Беше май 1970-та. Соня току-що бе навършила осемнадесет години. Предстоеше й да гласува за пръв път в политическите избори на Народна република България, както тогава се наричаше сегашната Република България. Като повечето хора на нейната възраст и тя вече беше разбрала, че с изборите, които се провеждаха формално през определен период от време държавната система нямаше да се промени, така че да има и други партии освен единствената и хората да имат някои основни права като право на свободен избор на местоживеене и право да пътуват свободно в страната и извън нея. По онова време действаше наредба за ограничаване на жителството в окръжните градове като София, Пловдив, Варна, а за да се отиде до Петрич само защото е в близост до границата с Гърция, която беше в списъка на вражеските, капиталистически страни, трябваше да се чака цяла седмица за разрешение от Министерството на вътрешните работи. Някои получаваха отказ вместо разрешение заради етикета, че са потенциални бегълци през границата към вражеския капиталистически свят. Други, като знаеха, че e по-вероятно да получат отказ дори не правеха опит да поискат разрешение. Всъщност изборите се провеждаха не, за да се смени нещо в държавната комунистическа система, а за да се покаже именно на вражеския капиталистически свят, че комунистическото управление се избира доброволно и не е натрапено на народа, както в действителност беше. Единствената партия – БКП имаше ръководна роля според Димитровската Конституция, гласувана от депутати дошли на власт чрез преврат, а не по установения парламентарен ред, съгласно Търновската конституция, която е била в сила към момента на извършването му. Сателит на единствената партия беше БЗНС – политическото формирование на земеделците, което дори не се наричаше партия, а „съюз“. Каузата, на която служеше БКП, осъществявайки ръководната си роля в държавата беше безпрекословно подчинение на политическия диктат на Кремъл, който беше наложил и поддържаше с всички средства абсолютна забрана за западно влияние в обществото. Под западно влияние се разбираше евентуалното подражание под каквато и да е форма на живота в западните, капиталистически държави. Това беше една от най-важните цели на Студената война. Най-внушителния символ на тази война беше една стена, която разделяше Берлин на източен – комунистически и западен – капиталистически. Беше издигната от източните управници, за да отнеме естественото право на гражданите от източната част на града да преминават свободно в западната му част. Като ограда на затвор, на която в опит за бягство бяха намерили смъртта си много хора.

