3.12.2009 г., 19:18 ч.

Изчезналият близнак 

  Проза » Повести и романи
1291 2 4
173 мин за четене

                     Изчезналият близнак    

                                
                        новела на ужасите


                                                                         I

  По всичко личеше, че тази вечер ще се съберат доста хора. Все пак и партито беше страхотно организирано. Както винаги! Важни ВИП-персони, аристократи, бизнесмени и други известни личности прииждаха в огромното дворно място до басейна. Том Гайгер, собственикът лично посрещаше гостите с усмивка, Бети, съпругата му помагаше на прислугата в подготовката на партито. Всичко тук се правеше с усмивка. Именно поради тези причини, на забавите, които организираше фамилията, винаги се събираха много хора. Такава беше традицията, създадена още от Рандолф Гайгер - баща на Том и основател на компанията. Неговият седемдесетгодишен юбилей бе причината за партито тази вечер.

  Малко по-късно, когато вече всичките гости бяха на лице Том Гайгер се намираше в просторната баня. Сърцето му биеше по-учестено, тази вечер вълнението му беше достигнало връхните си точки. Не го биваше особено в речите, а след малко трябваше да излезе и да направи точно това. Също така, цялата процедура по организирането му бе отнела доста време и средства, но все пак мислеше, че всичко е перфектно. Този път Стария ( така Том наричаше своя баща ) нямаше как да му помага, защото всичко трябваше да бъде изненада за него.
  В двора на огромната къща живееха той, съпругата му Бети, малкият им син Роби, Рандолф Гайгер и Летисия – вярна съпруга на Рандолф и прекрасна майка на Том. Рандолф и Летисия вече бяха пренесли багажа в лятната си резиденция в Патън, на брега на Тихия океан и повечето време прекарваха там. Искаха да се радват на старините си и да „оставят младото семейство на мира”, както се изразяваха те. Но те едва ли се натрапваха, защото имението беше огромно и имаше достатъчно място, а и едва ли имаше по-сплотено аристократично семейство наоколо, дори в целия Лос Анжелис.
  Том стегна вратовръзката си и излезе от банята. Мина през тълпата, като раздаваше поздрави и усмивки и пристъпи към импровизираната сцена
  Когато се качи на сцената, по лицето му беше избила пот. Той носеше в джоба на сакото си листа с речта, която трябваше да произнесе, въпреки че я знаеше на изут. Мислеше да я извади ако заради напрежението се запъне някъде. Той се изправи ред микрофона, отново си оправи втратовръзката, въпреки че нямаше нужда от това и започна:
   - Уважаеми гости, приятели и роднини, благодаря ви, че ни уважихте и отнехте от ценното си време да дойдете на юбилея на баща ми. Радвам се, че има толкова много хора тук, които отдават почит на моя баща. Искам да се обърна към него и да му кажа следното: „Благодаря ти татко за всичко, което направи за нас. Ти не само, че създаде компанията „Gamestorm ltd” 2. буквално от нищото, 1. която в момента е сред четирите най-големи производители на детски играчки в света и която сега управлявам аз. Ти, в знак на благотворителност, основа и фондацията "Подкрепа за болните деца", чрез която даде надежда на толкова много хора. Също така, си и страхотен баща, великолепен дядо на малкия Роби, приятел на всички. Ти помогна на тези хора, без да искаш отплата, при което си спечели уважението на цяла Америка и на целия свят. Благодарим ти от сърце“.
  Последваха бурни аплодисменти! Това означаваше, че речта му навярно е минала отлично. Видя, че очите на стария Рандолф се насълзиха, явно вълнението от изненадата беше огромно. Отнякъде се чу ха викове:
   - Рееч, рееч....! Икаме реч от Рандолф
  Стария помаха с ръце в знак, че в момента не може, но после тръгна към сцената.
   - Благодаря ви, благодаря ви – започна с дрезгав, развълнуван глас Рандолф - благодаря ви за уважението! Това беше огромна изненада. Ох! Не знам какво да кажа, вече съм стар, нямам тази енергия. Забавлявайте се! Забавлявайте се, приятели мои.

  Партито мина много добре, както всяко едно (Рандолф беше научил Том още преди да му завещае компанията да прави всичко перфектно или изобщо да не го започва). Имаше разнообразна музика - джаз, поп, кънтри, рок, класика, а за финал, беше организирано нощно къпане в огромния басейн, както и нещо като състезание за най-красиво гмуркане. Цялата забава беше една истинска ВИП веселба, в която почти всички гости вземаха участие. Рандолф Гайгер също беше на гребена на вълната и въпреки седемдесетте си години, се забавляваше като тинейджър.
  Към седем сутринта всички гости се бяха изнесли, оставяйки разпилени празни или полупразни бутилки от шампанско, уиски, мартини, остатъци от храна, всякакви опаковки. Дори част от голямата торта беше на земята, а басейнът се нуждаеше спешно от смяна на водата. Цялото разтребване и събиране на боклуците оставиха на помощния персонал, а домакините се приготвиха за лягане. И петимата бяха изморени, защото останаха до края на партито.
...
  Роби се събуди към обяд от някакъв шум, идващ от съседната стая. Затича се към всекидневната, където видя дядо си седнал на земята. Той се държеше за гърдите, лицето му беше изкривено от гримаса, показваща силна болка и задух. Роби побягна като викаше силно:
   - Мамоо, таткооо, бабоо, на дядо му има нещо!
  Отгоре се отвори врата
   - Какво става Роби?
   - Дядо! Седнал е на пода и стене!
  Том и Бети слизаха по стълбите, Летисия беше след тях. Минаха покрай Роби и влязоха във всекидневната. Детето ги последва.
  Старият Рандолф Гайгер лежеше на пода свит, като ръцете му бяха на гърдите.
   - Бети, бързо, извикай доктор Винсент! Аз ще стоя при него. Роби, ходи в стаята си.
  Бети отиде до телефона и набра номера на доктора. След половин час той беше тук и опипваше пулса на Рандолф
   - Няма пулс! Мъртъв е! Получил е масивен инфаркт и е умрял за секунди! Съжалявам!

  Така стария Рандолф Гайгер, основателят на ''Gamestorm ltd" и на "Подкрепа за болните деца" , уважаваният и помогналият на много хора умря на шестнадесети април, две хиляди и трета, ден след седемдесетгодишния си юбилей.
 

 .............

  На погребението му, два дена след трагичната случка, дойдоха хиляди хора, все едно погребваха президент. А тялото му беше поставено в красив черен ковчег със златни украшения. Том избра доста скъп ковчег, защото баща му, въпреки грижите си към всички тях, не бе получил почти нищо в отплата. Ето защо, той искаше да му осигури поне прилично последно пътуване.
  Няколко деца, на които бе помогнал да оздравеят, както и техните родители, бяха съчинили сърцераздирателни слова, показващи огромното съжаление, че техният ангел пазител вече не е сред тях и така му благодариха за всичко, което е направил за хората. При поставянето на ковчега в гроба, който беше в двора на семейното имение до параклиса, всички присъстващи плачеха от мъка по тази голяма загуба.

  След погребението следваше равносметката. Едва след смъртта на баща си Том започваше да разбира какъв човек е загубил. Като единствено дете не му беше липсвало нищо. Имаше всичко, което пожелаеше. Когато стана на деветнадесет, Рандолф го изпрати в Хюстън, в "The Cildoom University", който беше един от най-скъпите университети и Том получи много добро икономическо образование. След като се завърна в Ел Ей, по-точно в красивото предградие Белоуз недалеч от тихоокеанския бряг, баща му се зае да го обучи за помощник и евентуален заместник. Том схващаше бързо и след около година работа на щат като изпълнителен директор, на следващата той стана новият собственик на компанията, като се справяше отлично със задачите си. Разбира се, Стария винаги му помагаше и съветваше по абсолютно всички въпроси.

