30.12.2006 г., 0:56 ч.

Избор 

  Проза
1007 0 1
11 мин за четене
Избор


Беше свеж летен ден, обикновен като всички останали. Нищо не подсказваше, че ще се случи нещо, което ще промени живота на Джон Смит завинаги. Той беше решил да използва свободното си време за да се наслади на една отпускаща разходка в парка. Грееше слънце, което нежно галеше с лъчите си цветята, дърветата и живите твари сред които Джон се разхождаше. Оглеждаше хората, които минаваха покрай него – леко облечени, усмихнати, радостни от приятното време. Но изведнъж слънцето се скри от грамаден и тъмен облак. Светлината намаля като при смрачаване. Започнаха да присвяткат дълги и ярки светкавици, които стигаха от земята до небето. Скоро след тях се чуваше тътенът на оглушителни гръмотевици, които караха въздуха да вибрира. Небето сякаш се разцепи и се изля силен пороен дъжд. Капките се забиваха в земята като дълги стрели. Хората се разбягаха панически за да се скрият където намерят подслон. Така направи и Джон. Не беше далеч от изхода на парка, където щеше да се скрие под стряхата на автобусната спирка и да изчака автобуса, с който да се прибере вкъщи. Той бягаше с всички сили, подтикван от инстинкта си за самосъхранение.
Алеите на парка набързо се превърнаха в реки и с всяка своя стъпка той разплискваше водата, в която газеше. Дрехите му бяха подгизнали и той усещаше как се разтягат от повишеното си тегло върху тялото му, студени и мокри. Напред по пътя си той забеляза малко детe, което стоеше само близо до едно дърво. То беше изплашено и ревеше. Лицето му имаше едновременно учуден, уплашен и измъчен вид. Толкова се беше изплашило, че не знаеше какво да прави и се надяваше, че родителите му ще дойдат всеки момент за да му помогнат. Странно защо то беше само по това време. Покрай него минаваха и други хора, но те бяха твърде унесени в грижата да спасят себе си за да му обърнат внимание. Когато Джон започна да го наближава видя как една ослепително ярка светкавица се стовари върху дървото и прекърши ствола му като сламка. То се наклони и започна да пада тъкмо към мястото, на което стоеше детето. Джон вече беше близо. Ускори стъпките си, но не беше достатъчно бърз за да успее да вдигне и премести детето. Затова скочи и го изблъска, преди то да бъде затиснато от стволът на високото дърво, но тялото на самият Джон се озова точно под него…
Настъпи мрак.

Но Джон беше оцелял. Навреме беше дошла линейка, която го откарала в болница, където животът му беше спасен. Бяха му извършени извънредно сложни операции, които продължаваха часове. Цели шест месеца Джон беше в кома, два от тях той се намираше в спешното отделение. Докторите правеха всичко възможно за да го задържат на този свят, но въпреки това не можеха да се ангажират с гаранция, че той ще се събуди от комата. Но ето, че един ден той започна да се пробужда. Мракът се изясняваше. Джон започна постепенно да отваря очи, а тъмнината да се разкъсва от ярка светлина. Отначало той се чувстваше заслепен от нея и тя му пречеше да фокусира предметите, които вижда. Контурите им бяха размазани и неясни. Джон разбра, че още е жив и си каза: „Май не съм мъртъв…“ Постепенно зрението му се подобряваше и Джон започна да се оглежда. Не знаеше, нито къде е нито кога, и се зае да разяснява с интерес този въпрос. Явно се намираше в легло. Всичко около него беше в бяло. От двете страни на леглото си той видя саксии и букети с най-различни цветя, които миришеха приятно и изпъстряха скучно бялата стая с багрите си. В един от ъглите на стаята пред себе си Джон съзря телевизор, а на шкафчето до леглото се намираше дистанционното му. Той се опита да протегне ръка към него за да го вземе и включи телевизора с цел да разбере поне колко време е изминало от инцидента, но нямаше сили да вдигне ръката си. Тогава вратата на стаята се открехна и вътре влезе един доктор. Беше облечен в бяла престилка и на Джон му беше трудно да различи ясно контурите на тялото му на фона на белите стени на стаята. Джон фиксира погледа си към лицето на доктора и започна да го разглежда. Възрастен и нисък човек с прошарена коса. Леко пълен. Носеше очила с черни пластмасови рамки. Тогава доктора отвори уста, стряскайки Джон и каза:

- Здравей, Джон. Радвам се, да те видя отново сред живите.
Джон леко се усмихна и отговори:
- И аз се радвам, че съм жив, но къде съм?
Намираш се в клиниката Св. Екатерина. Наш гост си вече шест месеца…
- Шест месеца? Толкова дълго време ли е минало?
- Всъщност често след подобен инцидент времето необходимо на пациента евентуално да се възстанови от подобни контузии обикновено е много по-дълго и дори не се знае дали той някога ще се събуди от комата. Учудващо за всички нас, ти се възстанови неочаквано бързо и ето, че вече си буден. Какво е последното, което помниш?
- Помня един ужасен ден… Имаше силна буря… Помня как една светкавица се стовари върху едно дърво, което се счупи и започна да пада върху едно дете. Какво стана с него?
- Ти го спаси, Джон. Ти си героят на града. След тази незапомнена и разрушителна буря, която нанесе огромни щети на нашия град, по вестниците и телевизиите пишеха и говореха повече за теб, отколкото за бурята. Цветята, които виждаш около себе си се изпращат всеки ден от хора, които ти съчувстват и са благодарни, че си спасил едно невръстно дете, като си рискувал собственият си живот.
- А какво става с мен? Не усещам тялото си?
Когато чу тези въпроси, докторът спря да гледа Джон в очите и наведе главата си. Въпреки, че в продължение на дългата си кариера се беше сблъсквал със смъртта и вече беше съобщавал лоши новини на пациентите си, никак не му бе приятно да го прави и това беше онази част от професията му, която най-много мразеше. Докторът проговори с тон в който се усещаше мъка и съжаление:
- За нещастие, дървото от което спаси горкото дете, се стовари върху теб и пречупи гръбнака ти на две места… Дълго време се борихме денонощно за живота ти и благодарение на Бога, успяхме да те спасим. Но все още медицината е безсилна да лекува подобни контузии. За съжаление ще останеш парализиран от кръста надолу до края на дните си. Скоро ще можеш отново да движиш ръцете си, но е необходимо време да укрепнат. Ще проведем терапии, които да възвърнат физическите ти сили, но да те предупредя, че ще бъдат мъчителни за теб…
Настъпи тишина. Джон се замисли над бъдещия си живот. Беше обречен да бъде сакат до края на дните си. Ще изгуби кариерата си, няма да е способен да извърши нещата, които беше замислял да направи. Скоро преди инцидента се беше скарал и разделил с приятелката си и сега ще му е почти невъзможно да си намери нова. Живота му беше свършен…
Докато Джон плуваше в ужасяващите си мисли, докторът седеше гузен с наведена глава в средата на стаята срещу леглото му и от време на време го поглеждаше. Тогава тишината бе разцепена от почукване на вратата, което за Джон прозвуча като грохот и го върна към реалността. Вратата се открехна и през нея се показа една медицинска сестра. Докторът отиде при нея и те си казаха нещо. Тогава той се върна при Джон, усмихна се и каза:
- Джон, имаш специални посетители.
После се върна при вратата, отвори я и в стаята влязоха мъж и жена с едно дете. Задно с доктора се приближиха до леглото на Джон и застанаха до него. Мъжът и жената изглеждаха най-обикновени хора, но в лицата им се четеше щастие и благодарност. Детето беше видимо притеснено. Стоеше с наведена глава и само от време на време вдигаше плахо поглед към Джон. Той разпозна в него детето, което беше спасил. А мъжът и жената бяха родителите му. След минута тишина, бащата най-после се реши да проговори:
- Господин Смит, жена ми и аз сме Ви много благодарни и сме щастливи, че спасихте живота на нашето единствено дете. Просто нямаме думи да Ви опишем признателността, която изпитваме към Вас. Искрено съжаляваме, че това, което извършихте, се отрази на Вашето здраве. Бих искал да Ви уверя, че можете да разчитате на нас за каквато и да помощ, която можем да Ви укажем. Малкият Стивън дължи живота и бъдещето си на Вас…
- Чувствам се поласкан, от това, което казвате, но ми е интересно как детето ви се озова самотно в парка онзи бурен ден? - Каза Джон.
Тогава усмивките изчезнаха от лицата на мъжа и жената и те наведоха глави. Бащата започна да обяснява с измъчен и гузен тон:
- Жена ми беше решила да изведе Стивън на разходка в парка… Там има едни малки игрушки, движещи се колички, на които синът ми много обича да си играе… По някое време звъннал мобилният й телефон и докато говорила по него изпуснала за секунди Стивън от погледа си и той изчезнал. Естествено веднага започнала да го търси, но всичко се развило толкова бързо. Вече е била много близо, когато сте спасили детето ни, но едва ли би било възможно да направи нещо друго, освен да гледа как Стивън бива смазан от онова дърво, ако не се бяхте намесил… Тя е първата, която се обадила в бърза помощ, за да Ви спасят. Моля Ви, не й се сърдете и не я проклинайте. Тя е невероятна жена и прекрасна майка. Уверявам Ви, че вече не изпуска Стивън от поглед дори за миг…
За пореден път стаята се изпълни с тишина. Джон беше погълнат от противоречиви чувства и не знаеше какво да каже. На родителите на детето също им беше трудно да кажат нещо. Тогава докторът се обърна към гостите и каза:
- Джон току що се събуди и се чувства много изморен… Нека да го оставим да си почине?
Бащата се обърна към него на излизане и заяви:
- Господин Смит, ако имате нужда от нещо, просто ни се обадете!

