Не можеше да разбере какво й става. Дали беше погледа му, дали стойката, дали усмивката, но не можеше да откъсне поглед от него. Да, беше го виждала и преди, и двамата бяха от Христо Даново, само че той живееше в махалата, където баща й не я пускаше да ходи. Но селото не беше голямо, със сигурност го беше виждала, просто сякаш не го беше забелязала или не и по този начин. Мислеше го за поредния надут български циганин, който си вярва, че може всичко да направи и от всичко да се измъкне. Винаги гледаше някак самодоволно. Но не знаеше, че свири на тромпет. Нямаше как да знае, баща й не я пускаше на събиранията в местното циганско заведение, в което имаше жива музика, а и той изглеждаше някъде на нейните години, не предполагаше, че в оркестъра има толкова млади момчета.
– Изаураааа! – бутна я сестра й. – Къде зяпаш? Я стани поиграй малко!
– Остави ме, Христино, после ще играя! – Изаура избута ръката на сестра си.
– Как после, ма?! Че Несрин да не се жени всеки ден! Аз като не мога, поне т ...