8.06.2013 г., 18:35 ч.

Избавление 

  Проза » Разкази
1275 0 6
2 мин за четене

     Събуди се, треперейки. Студена пот изби по челото му. Не му достигаше въздух. Върху гърдите му сякаш имаше огромна скала. Беше тъмно и страшно. Звуците, идващи от горе го вледеняваха. Обзе го паника. Опита се да помръдне – напразно. Вдигна едната си ръка и докосна тавана на капака, който го притискаше безмилостно и му отнемаше въздуха. Изведнъж разбра -  погребваха го жив. Но... защо? Как така? Искаше да крещи, но нямаше сили. Мислите се блъскаха в главата му безпомощно. Какво се случи? Защо постъпваха така с него? Той беше невинен! Всичките онези жени, които излъга, измами, поруга... те прииждаха една след друга. Виждаше лицата им. Не бяха красиви, бяха грозни и черни като мрака, който го обгръщаше. Една от тях се отдели от другите и тръгна към него. В ръцете си държеше дете... неговото... Лицето на детето беше като на старец, с изкривена усмивка и грозен дълъг нос. На върха на носа имаше огромна брадавица с три остри косъма. Той изкрещя без глас и побягна. Бягаше с всички сили - напразно... Настигаха го с протегнати ръце.

Звуците отгоре се чуваха все по-приглушено. Явно гробарите довършваха работата си. Той не знаеше какво да прави. Отказваше да приеме мисълта, че е заровен жив в този гроб, че ще умре от задушаване. Сълзи закапаха от очите му. Не му се умираше. Животът беше прекрасен, жалко, че го разбра толкова късно. Жалко, че беше толкова вманиачен да преследва жени, да ги наранява, да ги използва. Заболя го, че така и не позволи на никоя от тях да го обича, нито позволи на себе си да отвори сърцето си, да обича без страх, да се радва на малките неща, да прави онова, което му доставя радост.

    Изчака мълчаливо да приключат. Приближи се, държейки бели рози в ръцете си. Бавно се наведе и ги положи върху топлата пръст. Помълча, после се обърна и тръгна уверено напред.

Даде си едно обещание – никога повече да не прави така. От тук на сетне беше свободен!

    Току що бе  погребал онази част от себе си, която заключваше душата му в клетката на мрака и студа. Слънцето го погали с нежните си лъчи, усмихна му се, и в тази усмивка той разпозна едно лице - своето... истинското, чаровното, топлото, човешкото.

 

 

Tanelia

15.05.2012

 

© Мариана Георгиева -Танелия Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??