     Бащата на Соня за разлика от нея беше много въодушевен от предстоящите избори. Една вечер се похвали, че ще бъде председател на изборната комисия за квартала, което беше почетна длъжност. Той бе влязъл в редиците на Партията (другото официално наименование на БКП) в края на четиридесет и четвърта, едва двадесет и една годишен, непосредствено след уволнението си от редовна военна служба в армията на Царство България, в което по това време вече бил извършен политически преврат и комунистите завземали властта. Беше горд с партийното си членство и че го е избрал още в ранната си младост, в самото начало на установяване на комунистическата власт. Като всички комунисти беше атеист и се гордееше с това. Отнасяше се с явно пренебрежение и подигравка към хора, за които предполагаше, че са религиозни, защото според него само глупавите, невежите, заблудените и наивните вярвали в Бог. Вярваше, че комунизмът ще победи един ден в целия свят. Това беше неговата религия. Говореше разпалено как нямало да има никаква частна собственост, как всеки ще работи според способностите си, а ще получава според потребностите си, как хората ще живеят като братя и как всичко щяло да стане като в Съветския съюз – най-великата държава в света. Соня беше много малка, когато престана да му вярва. Помнеше как, когато беше едва четири-петгодишна, в една мразовита зимна вечер, по-голямата й сестра се прибра от училище по-късно от обичайното и баща й я посрещна в антрето с плесници.“Къде скита досега?“ – Крещеше и удряше.Не се интересуваше от отговора.Имаше потребност да удря. Сестра й се опита да закрие лицето си с ръце, но не успя. Кръв рукна от носа й. Соня замря на мястото си. Не можеше да извика, не можеше и да помръдне. Оттогава намрази баща си с цялата си детска душа. Помнеше как в разговори със съседи той защитаваше боя над деца като възпитателна мярка, позовавайки се на принципите на някакъв изтъкнат съветски педагог. Когато Соня беше на девет, във втори клас, на новогодишното тържество, малко преди учителката да й даде подаръка, какъвто всяко дете получаваше, баща й с неговото особено чувство за справедливост, на висок глас, така че да го чуят всички присъстващи заяви, че дъщеря му не трябвало да получи подаръка, защото в къщи била много лоша и видите ли била двуличница: в училище – отличничка, а в къщи – лоша дъщеря, която не уважава родителите си. Отличниците, трябвало да бъдат отлични и в къщи и в обществото, а не само да се кипрели с измислени шестици в бележника. След училищното тържество, Соня отказа да отиде на гости в някакви роднини, само до роднини й беше след всичко случило се, и за наказание баща й я заключи в бараката на двора. Бараката беше пълна с мишки, а тя имаше неистов страх от мишки. Не помнеше от кога. Може би се беше родила с него. Той знаеше за страха й и често й се подиграваше. Наричаше я „страхливка“. Беше унизително, но можеше да се преглътне някак си, в къщи се чуваха и по-лоши думи, но да я натика в бараката с мишките и да я заключи там... Майка й я беше намерила припаднала. След този случай Соня започна да си придава вид, че възпитателните мерки на баща й са дали резултат, че тя се е „поправила“ и вече няма да бъде лоша в къщи, а ще зачита авторитета му на родител. В действителност вече не просто мразеше този човек. Ненавиждаше го. Неистово. Ненавиждаше и неговите убеждения. И затова не искаше по нищо да прилича на него. През следващите години, докато навърши пълнолетие, всеки избор, който трябваше да направи като този, къде да учи и с какво да се занимава извън училище – направи в разрез с неговите разбирания и наставления. Вместо фолклорни танци, които баща й възхваляваше, избра балет, който той не понасяше и считаше за упадъчно, префърцунено, буржоазно изкуство. (Соня разбираше, че фолклорните танци са гордост за нацията, но те не й допадаха, а балетът я привличаше като вълшебна приказка, в която можеше да изчезне и да забрави за всичко лошо.) Вместо да учи немски език в училище, както настояваше баща й, тя избра английски. Вместо механотехникума, който сестра й вече беше завършила, тъй като бъдещето на нацията било в техниката –  избра гимназия. Вместо техническия институт – Софийския университет. За някои от изборите като балета и английския, баща й никога не разбра. (Всъщност човекът не се интересуваше кой знае колко от семейството и децата си. Повече от всичко се интересуваше от укрепване позициите на Партията, на която служеше фанатизирано, но държеше децата да не му създават проблеми и да не го излагат пред хората.) Другите избори на Соня, за който разбра, след като тя вече ги беше направила и нещата бяха необратими, заклейми с думите: „Който се разпростира извън чергата си, рано или късно ще си строши главата! И ти, Соня, със сигурност един ден ще си строшиш твоята, колкото и да се мислиш за много умна, и тогава ще разбереш, че баща ти е бил прав. И пак ще си говорим!“ Въпреки това, тази неизменна упоритост на момичето да избира само и да върши нещата по своему, от определен момент, неясно как и защо, го беше накарала да се въздържа от налагане на наказания.

     В неделния ден на политическите избори, в пет сутринта бащата на Соня се запъти към кварталния клуб на БКП. Като председател на изборната комисия трябваше да направи последна проверка на обстановката, в която те щяха да се проведат тържествено. Майка й и сестра й отидоха да гласуват още в осем сутринта с едни от първите гласоподаватели, за да отметнат възможно най-рано това задължение от неделния ден. Само Соня се размотаваше. От време на време излизаше на балкона, за да види какво се случва на тяхната уличка, която водеше към кварталния клуб на Партията. По уличката шумни групички от празнично облечени хора се придвижваха към клуба. От отворените прозорци се чуваше музика. Настроението на квартала беше празнично. След гласуването, дали в къщи, или на ресторант, гласоподавателите щяха да празнуват, защото изборите бяха един вид всенароден празник или поне така трябваше да изглежда. Към обяд Соня реши, че повече не може да се размотава и да отлага тази работа. Трябваше да отиде в кварталния клуб на БКП и да гласува. Не беше чувала някой да си е позволил въобще да не отиде на избори. Докато ровеше из гардероба и се чудеше какво да облече, спомен за един друг политически избор оживя в мислите й:

     Беше в началото на учебната година на шести клас. Един ден класната влезе в часа на класния и съобщи, че класът трябвало да избере отряден съвет и отряден председател. Всеки клас представляваше отряд на Димитровската пионерска организация „Септемврийче“, в която децата от девет до четиринадесет години членуваха задължително. (Беше организация, от която се очакваше да се създават бъдещи предани членове на БКП.) Учителският съвет, по думите на класната, бил набелязал учениците, за които трябвало да се гласува. Това бяха първите по успех ученици. Когато чу, че е предложена за отряден председател, Соня вдигна ръка, стана и обясни, че е много заета с подготовката си за републиканските състезания по гимнастика на представителния отбор на спортния клуб, в района, на който се намираше училището. (По онова време спортните клубове, както и училищата бяха само държавни.) Състезаваше се по настояване на учителката по физкултура и така защитаваше спортната чест и на клуба и на училището. Именно, поради тази причина, бе подчертала тя, нямало да й остава време за задълженията на отрядния председател. Това беше само претекст. Всъщност не искаше да се занимава с пионерски дейности, повечето от които бяха напълно безсмислени и загуба на време. За нейна радост, и гимнастиката и балета, бяха относително независими от пионерската организация. Най-неочаквано учителката се беше съгласила и бе предложила Настя за отряден председател, която беше втора в спуснатия списък, веднага след Соня, нали имаше интерес отрядния председател на нейния клас да е всеотдаден на пионерските мероприятия ученик и да харесва властта, която това звание щеше да му даде. Тогава, всички останаха изумени от отказа на Соня да приеме предложението за власт. Ако не беше отказала щяха да я изберат разбира се, изборът беше проформа, никой не би гласувал „против“. Нямаше такъв вариант по процедура. Всеки предложен беше избиран с „пълно мнозинство“. Настя, която прие да бъде избрана за отряден председател, защото Соня се беше отказала, цяла година измисляше какви ли не, подмолни начини, за да й отмъщава. Не, защото не й харесваше да е отряден председател. Харесваше й... и още как. А защото беше ясно някак си, че не тя, а Соня е титулярът, който се е отказал от титлата. Нещо, което никой не си бе представял, че изобщо можеше да се случи. А, тя, Настя, реално избрания председател, беше един вид заместник на титуляра, защото бе приела подритнатата от Соня титла. Малко по-малко двете момичета престанаха да бъдат приятелки и се разделиха. Изборът на отрядния председател ги беше разделил.