  Рандолф Гайгер беше роден на петнадесети април, хиляда деветстотин тридесет и трета година в малкото и красиво градче Прегин. За миналото си почти не говореше нищо, освен че е живял в някаква стара къща, която му е завещал баща му, Той е бил пехотинец в армията и съответно - голямата гордост на баща му. На тридесет се е оженил за Летисия Моудли, която след това станала Летисия Гайгер. По-късно, през хиляда деветстотин шестдесет и четвърта, за първи път е проплакал Том. Малко след раждането на сина му, Рандолф напуснал армията, продал къщата и заедно семейството се преселило в Лос Анжелис, където създал компанията. В големия град отначало живеели на квартира. Когато компанията започнала да регистрира големи печалби, построили къща с огромен и красив двор.
След кончината на Рандолф, те притежаваха две огромни къщи, лятна резиденция в Патън, земи и плантации по протежението на калифорнийския бряг. Рандолф често се гордееше с това което има и обичаше да го обсъжда с други хора.
  Все пак, Стария не обичаше да говори за живота си в Прегин. И Летисия, която също беше от там, мълчеше по тези въпроси. „Вероятно - мислеше си Том - животът им там никак не е бил лек и затова не го споменаваха и не му даваха гласност”.
  Рандолф ръководеше компанията интелигентно. Когато сключваше сделките,  беше откровен -  споменаваше не само хубавите страни, но и лошите. Затова повечето клиенти му се е доверяваха, а и той се стремеше да оправдава доверието им. Никога не ламтеше за богатство, не гонеше голямата печалба, винаги беше честен и прям. Затова и достигна до това ниво.
  Том управляваше не по-зле. Отначало всички работещи се отнесоха скептично към него, но след време започнаха да му имат доверие. Най-добрата му проява обаче беше по време на финансовата криза през хиляда деветстотин деветдесет и четвърта, когато те имаха десет конкурентни компании. Тогава покупателната способност на населението рязко бе спаднала и фирмите масово съкращаваха персонал. В "Gamestorm ltd", обаче, нещата не стояха така. Том свали цените на играчките с цели тридесет процента, при което не само че не загуби клиентите си, но и спечели нови. И така, с малко повече работа, той успя да задържи персонала, като накрая им вдигна дори заплатите, защото производството се беше увеличило многократно. От тези десет компании две фалираха, други две бяха на ръба, но издържаха, макар и почти рухнали. Но "Gamestorm ltd" спечели от тази криза, спечелиха и хората, работещи за компанията. И сега тя беше една от четирите най-големи производители на детски играчки.
  Преди седем години Том се сдоби със заместник. Това беше Хари - негов приятел и колега от университета. Пъргав, словоохотлив и дарен със способността да се сприятелява бързо,  той спечели симпатиите на персонала. С течение на времето, Том установи, че може да му има пълно доверие. За това, с лекота позволяваше Хари да поема неговите задължения през отпуските. А той се справяше много добре.
  С Бети се запознаха през хиляда деветстотин деветдесет и втора на един виенски бал. Том много рядко беше виждал такова съчетание от красота и интелект, а Бети имаше и от двете качества в завидно количество. Освен това, беше скромна, разбрана, отговорна. Той веднага я привика като главен експерт по въпросите за маркетинга, където работи и досега. Тя  притежаваше визията на фина жена с, черна коса, ясно и красиво лице, висока около метър и седемдесет, с тънка талия до преди раждането на Роби. Том пък беше висок метър осемдесет и седем, строен мъж с кестенява коса. Притежаваше рядко чувство за хумор и красива, заразителна усмивка, което се харесваше много на Бети. Обличаше се винаги елегантно, в крак със съвременните модни тенденции.
  Ожениха се шест месеца след запознанството, а десет месеца след сватбата се роди Роби. Това беше плодът на тяхната любов, нещото което ги свързваше завинаги. Роби растеше в охолство и, също като Том, не бе лишаван от почти нищо. Беше безгрижно и весело дете, дори родителите му се страхуваха, че като порасне ще му бъде трудно да се справя сам в живота.
  Летисия и Рандолф приеха с охота компанията на Бети. С Летисия дори станаха добри приятелки, винаги ходеха заедно с някоя от колите на пазар или в някой друг град. Това радваше неимоверно Том, чийто страх от евентуално неразбирателство между майката и жената на живота му не се оправда.

  Но ето че сега цялото семейство бе подложено на изпитание от съдбата – смъртта на Рандолф. Той беше главата на фамилията, човекът с точните наставления, човекът който можеше да разбере всеки и винаги вземаше правилната позиция. Преди смъртта му всички се чувстваха някак си защитени, след като знаеха, че той е с тях. За него никога не се споменаваше лоша дума, всички го гледаха с уважение и почит. Но Рандолф вече не бе сред тях! Том трябваше да поеме неговата роля и в живота, а не беше сигурен дали ще се справи.
/

                                                II

  Две седмици след смъртта на бащата,Том беше привикан от Джони Гостуидж -  семейния адвокат, занимаващ се с недвижимите имоти.
   - Влез Том – каза Джони след като Том почука на кантората му
   - Какво има?
   - Искам да ти покажа всичко което е притежавал баща ти. Все пак като наследник да се запознаеш с имотите му. Трябва да кажеш и на майка ти, защото тя също има дял от наследството.
   - Добре, но мисля, че ги знам. Все пак съм част от фамилията.
   - Така е, но виж това - и посочи регистъра - огромна масивна къща в Прегин, викториански стил, с десет декара дворно място, построена през хиляда деветстотин тридесет и девета от Франк Гайгер.
   - Не знаех, че е била толкова голяма. Знаех, че е продадена. Поне така ми беше казано! Татко я е продал и с парите от нея е дошъл тук.
   - Не е продадена - заяви Джони - ела и погледни тук, всичко е записано в регистъра. Била е обявена за продан, но никой не я е купил.
   - Интересно, навярно е искал много пари. А и в Прегин няма толкова богати хора, че да си позволят да я купят.
   - Единадесет хиляди долара!
   - Какво! - учуди се Том - да не искаш да кажеш, че се е продавала за толкова?
   - Да, абсолютно! При това била в много добро състояние. Но никой не се е възползвал от офертата. А през хиляда деветстотин деветдесет и осма се е давала за пет хиляди !
   - И отново никой не я е купил?
   - Ами да. Не е ли странно?

  Когато Том се прибра, завари майка си да чисти всекидневната. Това беше любимото занимание на Летисия и тя не позволяваше на друг да го върши. Том подхвана темата:
   - Мамо, ти знаела ли си, че татко не е продал къщата в Прегин?
  Жената го погледна рязко:
   - Кой ти каза?
   - Бях при Джони Гостуидж и той провери всичко, което татко е притежавал.
   - Знам, че я обяви за продан. Мислех си, че тази работа е свършена. Да няма някаква грешка - учудено попита Летисия
   - Не мамо, няма грешка. Странното е, че татко ни бе споменал, че се е отървал от къщата. Той не криеше това, което притежава, а тази къща доколкото знам изобщо не е малка.
   - Баща ти не обичаше да говори за миналото. А къщата е част от него.
   - Така е! Обявил е къщата за продан за единадесет хиляди, накрая е смъкнал на пет хиляди! И никой не я купил! А ни казваше, че я продал и с парите започнал бизнес.
   - Ами..- запъна се майка - Франк му остави и парично наследство. Освен това, спести пари и от армията.
   - Зная, че моят дядо му е оставил хубаво наследство. Няма значение, мамо. Важното е, че притежаваме още една къща и другия месец ще прекараме там отпуската ни.
   - Н-не знам – неуверено отговори майката, - къщата е за ремонт, така поне мисля. Все пак са минали много години.
   - Затова аз и Бети ще почиваме два месеца. Искам да направим ремонта и да си спретнем една хубава почивка. Ти също имаш нужда от релакс, затова ще дойдеш с нас.
   - Не, аз имам работа тук. Кой ще се грижи за къщата? Кой ще те замества в компанията за това време?
   - За къщата ще се грижат от персонала - Тифани, Фредо и Клаус ще са тук. А Хари ще ме замести напълно, много е добър. Мамо, чуй ме - всички имаме нужда от почивка. Искам да отидем някъде, където ще се отпуснем за известно време; където и аз, и ти, и Бети, и Роби ще бъдем доволни.
   - Аз не искам да ходя там - отсече възрастната жена - ако искате. вървете, но аз няма да дойда.
   - Защо? Това е родния ти град, както и моя. Не искаш ли да го посетиш отново? Аз никога не съм бил там, а много искам да видя града. в който съм се родил и съм живял като много малък.
   - Вървете вие. Аз съм стара вече, не желая да ви преча. Най-добре ще е да се усамотите като едно семейство. А и просто не мога да отида там.
   - Повярвай ми, няма да ни пречиш, но ако не възразяваш, поне да те закараме до Патън. Ще пратим и Тифани с теб. Искам и ти да си починеш.
   - Ами може. А Бети не знае ли още?
   - Като дойде, ще й кажа. Сигурен съм, че ще се зарадва.

  Както Том очакваше, Бети прие с охота това необичайно предложение, най-вече защото тя обичаше природата. А Роби направо засия. Той обожаваше новите неща и приключенията, беше сигурен, че там ще открие много от тях.


  Месец и половина преди да започне отпуската му от първи юни, Том отиде до Прегин с личния си Форд. Искаше да види състоянието на къщата и да прецени как да направи ремонта.
 