Джон наистина се чувстваше изморен. Беше му чудно, че въпреки, че е спал цели шест месеца има нужда да си почине. Първо се замисли над съдбата си. Съжаляваше, че се оказал в неподходящия момент на неподходящото място. Замисли се над начинът, по който ще протече животът му. Постепенно се унесе в неспокоен сън…

В сънят му се яви самият дявол. Целият червен, като нажежено желязо. Миришещ зловонно на катран. Стоеше до него прав и Джон го виждаше целият съвсем ясно. На краката му имаше копита, ръцете му бяха с дълги нокти като на хищник, а в дясната си ръка държеше тризъбец с остри върхове. На главата си имаше рога като на бик, зъбите му бяха остри като на акула. Виждаше се опашката му, която завършваше с нещо подобно на върхът на стрела. Той се приближи до Джон и седна на ръба на леглото му. На Джон му се струваше, че от тялото на дявола се излъчва силна топлина и сякаш температурата в стаята се повиши. Дяволът седеше до Джон и го гледаше втренчено с кърваво червените си очи. Най-после проговори и каза:
- Е, Джон… Видя ли какво се случи с теб? За какво ти трябваше да правиш това? Онова дете не е нито е твое, нито е на някой твой близък. Дори не го познаваш. За какво ти трябваше да го спасяваш? Сега ще бъдеш сакат до края на дните си. Ще бъдеш щастливец, ако успееш да си намериш прилична работа, а и вече никоя жена няма да те пожелае. Ти провали живота си заради някакво си невръстно дете, с което нямаш нищо общо. И какво спечели от това? Мигове слава, които проспа… Признателност на хора, които не биха си мръднали пръста в такава ситуация. И какво направи Бог за теб? Върна те сред живите за да страдаш до края на дните си. Но аз мога да променя това, стига да го пожелаеш. Мога да те върна обратно в онзи момент, когато светкавицата удря дървото. Мога да върна обратно предишният ти живот. Искаш ли го?
Джон се замисли за кратко, после плахо и колебливо промълви:
- Да…
Тогава дяволът махна с ръка и Джон се озова отново в парка под проливния дъжд, бягайки с все сили за да търси подслон. Отново видя насреща си до смърт изплашеното и ревящо дете, на което сълзите се сливаха с капките дъжд. Но инстинктът му надделя над разума и Джон отново се хвърли и го спаси…

- Нееееее….. Джон, какво направи?! - Извика дяволът, устата му бълваше огън, а от тялото му се излизаше пара. - Защо направи това?! Защо не послуша разума си? Ето, че отново лежиш безпомощен в това легло. Дадох ти шанс да спасиш живота си, а ти не го използва. Но ще ти простя и ще ти дам още един, последен шанс. Послушай разума си и този път постъпи ПРАВИЛНО!
- Съжалявам… Този път ще се постарая… Каза Джон.
Дяволът пак махна с ръка. Джон отново се озова в парка, но този път като наближи до дървото, се спря. Стоеше прав и гледаше как светкавицата пронизва дървото, а то пада и размазва безпомощното дете… Но дървото закачи с клоните си жиците, които минаваха по близките електрически стълбове, повлече ги и те се стовариха точно върху Джон, който умря в адски мъки от електрически шок. Душата на детето отлетя в рая, а Джон се озова право в казана на дявола, който му се смееше ехидно и зловещо…

Тогава Джон се събуди в болничната си стая, целият плувнал в пот и разтреперен от ужасния кошмар. Каза си, че все пак е постъпил правилно и трябва да е благодарен за живота си и да го използва по възможно най-добрият начин.

© Лорда на Фантомите Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Чудесен разказ.Труден е за четене- това дърпане вляво и дясно изморява очите. Помисли как да го представиш на читателите за да им бъде лесно да го прочитат. Умееш да пишеш много добре. Продължавай все така. Ще чакам да прочета още твои неща.От мен- 6.
Предложения
: ??:??