     Трябваше да тръгва вече. Най-после избра една лятна рокля с деколте. Все още не беше лято, но този майски ден бе топъл и приличаше на летен. Кварталният клуб на БКП, през чиято широко отворена врата влезе, за да гласува беше празнично украсен. На пода бяха метнати две-три пъстроцветни килимчета, тип черги, а на една от стените се кипреше пъстроцветен, ръчно изработен ковьор. От портретите, окачени по всички стени, партийните ръководители на държавата сякаш не просто наблюдаваха човекопотока в изборния ден, но и проучваха с навъсените си погледи всеки един гласоподавател: дали не изглежда съмнителен, дали е достатъчно верен човек на Партията. От радиоточката кънтеше Дунавското хоро. Когато я видя, не е за вярване, но баща й като че ли се зарадва. Може би му беше олекнало, че най-после се появи и тя. А пък и предишната вечер, това една съседка му беше споменала, я били давали по телевизията, в някакво състезание по гимнастика, та можеше между другото и да се похвали, че това е неговата дъщеря. Той я представи на членовете на комисията. Една лелка, член на комисията, с ярко червило и бухнала прическа, фиксирана с лак за коса я придружи до мястото за гласуване. Беше малък квадрат, отцепен от пространството на помещението с дебели тъмночервени плюшени завеси, които падаха от тавана. Лелката повдигна една от завесите и Соня се провря под нея. На мястото за гласуване имаше паянтова маса от талашит, а върху нея – купчини бюлетини. Знаеше, че всички са с еднакво съдържание, така че нямаше значение коя ще избере. Бяха малки, разпечатани на лоша хартия и неугледни. В средата на масата беше урната за гласоподаване, в която се пускаха бюлетините. Трябваше само да вземе една и да я пусне. Вдигна глава и огледа тавана, хвърли поглед през рамо и към плюшените завеси, за да се убеди, че лелката не наднича. Взе бюлетината, която беше най-отгоре и бързо я пусна... не в урната, а през деколтето на роклята в пазвата си. Пое дълбоко въздух и се опита да изглежда уверена, както когато излизаше от подиума на спортно състезание, след като е изиграла съчетанието си. Рязко отвори завесата. Внушаваше ли си? Или наистина всички членове на комисията бяха вторачили погледи в пазвата й? „Винаги излизаш от терена с вдигната глава и усмивка, както-ще да си играла, ако ще и да си сбъркала! Това означава, че си доволна от себе си и съдиите ще го почувстват така!“ – прозвучаха в съзнанието й обичайните наставления на треньорката.  –  Соня се усмихна на комисията и старателно оправи гънките на плюшената завеса зад гърба си. – „Точно така!“ – изрече на ум окуражително. –  „Съдиите не трябва да разбират от физиономията ти какво си мислиш за тях!“  –  Само гдето, това не бяха спортни съдии и тя не се намираше  на спортно състезание, а на едно много, ама много по-отговорно място – кварталния щаб на БКП и току що бе изиграла първата си роля в житейския театър на абсурда. За финал се подписа навсякъде, където трябваше, пожела „лека работа“ на комисията и напусна избирателния щаб.

     На улицата се опита да върви бавно и спокойно, въпреки че едва се сдържаше да не се затича. Адреналинът нахлу в главата й, бузите й пламнаха. Трябваше да се прибере по-скоро в къщи и да реши какво да прави с бюлетината, която беше скрила в пазвата си. Струваше се й се, че вече я пари като коприва и по кожата й се надигат мехури. Не можеше да я изхвърли в някоя от кофите за боклук, строени пред входа на изборния клуб на БКП. Някой можеше да я види и тогава... Не искаше да си представя какво можеше да се случи. Пълнолетието означаваше освен всичко друго и това да носиш наказателна отговорност като възрастен. Постъпката й, колкото и дребна да изглеждаше на пръв поглед, беше опит за саботаж на политическите избори в държавата, а това беше престъпление. Беше опит за саботаж и на работата на баща й като председател на изборната комисия в кварталния клуб на БКП. Тази комисия в края на изборния ден щеше да брои бюлетините, щеше да ги съпоставя с броя на гласувалите и щеше да установи, че в урната има една бюлетина по-малко. Това можеше да означава само едно: че някой избирател – „враг на народа“, макар че се е отчел като гласувал на изборите, не е гласувал за „народната власт“, както комунистите наричаха своята власт. Нямаше нищо по-страшно от това, някой да бъде дамгосан с прозвището „враг на народа“. Соня беше обмислила нещата предварително и бе стигнала до заключението, че нямаше как да разберат кой е този, който не е пуснал бюлетина в урната, стига да можеше да се отърве от самата бюлетина по някакъв начин, без да остави следи. Най-после бе на стълбището във входа на жилищния блок, в който живееше. Изкатери стълбите до четвъртия етаж, като прескачаше през две стъпала и нервно отключи вратата на апартамента. В коридора я лъхна мирис на вкусна мусака, която майка й приготвяше за обяд. Колко беше хубаво, че баща й го няма! И нямаше да се прибере поне до полунощ, а може би и до по-късно, защото щеше да брои бюлетини. Ето, това им беше хубавото на тези избори! Толкова обичаше да го няма... Просто да го няма. Топлото ухание на домашната гозба я успокои и за миг тя дори забрави за бюлетината.

       – Гласува лиии? – провикна се загрижено от кухнята майка й.