  Прегин се намираше навътре в голямата планинска верига Кордилери. Около него, в радиус на двеста километра, нямаше големи градове - само тук там се срещаха къщурки от някое малко село. Родното му място имаше запуснат вид, с неоправени пътища, олющени от времето къщи, все едно е спряло развитието си през шестдесетте или седемдесетте. Голяма част от хората бяха възрастни, вероятно тук раждаемостта беше ниска. Когато спря и попита някакви мъж и жена къде се намира къщата на Рандолф Гайгер, те ококориха очи в недоумение, спогледаха се и си тръгнаха без да продумат нищо. Със следващия човек – възрастен, зле изглеждащ мъж -се получи нещо подобно. Той също го изгледа странно и продължи безмълвно по пътя си. Явно живеещите тук не бяха особено общителни. Той спря на един площад на центъра, слезе и се запъти към близкия павилион, за да си вземе цигари и нещо за ядене. Купи си хот дог и тъкмо отхапваше от него, когато чу глас:
   - Здравейте господин Гайгер. Радвам се, че посещавате градчето ни.
  Том се обърна и видя един млад, около тридесет и пет годишен, човек. Средно висок, с черна коса и очила, той се отличаваше със своята приветливост.
   - Здравейте господин...
   - Дилън, Тревор Дилън. Аз съм  кмет и шериф на Прегин. Това значи, че съм този, който контролира изцяло града!
   - Приятно ми е да се запознаем, господин Дилън – усмихна се Том.
   - Сигурно искате да отидете до къщата на баща ви.
   - Да, но не зная къде е. Бихте ли могли да ме насочите?
   - Разбира се. Погледнете към онзи хълм – посочи шерифът. -  Онази, голямата къща е на баща ви. Тръгнете по този път, карайте само по него и той ще ви отведе точно там.
  На върха на хълма се виждаше внушителна сива къща. В мига, в който я зърна, Том трепна. Къщата му се стори странна и невзрачна, може би защото там от години не е имало живот. Той се обърна към кмета и му каза:
   - Благодаря ви много. Аз ще тръгвам. Мисля да прекарам отпуската си тук.
   - Много добре, това е правилен избор – усмихна се Тревор. - Тук е много красиво. Ако имате нужда от нещо, можете да ме намерите  в тази жълтата сграда.
   - Добре, благодаря. Довиждане, ще се видим пак.
 
  Когато Том спря пред входа, видя, че дворът е доста голям -  почти колкото този около къщата в Лос Анжелис. Той отключи вратата на двора с ключовете, които според майка му бяха са от тук. В началото имаше малка горичка, фонтан, някаква ниска постройка, вероятно някоя от бараките на прислугата. След това започваше едно малко гористо хълмче, което се издигаше встрани от главната алея. Къщата представляваше голяма и сива двуетажна сграда, с олющена фасада и с три купола, (два малки, от двата й края и един голям, среден). На входа на това здание имаше внушителна колонада, входна врата и над нея - два големи и високи прозореца, достигащи чак до началото на средния купол. По краищата, под двата странични купола, се простираха големи тераси с балюстради. Тези красиви парапети с равномерно подредените бетонни стълбчета можеха да се видят и под всеки прозорец. По всичко личеше, че за това жилище са похарчени не малко средства.
  Когато отключи и влезе в къщата, го лъхна неочакван хлад. "Кой знае кога са отваряни за последно тези врати или прозорци" - помисли си той. Вратата водеше към много малко антре, в което бяха разхвърляни някакви кашони. Следваше друга врата, водеща до огромно помещение, което вероятно е служело за всекидневна. Имаше площ от седем -осемстотин квадрата, а таванът беше високо до основата на купола. От него висяха  внушителни полилеи, а много големи портрети на Рандолф като млад, на Франк и на Линда (съпругата му и майка на Рандолф) украсяваха стените. Имаше и един рисуван портрет, на който бяха Рандолф и Летисия на младини, които държаха бебето Том. Обзеха го носталгични чувства. Навсякъде беше мръсно, мухлясало и пропито с  влага, разстилаха се огромни паяжини и течове, много от стъклата бяха пукнати, но през тях едва влизаше светлината заради мръсотията. Имаше множество врати за различните стаи и помещения, стълби за втория етаж, както и стълби за подземието.
  Том започна да разглежда имението. Много от нещата бяха запазени, но обезличени от времето. На долния етаж имаше осем стаи, както и баня, а металната врата, водеща към подземието, беше заключена с катинар. Горе стаите бяха десет, като до тях се извисяваха и стълби за таванските помещения, които вероятно някога са служили за складове. Стаите, също като и всекидневната, бяха мръсни, прашни, студени, с олющени стени, по които имаше много паяжини.
"Няма кой знае колко за ремонт, но определено има нужда от почистване и освежаване" - помисли си Том.
Усещаше се, че температурата в къщата беше много по-ниска от тази отвън, което означаваше, че тя ще бъде един оазис в летните горещини.
  Той трябваше да идва още поне няколко пъти преди отпуската си, за да търси строителна бригада за ремонта, също така и да почисти където може. Едва ли ремонтът щеше да приключи до първи, но можеше да се достигне поне до някой етап.
  В Прегин имаше три строителни фирми, които можеха да направят тази процедура, но и трите му отказаха под претекст, че не могат да работят на това място. Тогава се принуди да потърси фирма от Лос Анжелис. Работниците заминаха на двадесет и четвърти май, като Том им разреши в дните, в които работеха да ползват къщата за спане. Но вместо да останат десет дена, както се бяха разбрали, те се върнаха още на двадесет и осми май. Според думите им, имали друга работа и не могли да останат повече там. На въпроса кога ще се върнат да довършат, те отговориха кратко, но ясно:    "Няма да се връщаме повече".
Том остана изненадан, беше им предложил доста крупна сума за тази работа. А те сега дори отказаха да вземат пари и за това, което са свършили.
   "Много интересно, дори странно - каза си Том. - Поне бяха измазали вътрешните стени".

  На първи юни, около обяд, Том, Бети и Роби вече бяха в Прегин. Пътуваха със семейния ''Крайслер", който побра доста багаж. Том спря пред кметството, за да поздрави Тревор Дилън:
   - Ела те да ви запозная с кмета - Том подкани останалите членове от семейството
  На площада пред жълтата сграда имаше няколко човека, които ги  посрещнаха с втренчени погледи. Роби наведе глава. На стълбите седеше една жена, която щом ги видя стана, се облещи зловещо към тях и ги заговори:
   - Не ходете в онази къща на хълма! Там витае злото! Ако отидете там сте в опасност!
  Том се стресна, погледът на тази жена бе ужасяващ. Видя, че Роби и Бети също я гледат уплашено.
   - Не я слушайте - чу се гласът на кмета отвътре. - Елате с мен. Тя е луда, не й обръщайте внимание.
   - Не съм луда, а съм медиум и говоря с духовете - със странен, мистичен глас отвърна тя
   - Добре, добре - й отговори шерифа, а после се обърна към семейството - заповядайте вътре.
  Той им направи кафе, след което седнаха в неговата канцелария. Том му каза:
   - Тук ще прекараме два месеца. Има ли някъде нещо да се разнообразим. Виждам, че природата е хубава, но инфраструктурата е доста зле.
   - Така е, това е беден район, градчето е отдалечено и затова идват малко туристи. Заведенията почти липсват, но на три километра в онази посока има много красиво езеро. Трябва да го посетите.
   - Ще го направим с удоволствие, но трябва да намерим майстори – съгласи се Том. -  Имаме още малко неща да свършим. Забелязах, че местните не искат да работят в къщата.
   - Наистина – кимна Тревор, -  хората са малко особени. Вярват в някакви предразсъдъци. Щом има голяма стара къща, веднага й лепват лошо име.
   - Оная жена отвън каза, че в къщата дебне злото. Вярно ли е? - попита Роби. Том го му направи знак да мълчи.
   - Разбира се, че не е вярно. Къщата си е просто една обикновена, стара и достолепна постройка, а призраци не съществуват - усмихна се Тревор.
   - А защо тогава тя го каза? - не се предаваше Роби.
   - Тя е малко луда. А и тук някой злонамерен е пуснал такива слухове и хората им се връзват. Спокойно, моето момче, в дома ви не витае никакво зло. Тази къща е много красива и е един чудесен паметник на архитектурата в този район.
   - Еее! - Роби извърна глава и тръсна ръката си във въздуха. В гласът му се долавяше леко разочарование.
   - Роби, престани - каза Бети, след което се обърна към шерифа. - В такива малки отдалечени населени места подобни предразсъдъци са нещо характерно. Хората отдавна са вярвали в духове, обаче с развитието и урбанизацията, тези вярвания са изчезнали – най-вече поради липса на доказателства. Но все още има и такива места, при които новите технологии идват с голямо закъснение, където населението пази ревностно традициите. Прегин е точно такова място.
  Тревор Дилън не скри възхищението си от тези думи , а Том започна да ръкопляска.
   - Така е, традициите са много хубаво нещо, а тук определено се спазват – съгласи се кметът-шериф.
   - Но защо именно на нашата къща се гледа с такива очи? – попита Том
   - Може би, защото е изоставена. Изоставените сгради малко по малко се рушат, вероятно някой е минавал от там, когато нещо е паднало. До колкото зная, никой не я е купил дори и за някаква символична сума, може би това допълнително засилва чувството за неприязън у хората. Аз съм тук от три години и съм чул много такива истории, но така и никоя не доказа нищо.
   - Добре, защо никой не я е купил за пет хиляди долара - запита Том - Това е смешно малка сума, дори и за бедния американец.
   - Тук хората са изключително бедни, но въпреки всичко, всеки притежава по едно или две жилища. Не съм наясно с историята на Гайгеровата къща, както я наричат тук, но може би рязкото напускане или евтината цена да са предизвикали у тукашните тези странни схващания. Поне така предполагам. Лошото е, че местните са студени хора и рядко общуват с непознати, че дори и с мен, макар че съм тук от три години.
  След това разговорът им премина за темите от живота. Том почувства приятелската близост на този човек, усещаше, че може да разчита на него. Той беше прям, откровен, а това са качества, които се харесват у хората. Накрая Тревор го посъветва, ако има желание, може да мине по по-дългият път, за да разгледа градчето -  имало интересни неща. Том му благодари, взеха си довиждане и тръгнаха.

