- Мамо, мамо, виж какво намерих - калинка!

- Прекрасна е, Алиса, много е красива. Колко е съвършена само с тези черни, умело изписани точици по аленото й гръбче! Като я погледна такава мъничка и беззащитна чак ми дожалява за нея. Защо не я пуснеш да си върви по пътя?

- Не, мамо, защо трябва да я пускам? Аз тъкмо си я намерих и много искам да я задържа. Виж как си седи спокойно върху пръстчето ми. Харесва й да е при мен. Ако я пусна ще замине и няма да имам с какво да си играя. Току що ми хрумна чудесна идея. Мисля да я сложа в едно бурканче, ще пробия дупчици на капачката, за да може да диша, ще ѝ сложа водичка и тревичка и така ще си живее с мен и няма да бъда повече самичка. Може ли, мамо? Моля те, позволи ми да я задържа!

-  Алиса, можеш да ѝ се порадваш, но ако не я пуснеш на свобода, тя ще умре и никога няма да продължи по пътя си, това ли искаш?

- Не, мамо, не искам калинката да умре.

-Представи си, че някой великан те затвори в клетка, носи ти храна и вода и гледаш живота през решетки. Без да можеш да излезеш, без да се докоснеш до света, ще започнеш да линееш и да чезнеш. Нима искаш това да сполети калинката?

- Не мамо, не искам да й отнемам свободата. Няма да я спирам и да я задържам само за себе си. Тя ще е тъжна, че не може да лети, че не се докосва до утринната роса, че не съзерцава изгряващото слънце, че е далеч от своя дом, че не усеща свежия полъх на вятъра. Ако я задържа в бурканчето ще я загубя завинаги. Предпочитам да не я виждам, но да усещам, че е добре, че е жива и че е щастлива със семейството и приятелите си. Мога ли сега да се сбогувам с нея и малко да си поплача, защото ми е тъжно, че няма да я видя повече.

- Разбира се, момичето ми, няма нищо лошо да си поплачем като сме тъжни. Сълзите лекуват болката и ни пречистват. Гордея се с теб, че реши да пуснеш калинката. Това е обичта в най-чистият й вид - да не спираш някого да бъде себе си, да отиде на мястото, където е щастлив и да върви по собсвения си път. Нямаме право да се намесваме в чуждите дела, колкото и да се чувстваме самотни и тъжни от избора си. След време осъзнаваме, че не можем да мислим само за моментното си щастие, обричайки другия на гибел и живот по чужди правила.

- А дали ще я видя някога отново?

- Може би ще долети някой прекрасен слънчев ден и ще кацне на пръстчето ти, за да ти благодари, че си я пуснала и да се порадвате една на друга.

- Добре, ще затворя очи и ще си пожелая да се върне отново при мен.
Благодаря ти, мила мамичко, добре че си ти да ми помагаш, че иначе какво щях да правя самичка? Щях да убия, без да искам прекрасната калинка.

- Дъще, ти сама осъзна как е устроен света и пусна калинката на свобода. Благодари на чистата си душа, на самосъзнанието и вярата ти в доброто.
Ти си едно чудо на природата, прекраснице моя! Знаеш ли, всички живи същества са вълшебни и специални и имат право да живеят и да бъдат себе си. Във всеки един от нас се оглежда Вселената и ни изпраща сила, за да преборим и най-големите нещастия, катаклизми, бури и падения. Хубаво е да се борим със стихиите, не само извън нас, но и с тези, които бушуват в душите ни, за да видим светлината в края на тунела и дъгата на синия небосклон. За това си заслужава да сме на Земята, да бъдем част от тази необятност и красота, от любовта, от Божествената истина, от мечтите, от живота!