       – Дааа! – отвърна Соня докато превърташе ключа на вратата в банята. Пусна да шурти силно водата в мивката, за да не би да се чуе шумоленето на бюлетината докато я изваждаше от пазвата си. После я накъса старателно на много дребни, микроскопични парченца и я изхвърли в тоалетната. Дръпна силно дългия метален синджир, който висеше отстрани на казанчето с водата. Изчака да види дали няма да изплуват дребните, подли хартийки... и пак дръпна синджира. Пак изчака. Не, нямаше ги! Водата ги беше отнесла невъзвратимо. Избирателната бюлетина беше заминала по „каналния ред“. Бавно и внимателно Соня изми ръцете си, наплиска лицето си и задържа поглед в огледалото над мивката. Отсега-нататък щеше да гласува така – по „каналния ред“. Ако можеше да сподели с някого какво беше направила... но дори и на майка си не можеше да се довери, нищо че тя не беше член на Партията. Щеше да я натовари излишно във и без това нелекия й живот с такъв съпруг като баща й. Такива неща не се споделяха с никого. Въпреки че липсата на нейната бюлетина в избирателната урна нямаше да промени нищо, тя се почувства някак особено, както когато в дъждовно и кално време си успял да прескочиш някаква голяма и дълбока, мръсна и мътна локва и си останал не изпръскан от калта. Беше се противопоставила, макар и символично на режима в страната, както и на баща си, който беше олицетворение на този режим. Това, разбира се, нямаше да породи последици нито за държавата, нито за обществото. Защото дори и много други гласоподаватели, освен нея, да не бяха пуснали бюлетините си в избирателната урна, официалните резултати нямаше да го обявят и всичко щеше потъне в строга секретност и мълчание. Въпреки това, нейният избор означаваше нещо за нея-самата. Не беше наджапала в голямата лъжа на мътната, държавна идеология, която и нейният баща изповядваше като религия. Остана още малко насаме.

       – Ще обядваш лиии? – провикна се отново майка й от кухнята. – Хайде, че ще изстине яденето.

     – Идвааам. – съвсем беше забравила за мусаката, а как обичаше неделната мусака на майка си... и най-вече пухкавата заливка от разбити яйца, малко брашно и прясно мляко върху запечените картофки с кайма.