  По пътя Том и Бети разглеждаха Прегин. Градчето беше малко, но доста интересно. По главната централна улица бяха разположени сгради в различни архитектурни стилове, като необарок, неоренесанс, неокласицизъм, дори и сгради в стил 'рококо' и виенски сентесион, редуващи се с характерните за америка постройки от републиканската и викторианската епохи. Имаше и по-съвременни сгради, които обаче се вписваха доста хармонично в атмосферата на старите здания. Колкото повече се движеха напред, толкова по-тясна ставаше улицата, а асфалтът бе изместен от паваж. Накрая стигнаха до малък старинен площад, където се извисяваха три големи църкви - католическа, методистка и баптистка. Католическата беше с много висока и остра кула, с красиви позлатени скулптури около голямата входна врата, другите две бяха по-малки и по-обикновени, но в никакъв скучай не по-грозни. След това започваше едно възвишение с многобройни тесни павирани уличкии, което напомняше на Том за малките старинни градчета в Австрия, Чехия и Словения. Ефектът се засилваше и от голямата стара викторианска къща на върха на хълма. Неговата къща!

  Крайслерът спря пред голямата порта, водеща към двора и семейството влезе в къщата. Първоначалното впечатление на Бети беше, че къщата е доста неуютна и негостоприемна, понеже отвсякъде лъхаше студенина, миризма на мухъл, на старост. Роби също сви вежди.
   - Спокойно - ведро изрече Том, видял не особено доволните погледи на Роби и Бети, - само ще почистим, ще пооправим и къщата ще светне.
  После пренесоха багажа. Имаше четири стаи, за които майсторите се бяха погрижили и които бяха в добро състояние. И четирите бяха на втория етаж. Том и Бети избраха голямата спалня, а Роби си избра по-малката съседна стая. Те обаче бяха близо до стълбището, водещо към огромната всекидневна. Вече се стъмваше и тримата новодомци решиха да се изкъпят в старата баня, а след това да поспят. На другия ден трябваше да започнат масово почистване и боядисване на всички стаи.
  Спаха дълбоко и непробудно. Когато станаха на другата сутрин се почувстваха бодри и отпочинали. Голяма заслуга за това имаше и чистият въздух в градчето. Въпреки странното усещане за старост и разложение, тази миризма не беше тежка като смога над Лос Анжелис. Още от рано се заловиха за работа.

  Том беше намерил една голяма стълба и зачисти всекидневната, а Бети започна стаите на първия етаж. Роби искаше да помага и захвана някои от стаите горе. Всички работеха усърдно и до обяд Бети беше изчистила пет стаи, Том - цялата всекидневна, а Роби, по свое желание, избърса едно от малките помещения на горния етаж. Към пет следобед бяха готови. Уморени от работата, те седнаха да отпочинат, като Бети направи две кафета и едно мляко с какао за детето и тримата седнаха на масата да обсъдят отминалия ден.
  В разгара на разговора се случи нещо интересно. Голямата кана, в която беше млякото с какао на Роби, започна да се клати сама, без никаква външна намеса! След това падна върху масата и течността се разля. И тримата гледаха смаяни, защото това беше наистина странна случка.
   - Мамо, призрак! - обади се Роби - Виж как каната падна сама!
  Бети погледна Том. Той каза:
   - Какво толкова има? Може да е имало някакво леко земетресение. Никакви призраци няма тук, призраци не съществуват. Колко пъти трябва да ти го казвам, момчето ми?
   - Най добре е да изчистя масата - отвърна Бети, след което веднага се зае с работата, за да прикрие смущението си.

  Бети бе неспокойна. Нещо тук не бе както трябва. Тя си спомни думите на лудата жена, странните погледи на хората, историите с духове, свързани с къщата. Може би щеше да ги подмине и да ги хвърли в кошчето на душата си, ако преди малко каната с какаото не бе паднала сама. Тя не вярваше в истории за духове, но тук нещо не беше наред. В студената къща имаше нещо тягостно, увиснало във въздуха, в атмосферата, в цялата околна природа.
  Един огромен портрет във всекидневната, на който беше изобразен Рандолф Гайгер като млад, я ужасяваше изключително много. Когато сподели опасенията си с Том, той й каза, че все още са изморени от настаняването - чистене, пренасяне, пътуване - и за това гледат с такива очи. Обеща й,  че на другия ден всичко щеше да премине.
  Вечерята беше в осем. Бети бе направила патешко филе с картофи и всички поемаха храната равнодушно. Чувстваха се много изтощени от уморителния ден. Навън духаше силен вятър, облаците бяха затъмнили небето. В далечината отекваха гръмотевици, което беше предпоставка за приближаваща буря.
  Изведнъж се чу звук. Звукът представляваше нещо средно между пищене, свистене и свирене. Всички замръзнаха, а Роби дори зяпна в трескаво очакване.
   - Том - извика Бети стресната, - какво е това?
   - Не знам, сега ще проверя.
   - Това е дух! - отсече Роби, но Том го погледна ядосано.
   - Казах ти, че има нещо в къщата - каза Бети.
   - И ти започваш да хленчиш като Роби – скастри я Том - Ей сега ще видя какво е това.
  Стана и тръгна към голямата стълба. Свиренето продължаваше, Бети стоеше неподвижна, като че ли тялото й бе сковано. Роби гледаше към баща си, който се качваше по стълбата, оглеждайки прозорците. След малко се спря, протегна ръка и помести нещо. Звукът спря моментално. Том дойде усмихнат на масата:
   - Нашият призрак се оказа някаква ламарина. Най-горе стъклото е счупено и са сложили ламарина, която от вятъра се е обърнала с острия ръб срещу него и оттам идва това пищене.
   - Ехаха, как ме стресна само - видимо успокоена отговори Бети. Само Роби изглеждаше леко разочарован, понеже очакването му за приключение и този път не се оправда.
  Всички, с изключение на Том, спяха спокойно . Той сънуваше баща си на млади години. Беше с армейска униформа, досущ като на огромния портрет във всекидневната. Баща му протягаше ръце като го викаше за помощ! Лицето му беше кърваво, в очите му се четеше отчаяние и гняв. Том се събуди стреснат, целият беше плувнал в пот. До него Бети спеше непробудно. Той стана и отиде до чешмата да си налее вода.


  На сутринта завари Роби да гледа в големия портрет.
   - Кой е този човек? Прилича на дядо.
   - Да, тогава е бил в армията.
   - Снощи го сънувах.
  Том го погледна озадачено:
   - Аз също! Как го сънува?
   - Ами беше на някакъв полигон. но изглеждаше весел, радваше се за нещо. Каза ми че чака бебе, сигурно теб.
   - Оо, браво!
   - И ти ли сънува такъв сън?
   - Ами да, подобен - излъга Том.

                                                 III
 
  На трети юли около девет часа тръгнаха към града, защото искаха да видят забележителсностите му, както и невероятните изгледи към околните планини, а за следващия ден бяха планирали пътуване до езерото. Навсякъде около Прегин имаше красиви пейзажи и  Том направи множество красиви снимки с дигиталния си фотоапарат. После седнаха на една скала, от която се разкриваха чудесни гледки. Бяха донесли и храна. Да се храни човек сред природата е нещо наистина великолепно. Това могат да го потвърди всеки, който го е правил поне веднъж в живота.
 Тук прекараха четири часа, след което слязоха отново в града. Разглеждаха централната част, стария град. Това наистина се оказа едно много красиво градче и Том изпита гордост, че е роден тук. А и по всичко личеше, че на Роби също му харесва мястото. Но хората бяха някак унили, мрачни, студени. Те ги наблюдаваха с едни особени погледи, в които се четяха страх, съжаление, дори омраза. Той никога не беше виждал такива мрачни хора, сякаш тук беше една затворена система, подвластна на някакви свои виждания, вярвания и предразсъдъци.

