Бог се беше разлютил на земните си васали. Небето приличаше на море от мокро черно руно, разпокъсано на места от раздиращите го на дрипави късове мълнии. Напъпилите клони на дърветата се извиваха едно в друго, плющяха от вятъра и отразяваха с тъмна блестяща светлина от дъжда просветващите мълнии. Полуизгнилата останала от зимата шума и дребните частици връхлитаха всеки пътник, застигнат от такова време и дръзнал да продължи по пътя си без да търси подслон. Дъждът не оставяше и педя сухо място. Трудно се вървеше през проливната стена от вода и неравнините на калните пътища. Черната, изпотъпкана от коларски следи земя така се беше напоила, че стъпалата на вървящите, потъваха чак до коленете, а на места и по- дълбоко.
Сивин-Димитри* или просто севаст* Димитриос от болярско потекло, както го зовяха византийците, отметна полепналите мокри кичури коса от лицето си. И така не виждаше нищо в тъмнината и дъжда, но мръсотията и калта, които стихията запращаше в очите му го дразнеха. Изострените ...