* * *

     Беше юни на 1990-та и отново имаше политически избори в страната. Този път обаче Соня нямаше скрита бюлетина в пазвата си, която да пусне по „каналния ред“. Току-що бе гласувала за Велико Народно събрание, което трябваше да приеме нова Конституция. След четиридесет и пет години „народна власт“, както комунистите наричаха своята власт, това бяха първите многопартийни избори в страната. Странно, но докато се прибираше към къщи сякаш усети и малко тъга по отминалия във времето конспиративен ред за гласуване. Толкова беше свикнала с него. Вятърът на промяната, който бе задухал от Берлин щеше да разсее фалшивата тъга. Той носеше еуфория и надежда и вече бе съборил Берлинската стена, а след нея и всички други видими и невидими стени и огради на комунистическия лагер. И сега бушуваше из цяла Европа. Конспиративният ред за гласуване, който Соня измисли преди двадесет години беше минало, за което вече можеше да се говори. Не беше за вярване, но наистина вече можеше. Само че, желанието й да говори бе затрупано с тежестта на двадесетгодишна давност. А и кой би й повярвал? Щеше да остане като спомен за един неин избор пред нейната си съвест –  чисто лична история, която не касаеше никого, потънала в мълчание завинаги. Спомен и за една цяла епоха на мълчанието: за прикритите фалити на държавната икономика и огромния валутен дълг към Запада, довел НРБ до неплатежоспособност; за намерението на управляващите „да слеят“ НРБ със СССР; за експлозията на съветската атомна централа в Чернобил, предизвикала радиационен облак над цяла Източна Европа; за избитите без съдебни процеси “бегълци“ към Запада през границите с Гърция и Турция; за избитите без съдебни процеси „застрашаващи обществения ред“ в така наречените „трудово-възпитателни лагери“. За всички тези събития, вече можеше да се говори открито, но... и това беше изумително, страшно много хора, съвременници на въпросните събития не вярваха и не искаха да ги приемат за верни, въпреки наличните безспорни доказателства, които вече бяха излезли наяве. Беше обяснимо. Защото тази отминала епоха бе епоха освен на голямото мълчание, също и на голямата лъжа, в която привидно всичко беше много щастливо, спокойно и мирно. Но само привидно. Защото зад старателно подредената витрина на щастието, спокойствието и мира се бяха случили по нареждане на Партията ужасяващи престъпления срещу невинни хора, сходни на нацистките, точният брой на жертвите, от които никога нямаше да бъде установен. Но също така въпреки насадения страх и забраната за протести, стачки и митинги се беше случила революцията в Унгария от 1956-та и тази в Чехословакия през 1968-ма, за които нямаше как да не се разбере, въпреки мълчанието и лъжата, тъй като в кървавото им потушаване, по заповед на Кремъл бяха участвали по неволя и български момчета на задължителна военна служба в армията, някои от които бяха върнати в ковчези. Най-внушителния символ на тази епоха и характерната за нея Студена война – Берлинската стена беше съборена и вече не съществуваше. СССР, държавата наложила комунизма в източна Европа се беше разпаднала и вече не съществуваше. Цяла Европа бе обзета от небивал възторг и ентусиазъм, следствие на промяната, която никой не вярваше, че можеше изобщо някога да се случи. Беше настъпил краят на Студената война. Имаше обаче нещо наивно в това твърдение за края на една война, продължила близо половин век, която не се е водила с типичните военни действия, присъщи на всяка война. Доста самонадеяно и може би прибързано беше обявен. Какво гарантираше, че това бе края? Дали този край не беше начало на нова, по-невидима и по-студена война въпреки видимите промени към демокрация в източно европейските страни на бившия комунистически блок? Във всеки случай рестриктивния, разрешителен режим за пътуване до граничните райони на Република България, както вече се наричаше някогашната Народна република България, а дори и през нейните граници вече беше отменен. Това даваше надежда за свобода или поне за свободен избор на място за живеене: да живееш в родината си или не. Труден избор. Имаше ли изобщо място под слънцето свободно от противоречия и конфликти? А дори и да имаше, как би се освободил човек от носталгията по родината? Родината не е просто държавата, в която си роден, не е нейната политическа система, не е нейното географско положение, нито историята или нацията й. Тя е нещо повече от всяко едно от тези понятия. Необяснимо, свидно и ценностно! Такива противоречиви мисли воюваха в главата на Соня и взривяваха устойчиво укрепени концепции и стереотипи, принадлежащи на отминалото минало. Не бяха ли по-лесни досегашните й избори от всички, които тепърва й предстояха? Всъщност, лишеният от свобода има само една доминираща мисъл –  как да бъде свободен или поне да си въобразява, че е, за разлика от свободния, който има много и всякакви мисли. А какво е свободата на една нация, току що излязла от близо половинвековна диктатура и изолация от света? Във всеки случай не е и не би следвало да бъде някакъв пост тоталитарен опит за демокрация, развил се по сценарий, написан от бившите служители на бившата Държавна сигурност на комунистическата държава, така че те да станат най-влиятелните демократи и капиталисти. Свободата би следвало да е състояние на духа на нацията, отърсила се от страха да говори, потъпкала вмененото й задължение да мълчи, отхвърлила натрапените й, неверни твърдения за малката, безпомощна държава, за тежкото й историческо минало и робското самосъзнание, взривила всякакви мостове за връщане към изолацията от света. Може би за постигането на подобна национална осъзнатост щеше да е необходима не една нова епоха, а много повече... Изборите, в които Соня, току-що бе гласувала за Велико Народно събрание бяха само някакво начало. Предстояха много трудни години на изпитания, в които моралът и мръсните пари, вярата и безбожието, Дяволът и Бога щяха да влязат в битка за съзнанието на една нация. Не каква и да е. А една от най-древните европейски нации с неосъзнат принос за религията, книжнината и културата на Европа. И всеки трябваше да направи своя избор на чия страна да застане. Не просто пред избирателната урна по време на политически избори, а в ежедневието на живота и пред съвестта си.