  Преди да се приберат, те посетиха съседите, които живееха в една къща, от лявата страна на замъка, чийто двор бе допрян неговия. Къщата им беше в по-нов стил, вероятно строена през седемдесетте или осемдесетте, но много по-малка от тяхната. Съседите бяха една възрастна жена, преминала седемдесетте, мъж на около четиридесет години и момиче, горе-долу на възрастта на Роби.
   - Влезте, заповядайте – каза мъжът, като отвори вратата. -  Господин Гайгер, чувал съм за вас, знам че къщата е ваша, но не си представях, че някога ще дойдете тук. Приятно ми е да се запознаем, аз съм Пол Стивънс, това са майка ми Дора и дъщеря ми Сесил.
   - И на мен ми е приятно да се е запознаем, това е Бети, а това синът ми Роби.
   - Сега ще сложа кафето, имаме и бисквити, настанете се удобно - каза Пол Стивънс.
  Том откри в Пол чудесен събеседник, говореха по въпросите за капиталовложенията, за политиката на бизнеса. Оказа се, че Пол е може би най-добрия лекар в Прегин и е непрекъснато в движение, защото има и свой собствен магазин, но по някаква щастлива случайност днес си е вкъщи. Дора и Бети се заприказваха да домакинството, за готвенето, за градините, при което Дора сподели няколко много добри кулинарни рецепти, които Бети записа. Роби и Сесил тичаха в стаите и играеха на различни игри, а момчето изглеждаше щастливо, защото и тук беше намерил приятел.
  По едно време, както децата си играеха, Сесил попита Роби:
   - Не те ли е страх от вашата къща? Казвали са ми, че тук има призраци?
   - Ами не. Мама и татко казват че няма. А ти защо мислиш че има?
   - Чула съм от други хора.
   - Има една луда, която ни каза, че витае зло. Но онзи, шерифът, ни каза да не й обръщаме внимание.
   - Сесил, ела тук - извика я Пол, чул явно разговорът.
   - А тези истории с призраците колко са верни? - попита неочаквано Бети
   - Колкото могат да бъдат верни такива истории - отвърна Пол. - Аз засега не съм видял нищо такова тук, макар че сам слушал разни истории. Нали знаете, бабини деветини.
   - Важното е да не се обръща внимание. Казват, че по такива места на всяка голяма стара къща й лепват прякора ''къща на духовете'' .
   - Вие видяхте ли дух досега, откакто сте тук?
   - Не - отвърна Бети.
   - Значи няма духове! - усмихна се доктора.
  Малко по-късно семейство Гайгер си взеха довиждане със семейство Стивънс. "Приятни хора", казаха си те. Бяха гостоприемни, разговорливи и откровени, за разлика от повечето хора тук. Вече минаваше осем и здрачът се спускаше бавно.
  „Колко бързо тече времето, когато разговорът е приятен!” – с искрено разочарование констатира Бети.

  Когато влязоха в двора и направиха няколко крачки към къщата, Том изкрещя като попарен! Роби и Бети го погледнаха стреснати:
   - Игра на светлините, спокойно - каза им Том, опитвайки се да се усмихне.
   - Какво има Том? - попита го Бети.
   - Видя ми се за миг, че някой гледа от онова прозорче на подземието. Но ето, че няма никой.
  Роби се стъписа:
   - Сесил каза, че тук има призраци. Може да си видял призрак и той да е изчезнал внезапно. Така правят те.
   - Роби, ако още веднъж заговориш за призраци, повече няма да ти правя овесена каша. Няма всеки път да ти повтарям, че те не съществуват - скастри го майка му.

  Но въпреки забележката, за вечерта на Роби му беше сервирана овесена каша - любимото му ястие. Том и Бети хапнаха по един сочен бифтек с доматен сос. По всичко личеше, че и тримата бяха доволни от вечерята. Още през деня Бети беше обещала на съпруга си тази нощ да го дари с невероятно сексуално удоволствие - нещо което не бяха правили скоро. Проблемите около местенето, ремонтът на къщата и грижите за Роби ги уморяваха и те нямаха време да обърнат внимание на себе си.
  Когато вече бяха сами в спалнята, жаждата за ласки накара телата на Том и Бети да се слеят в едно. Плавните, координирани движения, които описваха инстинктивно и почти едновременно, ги докара до нивото на пълната възбуда. След този сеанс те заспаха дълбоко, толкова дълбоко, че не чуваха какво се случваше в съседната стая -  стаята на Роби.
  Роби се бе събудил от тракащ звук. Потърка очите си и се огледа. Забеляза, че стаята се тресеше. "Земетресение" - помисли си той. Изправи се рязко и едва тогава осъзна, че не стаята се тресеше, а само старата секция срещу леглото му.  Нищо не движеше тази секция, тя се тресеше сама, абсолютно сама! Книги, снимки и други предмети паднаха на земята, една рамка се счупи със силен звук. Той извика:
   - Мамоо...мамоооо... - но никой не се обади.
Две чаши паднаха на пода и се разбиха на парчета. Изведнъж вратата на стаята се отвори. Роби ококори очи, усети как космите му настръхват.
   - Мамоооо, таткоооо - извиха още веднъж той.
От съседната стая не се чуваше нищо. Той стана от леглото и тръгна към отворената врата, която гледаше към стълбите за всекидневната. А долу се чуваше друг шум, все едно някой стъпваше по пода с тежки стъпки. Роби боязливо пристъпи през прага на вратата и тръгна по стълбите. На долния етаж нямаше никой, но нещо голямо и невидимо удряше по пода на огромната всекидневна. Имаше чувството, че сърцето ще изскочи от гърдите му. Той бавно слезе долу. Лунната светлина хвърляше зловеща сянка върху големия портрет на стената, придавайки му страховит сивкав отенък.
 Ударите идваха отдолу, откъм подземието! Освен тях се чуваше нещо като човешки говор. Изведнъж от някъде се появиха страховити истерични викове! Те също идваха от онази посока, като се извисяваха грозно над всички останали звуци. Роби изтръпна! Тръгна към банята, но подът вибрираше от всеки удар! Той си изплакна лицето със студена вода, след това погледна към голямото огледало на една от стените и видя уплашеното си лице.
 След миг, на мястото на неговото лице се появи друг човешки образ! Страшен и кръвясал, той, стоеше от обратната страна на огледалото и гледаше към момчето със студен мъртвешки поглед. Устата му се отваряше беззвучно и зловещо, а ръцете му ръкомахаха сякаш искаше да каже нещо на Роби. От гърлото на момчето излезе силен панически писък, пред очите му притъмня и то се строполи безчувствено на земята!

  Роби бе събуден от Том. Бети стоеше встрани и гледаше загрижено:
   - Какво стана момчето ми? Защо си тук?
   - Не знам - несигурно отговори Роби, докато се оглеждаше учудено.
   - Защо си ставал през нощта? - попита Бети
   - Не знам, не помня - отвърна той, но в следващия миг погледна огромния портрет и изкрещя:
   - Той..той...видях го на огледалото. Целият беше в кръв. Беше много страшно. Устата и зъбите и очите му бяха страшни.. Преди това нещо удряше по пода. Аз затова слязох. Отдолу се чуваха удари и нещо като говор. А се събудих, защото стаята ми се тресеше. Не стаята, а само секцията.....- занарежда отчаяно той,
   - Успокой се, успокой се, детето ми. Тук няма никой друг освен нас!
   - Има, има, в огледалото! Беше оня човек от портрета! Татко, страх ме е тук! Страх ме е!
   - Човекът от портрета е дядо ти като млад - започна да обяснява Том на сина си.  - Какво ще прави тук след като толкова отдавна е напуснал това място?
   - Дядо..да, това е дядо - Роби се отпусна, - но защо го видях в огледалото като млад?
   - Това е внушение, момчето ми - започна да говори Бети - когато изпитваш страх от нещо, то понякога ти се явява като привидение. Прави го единствено съзнанието ти, а в действителност видението не съществува.
   - Мен ме беше страх още от самото начало тук. Дали е от съзнанието? А как ще обясниш това, че секцията на стаята ми се тресеше и нещо удряше силно по пода тук – отговори Роби, възвърнал обичайната си способност за мъдро изразяване, въпреки крехката си възраст.
   - От съзнанието е. Просто си сънувал всичко това, и като сомнамбул си тръгнал надолу. Сомнамбулизмът също е предизвикан от страха - обобщи Том и продължи. - Сега стани и нека двамата погледнем в огледалото, да видим какво ще се случи.
  Те погледнаха в отразяващия светлината предмет, закачен върху стената. Там се виждаха само техните лица и Роби започна да се успокоява малко по малко.
 
