Ден осемнадесети...
Отново вали... всъщност е по-правилно да се каже, че все още вали... Вече започвах да се дразня! Не ме разбирайте погрешно - обичам дъжда, но цяла седмица дъжд е малко прекалено дори и за мързеливец като мен...
Вярвам, че една от най-важните роли на приятелите е да те изслушват, когато им надуваш главите с мърморенето си. Осъзнавам, че понякога ставам досаден с мрънкането си, но няма какво да направя - така ми олеква... пък и не мога да мърморя сам на себе си я - какво ще си помислят хората за мен, ако ме чуят...
И така след като мрънках почти цял ден по лошото време, в късния следобед дъжда взе че спря, да му се ненадява вълк. Надвечер се поразходихме в гората, беше калничко, което накара Сянка да се размрънка - той много мрази да се каля...

Ден двадесет и шести...
Снощи бяхме до късно в кръчмата на Хо, а после се преместихме у Гар Ван и продължихме да купонясваме до ранните часове на деня... почти до зори всъщност...
Събудих се в ранния следобед там където се бях размазал - на фотьойла в хола, погрижих се за сутрешния си тоалет и чак тогава изтръсках Ко Та Рак от леглото му (Как ли се беше добрал до него?!), после двамата заедно събудихме Сянка, който ни изгледа за момент с мътен поглед, а няколко мига по-късно скочи вече съвсем буден - не познавам друг, който да минава толкова бързо от спящо в будно състояние! Аз защо не мога така?! Сянка обяви, че е гладен и тримата изтарашихме кухнята. После се опитахме да събудим още някой, но всичките ни опити бяха неуспешни - някои спят като пънове... Обмислям да си набавя от някъде един тромпет, макар да подозирам, че може и да се окаже малко болезнена за мен тази идея...