  Но Бети не беше спокойна. В тази огромна къща имаше нещо, което я плашеше. Тя не вярваше в духове, но всичко случващо се й действаше върху психиката. На няколко пъти сподели опасенията си с Том, но той все я убеждаваше, че всичко е наред. Роби също често говореше за духове, може би все още беше в потрес от страшната случка и в същото време повлиян от приказките на лудата или от странното отношение на хората към това имение. Това не й харесваше никак.
  Философията на Том игнорираше ненормалните истории за духове и извънземни. Той смяташе за реално всичко което може да се види и докосне, другото бяха имагинерни измишльотини, имащи цел да направят по-интересен живота на хората. Като глава на семейството, той трябваше да успокои останалите членове и отново да ги вкара в правилния път на хармонията.
 В интерес на истината, Том не беше спокоен. Предишния ден при влизането в къщата, той беше видял в подземието лице, което го гледаше със страшни, кървави очи. След това лицето изчезна внезапно, сякаш се бе изпарило. Днешната случка засили подозренията му, че тук ставаше нещо нередно. Имаше много въпроси без отговор, като например защо всички майстори си тръгваха оттук, като дори не пожелаха да получат надниците си; защо хората ги отбягваха, когато разбираха, че отиват към това имение; защо така крещеше онази жена, когато разбра кои са?
 Той трябваше да бъде силен, трябваше да се справи с това изпитание, което застрашаваше устоите на неговата крепост - семейството му.
                                                  IV

  Малко преди обяд те тръгнаха на пикник край красивото езеро, за което им спомена шерифа. Бяха го планували преди два дена, но едва сега намериха свободно време да разгледат това прекрасно местенце. Искаха вътрешно и да сменят обстановката, която бе доста нажежена в последните дни. Езерото беше на около четири мили от градчето и наистина бе много красиво. Освен това,  около брега му имаше изненадващо много хора – нещо нетипично за този район. Явно всички от околността тръгваха към това място при всеки удобен момент.
   Пикникът мина много добре. И Том, и Бети се бяха откъснали от мислите, свързани с къщата и се наслаждаваха на чудесната природа. Бяха си сготвили ястия от месо, картофи и риба и сега опитваха плодовете на своя труд. Роби беше намерил няколко момчета и с тях тичаше около езерото. Цялата атмосфера беше много приятна и естествена. На връщане бяха пуснали музика в колата и си пееха. Не се беше случвало, особено в последния месец всички те да са в толкова добро настроение.

  Но когато влязоха в двора на къщата и после в самата къща, отново усетиха угнетяващата и злокобна атмосфера на това място. Усмивките по лицата им замръкнаха и те се отдадоха на потиснатост и лоши мисли, въпреки че не го показваха един на друг.
  На вечеря не се случи нищо и за това, когато си легнаха, бяха в малко по-добро настроение. И тримата този път пренощуваха в спалнята, защото Роби не искаше да спи сам.
 
  Всичките се събудиха в три часа и двадесет минути от силни звуци, идващи откъм всекидневната. Том пръв отвори вратата, запъти се към стълбището и изведнъж спря поразен от гледката. Бети и Роби бяха зад него. Пода на огромното помещение сякаш се тресеше от свирепи удари, идващи отникъде, огромният полилей се люлееше, задействан от неопределима сила, големият портрет на стената се клатеше като обезумял, вратите долу се отваряха и затваряха сами, а във въздуха се носеха звуци, приличащи на отчаяни писъци на домашно животно, по време на клането му. Том, Бети и Роби бяха втренчили погледи върху ставащото, без да могат да помръднат. Цялата тази какофония и рязката стресова ситуация, в която се намираха парализираха волята им.
 Първи помръдна Том, може би около пет - шест минути след като свърши тази злокобна церемония. Плахо пристъпи по стълбите и заслиза към всекидневната. Бети остана горе, като държеше Роби за ръка.
  В огромното помещение цареше спокойствие, но вратите на банята, тоалетната на няколко стаи, както и външната, зееха отворени. Полюлея се клатеше леко, едва забележимо. Том оглеждаше всичко наоколо, като потъркваше очи. Още не вярваше че видяното е истина. Бети и Роби стояха горе и очакваха някакво обяснение от главата на семейството.
  Те се върнаха в леглата, но до сутринта така и не можеха да заспят.

  За закуска Бети беше направила печени филийки с масло и чай. Тримата членове на семейството седяха на масата, умислени и угрижени, обсъждайки станалото снощи.
   - Трябва да се поровим малко върху историята на къщата - наруши мълчанието Бети. - За да се случват такива работи, навярно има някаква причина.
   - Но аз зная историята й. Няма какво да се е разиграло тук. Все пак става  дума за моето семейство - възрази Том като отхапа от препечената филийка
   - Татко, чел съм в моите книги, че там където витаят призраци, се е случило нещо лошо - обади се Роби. Гласът му трептеше, което показваше, че и той се срахува.
   - Аз някой ден ще изхвърля тези книги. Няма да позволя да четеш такива глупости - отвърна Том със сърдити нотки в гласа - а и нищо лошо не е станало тук, няма и как да е станало.
  Бети си досипа чай, отпи от него и след това каза:
   - Не е ли странно, че до преди два месеца никой от нас не знаеше нищо за този замък. Вероятно по някакъв начин родителите ти не са искали да се разбира за него.
  Том стана все по-замислен. Залъците ги дъвчеше бавно, все едно му засядат в гърлото.
   - Права си, скъпа. Трябва да се опитаме да научим нещо повече за къщата. Сега ще запаля колата и ще отида до шерифа за да го разпитам.
   - Може ли и аз да дойда с теб - попита Роби
   - Елате и двамата – съгласи се Том.

  Шериф Тревор Дилън не им съобщи нищо забележително за историята на имението, по-точно - разказа им това, което и те знаеха. Но на излизане отново срещнаха лудата жена. Погледът й беше втренчен и кръвясал. Тя погледна диво към тях и опита да ги заговори:
   - Вие обитавате голямата къща на хълма, нали?
   - Да - плахо отвърна Бети
   - Това е злокобно място! Там, в подземието на къщата, витае злото! Изчезвайте от там!
   - Но какво витае? Какво е това зло? - попита обезпокоен Том
   - В подземието ли? - в същото време попита Роби.
   - Аз съм екстрасенс и усещам местата, обитавани от духове. Има мирни духове, но има и войнствени. Във вашето имение духовете са войнствени. Когато минавам оттам усещам силна отрицателна енергия, идваща от цялата къща, най-вече от подземието.
   - А знаете ли какво се е случило на това място? Какви са причините за това нещо? - попита Бети
   - Не зная на какво се дължи, но навярно в миналото се е разразило някакво ужасно събитие. Лошото е, че и никой от градчето не знае. Сигурна съм само, че там са живели хора и са го напуснали.
   - Майка и татко са живели там - каза Том.
   - Мегън, остави хората на мира! Колко пъти трябва да ти го казвам - чу се гласа на шерифа, който идваше към тях. Жената погледна намръщено към него
   - Не, няма проблеми, нека говори - обади се Том
   - Тази жена пълни главите на хората с всевъзможни глупости. А тук има дете все пак.
  Жената се оттегли бавно, след като видя, че шерифът е тръгнал към тях. Но все пак се провикна:
   - Трябва да знаете, че винаги можете да разчитате на мен. Името ми е Мегън Трейси и съм екстрасенс.
  Шерифът направи лаконичен жест към жената, показващ, че няма работа там, а след това попита обърканите членове на семейство Гайгер:
   - Наистина ли мислите, че може да разчитате на тази жена?
   - Най-вероятно, да! - отговори Бети.
   - Искам да ви кажа, че ако има някакъв проблем, аз винаги ще ви се притека на помощ. Да го знаете!
   - Благодарим за това, наистина сме ви признателни.
   - Чувал съм разни истории за вашето имение - каза след известен размисъл Тревор. - Мислех че това са бабини деветини, нали знаете какви слухове се носят в малките градчета. Но.. наистина ли във вашият дом се случват странни работи?
  Том се почеса по главата, направи няколко крачки и отговори:
   - Случиха се някои неща, които не можахме да си обясним. Все пак не казвам, че те са необясними, може би не сме сигурни къде се крие обяснението... - Том се запъна, видимо объркан.
   - Дано не се налага, но ако се стигне до там, може да ме търсите по всяко време. Между другото, разказват, че тази Мегън е добър екстрасенс, макар че аз лично не я уважавам особено.

  Малко преди обяд и тримата вече се намираха в имението. На долния етаж се простираха две заключени стаи, които те имаха намерение да изследват. Разбира се, имаха ключове за тях, но стаите бяха пълни с разни вехтории и поне досега не провокираха любопитството им. Том и Роби се заеха да ги разучат, докато Бети приготвяше храната.
  В една от стаите откриха два албума със снимки. Единия взе Роби, а другият - Том.
   - Татко, ела да видиш нещо - каза Роби малко след като започна да го разлиства.
   - Какво има? - попита Том
   - Този човек кой е? - Роби държеше снимка, на която имаше сватба и се виждаха много хора. Той сочеше конкретно лице, младоженеца.
   - Как кой е, това е дядо ти като млад.
   - А тогава този кой е? - Роби посочи друго лице. Очите на Том се намръщиха, изражението му се промени:
   - Това..пак трябва да е той..но как?
  Том взе и други снимки. На много от тях бащата на Том имаше двойник, и то не обикновен двойник, а някой много по-близък. Те разгледаха всичките снимки. По всичко личеше, че стария Рандолф Гайгер е имал брат близнак. Въпросът бе къде е сега той? Защо никой досега не беше споменавал за него.
  Повечето снимки бяха от сватбата на Рандолф и Летисия. Имаше и такива от детството им, как двамата близнаци, единият от които е Рандолф, са се прегърнали братски. Но близнаците си приличаха като две капки вода, така че трудно можеше да се определи кой кой е.
  Въпреки че преровиха всяко кътче от двете стаи, не откриха нищо интересно, освен снимките. Все пак началото на загадката бе поставено.

   - Ало! – Том чу гласа на майка си.
   - Мамо, ти ли си?
   - Да Том, какво има момчето ми?
   - Как я караш? Добре ли си?
   - Да разбира се, с Тифани си правим компания почти непрекъснато. Не скучая. А вие как сте?
   - Добре сме. Мамо, татко имал ли е брат близнак? – избрал директния подход, Том предпочиташе да научи истината възможно най-бързо.
  Отсреща последва мълчание. Чуваше се само насечено дишане.
   - Мамо, добре ли си?
   - Д..Да - чу се се слабия глас на майка му - да, имаше брат близнак!
   - А защо не ми го е споменал досега? Къде е той сега?
   - Той замина за Швейцария. Откакто напуснахме онази къща, изгубихме всякаква връзка с него - с несигурен глас отвърна Летисия.
   - А защо чак сега научавам за него? И кога е заминал?
   - Горе долу по същото време, когато ние напуснахме Прегин. Баща ти не искаше да се знае за него. Това вече е минало, а татко ти не обичаше да се рови в миналото.
   - А как се казва този човек?
   - Хенри, защо питаш?
   - Просто питам, майко – отвърна Том.

  Но въпреки, че думите бяха изречени от Летисия, този отговор не задоволи Том. Тук се криеше някаква загадка, свързана с този брат близнак. Но каква? Наистина ли е заминал за Швейцария? Защо духът на Рандолф или на брат му витае кръвясал из къщата? Може да иска да разкрие някаква тайна.
  До преди лягане се случи още едно неприятно събитие. Невидимата сила се разрази още веднъж - в единият край на къщата дочуха неразбираема човешка реч, сякаш двама души говореха. След това проехтяха викове, все едно някой крещеше отчаяно за помощ! Малко по-късно от всички стени започнаха да се чуват силни удари, толкова силни, че цялата сграда започна да вибрира. От нищото долетя смразяващ кръвта човешки рев, а след него, ударите вече идваха откъм пода.
                                    
 
                                                     V

  Едно телефонно обаждане разведри атмосферата в къщата. Най-вече се зарадва Том, защото от другата страна на линията беше Фредерик Мендоса - най-добрия му приятел от университета.
Фредерик Мендоса беше с петнадесет години по-възрастен от Том, но двамата бяха в един випуск. Фредерик учеше усърдно и имаше отлични оценки, а след като завърши, остана в университета, като защити няколко дисертации. В момента той се славеше като много добър професор по философия. Разбира се, с Том поддържаха връзка и няколко пъти си гостуваха. Бети и Роби много харесваха Фредерик, защото той беше много мил и приятен, затова и те се зарадваха че ще го видят. Фредерик имаше съпруга и двама сина, които следваха в Оксфорд, Великобритания.
  Това, което правеше Фредерик Мендоса интересен и нестандартен, бяха неговите огромни усилия да докаже на човечеството, че любовта не съществува. Или не е това възвишено усещане, което обсебва хората, а - просто съвкупност от всякакви реални чувства, като приятелско чувство, чувство за власт, чувство за принадлежност, фиксидея и сексуално привличане. Според неговите размисли за живота, човешките любовни чувства не се различаваха кой знае колко от животинските, но човешкият разум ги възвеличава като неописуеми и вълшебни. Той се явяваше в много телевизионни и радиопредавания и излагаше така твърдо теорията си, че рядко някой намираше толкова силни аргументи за да му се противопостави. Дори по едно време, след като слушаха дългите му лекции, Том и Бети за известно време повярваха че не се обичат, а връзката им се крепи на сходните им характери и на секса.
  Фредерик Мендоса и съпругата му щяха да наминат утре след обяд и да прекарат една нощ в призрачното имение. Големите опасения на Том идваха от факта, че преди няколко месеца Мендоса беше покосен от инфаркт и бе прекарал четиридесет и седем дена в болница. Засега, той се възстановяваше успешно, но не трябваше да се подлага на прекалено силни емоции.
  Фредерик пристигна със съпругата си Мелинда на шести юли, в петнадесет часа и тридесет минути. До преди идването им, Том и Бети разчистиха и оправиха стаята, предназначена за тях, сготвиха говеждо филе с картофи и сметана, а Роби им помагаше и неотлъчно беше с тях.
 Гостите трябваше да спят на горния етаж в крайната стая, съседна на тази на Роби. В този ден, до идването им не се случи нищо странно, или поне те не забелязаха.

   - Тоооооомиииии! - извика Фредерик при слизането си от автомобила.
   - Фредиииииииии! - отвърна в същия тон Том - Как си, приятелю?
   - Много добре. Винаги е така като се видим. Бети, Роби, как сте? Може би не се познавате, това е Мелинда, съпругата ми.
  Бети й подаде ръка:
   - Приятно ми е, Бети, това е синът ни Роби.
   - На мен също ми е приятно! - отвърна ведро Мелинда и добави - Как си Роби?
   - Добре - отговори весело той
   - Къщата е много голяма и красива, обожавам сгради в бароков или викториански стил - каза Мелинда, която беше едра жена на около петдесет години
   - Тя ни е наследство от татко. Научихме за нея едва преди месец
   - Съжалявам за баща ти и за това, че не можах да дойда на погребението - каза Фредерик и добави - Тогава бях на специализация във Франция.
   - Зная, нали изпрати телеграма. Между другото предлагам ви да влезем, заповядайте - и Том отвори входната врата.

  Те разгледаха имението, като Том ги развеждаше из стаите, разказвайки им любопитни факти от живота на баща си (или поне това, което знаеше със сигурност). След това седнаха във всекидневната на сладки приказки и раздумки. Том не спомена нищо за странните събития, беше предупредил Бети и Роби да не се говорят за тях пред скъпите им гости. Вътрешно се молеха и надяваха духът да не притесни гостите.
 Към осем и половина Бети поднесе вкусната вечеря, като сложи на масата и две бутилки "Бордо". След като се нахраниха и опияниха с прекрасното вино, Том и Фредерик започнаха да разказват весели истории от студентските им години, които останалите слушаха с голям интерес. Накрая, видимо замаян от алкохола, Фредерик отново започна да развива теориите си, които отричат любовта и показват колко щастлив трябва да бъде живота без тези предразсъдъци.
 Първо се оттеглиха Бети и Роби, понеже на малкия му се спеше, малко след тях и Фредерик се прибра в стаята си. Том и Мелинда ( която също беше интересен събеседник ) останаха последни и почистиха масата.

  Когато Мелинда влезе в стаята, съзря съпруга, си седнал на леглото и дълбоко замислен. Очакваше да го види заспал, защото Фредерик често се отдаваше на съня, особено след болестта, която го споходи. Попита го какво му е и той и отговори:
   - Усещаш ли нещо в къщата, нещо нереално?
   - Какво искаш да кажеш?
   - Ами...не знам, може би съм твърде уморен от пътуването.
   - Сигурно е така. Затова хайде да лягаме. Лека нощ, скъпи!
   - Лека нощ, мила, и приятни сънища! - каза Фредерик, като стана и загаси лампата. Двамата се отдадоха на сладкото състояние на тялото и духа, наречено сън.
  Фредерик беше буден. Той лежеше на леглото с широко отворени очи. Бе събуден от нещо -  нещо, което бе изчезнало от ума му, редом с краткия и преждевременно прекъснат сън! Това място не му харесваше! Когато го порази инфаркта той беше много близко до смъртта. От тогава съзнанието му си правеше шеги с него, особено в периода, когато лежеше в болницата. Халюцинациите бяха твърде често явление и бяха плод на разстроените му сетива. Но по някакъв неведом принцип съзнаваше, че това тук не са халюцинации! Още при пристигането, той бе зърнал за миг някакъв образ, подаващ се през едно от страничните прозорчета на подземието. След това с изненада научи, че подземието е заключено и все още никой не е влизал там. Видя също, че полилея се люлееше от само себе си, но и това не го спомена пред никой. Обаче най-странното събитие се случи при посещението му в тоалетната. Когато погледна през отворената врата, някаква сянка премина отвън! Сянката не беше на никой от присъстващите, защото по това време всички бяха на масата!
 И сега бе събуден от нещо, но не знаеше от какво. Мелинда, като добра съпруга, но и прагматична натура, изпълняваше перфектно задълженията си и вярваше само в това, което виждаше и което наричаше реалност. Другото за нея бяха глупости, измишльотини и бабини деветини. С нея Фредерик не можеше да сподели опасенията си.

  Отнякъде се чу звук. Беше силен и приличаше на мъжки глас, обладан от истерия. Фредерик стана и тръгна към коридора. Отначало си помисли че някой от приятелското семейство крещи или бълнува, но след това отхвърли тази вероятност - гласът идваше отдалече и не беше на никой от  тях. Все пак погледна през отворената врата на стаята на Том и Бети, а след това и стаята на детето, уверявайки се, че всички спят дълбоко. Гласът се чу отново - идваше откъм всекидневната. След това от същата посока се извиси човешка реч - все едно двама души си говореха!
  Фредерик тръгна по стълбите. Усещаше силните удари на сърцето си, съзнаваше, че тази смелост от негова страна може да навреди на здравето му, но любопитството надделя над всичките останали разумни мисли. Като специалист по философия, той винаги се бе стремял да съзре и да открие най-тънките места от заобикалящия свят.
  Той беше в огромната всекидневна. От прозорците се подаваше приказната лунна светлина, но за момента тази част от къщата му се струваше неописуемо зловеща. Човешката реч се чу отново, този път идваше отдолу, от подземието, но не под него, а малко встрани, вероятно от тая част, където вчера му се стори, че вижда зловещия образ. Не се разбираше нищо. Чуваше се само някаква почти монотонна и нечленоразделна феерия от гласове.
  Фредерик излезе от къщата и се озова в двора. Отново се заслуша в речта. Не се беше излъгал, когато предположи, че звукът идва от подземието. Фредерик и за миг не си помисли, че може да става дума за живи хора, заключени в тази тъмна паст. Просто тук атмосферата бе някак си зловеща и злокобна, а енергията беше изключително негативна - философът усещаше тези неща с изострените си напоследък сетива! Изведнъж отнякъде дойдоха викове! Те бяха страховити излияния на човек, намиращ се пред смъртоносна опасност, те бяха отчаяни викове за помощ! Фредерик постепенно започна да се приближава до прозорчето. Грохотът от звуци ставаше все по-силен и сега идваше отвътре. Прозорчето беше толкова ниско до земята, че за да види какво става оттатък, той трябваше да легне.
  Вътре светеше! Светлината не беше силна, но някак си особена, призрачна. Фредерик усети как космите му се изправят, имаше чувството, че сърцето му ще изхвръкне. Все пак любопитството му отново взе превес, той легна и надзърна през малкия прозорец! И това, което видя, му смрази кръвта. Беше се подготвил за страховита гледка, но появилата се пред погледа му картина бе много по-ужасно от най-ужасните му кошмари....!!
 Усети силната и пронизваща болка в гърдите, притъпена донякъде от силната уплаха. Дъхът му спря, а очите му се ококориха!

  Мелинда се събуди към пет и тридесет, забелязвайки че съпругът й не лежи до нея. Това не беше типично за него. Обикновено, когато не беше на работа, той спеше до късно. Но сега се бе събудил по-рано от нея. Тя стана и тръгна към коридора, като го викаше по име. От другата стая се подаде главата на Бети.
   - Фред се е събудил. Не знам как, но той рядко се събужда когато почива и се притеснявам да не му се е случило нещо - сподели Мелинда.
   - Спокойно, може да е излязъл на чист въздух
   - Фредиии - викаше Мелинда - Фредиии, къде си?
   - Хайде да го потърсим навън - предложи Бети.
   - Снощи не се чувстваше добре и това ме притеснява най-много.
   - Какво му имаше?
   - Някакви халюцинации. Опасявам се да не е претоварил отново сърцето си.
  Бети замръзна за миг, но се овладя бързо. Не каза нищо и двете заедно излязоха.
   - Фредиии.. - викаше Мелинда
   - Фредиии.. - обаждаше се и Бети
   - Ето го - посочи Мелинда - о Господи...!

  Том и Роби се събудиха. Отначало Том си помисли, че злокобният обитател отново ги притеснява, но след това се осъзна, че това бяха гласовете на Бети и Мелинда, които звучаха притеснено.
  Том се облече и слезе долу, като по същото време двете жени влязоха в къщата.
   - Том, идвай бързо.. Фред... - забързано говореше Мелинда. Том и  жените излязоха бързо, като дори и не забелязаха, че Роби ги последва.
  Тялото на Фредерик беше неестествено разположено. Главата му - повдигната, ръцете - изпънати напред, сякаш е искал да се предпази от нещо. Лежеше застинал, гледайки към прозорчето на подземието - онова прозорче, в което Том преди няколко дена видя зловещия образ. Но най- ужасното беше изражението на лицето на философа - очите му бяха толкова ококорени, сякаш някакво страшно чудовище се бе появило пред него, а устата му беше отворена широко и застинала в страховита гримаса.
                                                        VI

  Прегинският лекар констатира смъртта на Фредерик Мендоса и предложи на Мелинда да му бъде направена аутопсия. Следващите четири дена минаха изключително потискащо и нервно - особено за Том. Още в деня на смъртта той трябваше да успокоява опечалената жена,  а в същото време да уведоми синовете и роднините им. Дойдоха лекари, полицаи и дори журналисти от някакъв местен таблоид, на които Том трябваше да отговаря на редица въпроси. В крайна сметка се доказа, че смъртта е настъпила в следствие на масивен инфаркт.
  Том помогна на Мелинда да организира погребението, което беше в Саулвил - градчето в което Фредерик живееше и което се намираше на осемдесет мили от Харвърд, настоявайки да плати всички разходи за погребението на приятеля си. Бети и Роби също присъстваха на печалното събитие. То беше особено мрачно за детето, защото нелепата кончина и погребението на този негов другар му напомняше за смъртта на любимия му дядо. Но въпреки всичко, Том предпочете Бети и Роби да са с него, вместо да останат сами на онова прокълнато място. Нито Мелинда, нито синовете им, нито някой от роднините ги обвиниха за тази трагедия, нито казаха лоша дума за тях. Всички приеха смъртта на Фредерик като следствие от инфаркта. Разбира се, това не успокояваше по никакъв начин Том, който изпитваше огромна тъга, покруса и гняв.

  На десети юли сутринта семейството се завърна в имението си. Угнетената атмосфера на мястото повлия негативно върху и без това опънатите им нерви. Когато влязоха в огромната и мрачна всекидневна, Том изведнъж извика:
   - Какво искаш от нас, копеле мръсно? Кой си ти бе, нещастнико? Ти уби един от най-добрите ми приятели! Какво искаш? Остави ни на мира! Остави ни на мира, проклета сган.... - след тези думи Том зарида жално. Зад него Бети беше прегърнала Роби, който също плачеше. Том се приближи до тях и ги обгърна с ръцете си. Внезапен полъх на вятър, идващ от счупената част на големия прозорец разклати леко полилея.
   - Искам да се махнем от тук. Искам да се махнем още сега. - каза Бети. - Моля те, Том, не искам повече да стоим тук.
   - Ще се махнем, скъпа, и аз не искам да стоя повече тук - изрече Том и целуна съпругата и детето си.
  И тримата легнаха да си починат в спалнята. Те не искаха и за миг да се отделят един от друг. Смъртта на Фредерик им подсказа, че се намират в опасност и трябваше да действат бързо и решително за да предотвратят ужасните последствия.

  Но след обяд, малко след като се събудиха, Том заяви:
   - Бети, искам ти и Роби да се приберете в Лос Анджелис. Аз ще остана тук!
   - Защо? - изненадана отвърна Бети. - Не мога да те оставя тук.
   - Тук се е случило нещо, което е свързано със семейството ми и аз искам да разбера какво е то.
   - Скъпи, не искам да те сполети нищо. Не мога да те оставя сам на това място. Ако ти останеш, оставам и аз!
   - Не! С Роби се прибирате. С мен няма да се случи нищо лошо. Фред умря, защото сърцето му беше слабо. Този дух е част от фамилията ми и няма да ми стори нищо. Той просто иска аз да разгадая тайната му. И аз искам да я разгадая сам.
   - Добре, скъпи - каза Бети, след като видя дълбоката решителност в очите на съпруга си, - но искам да ни обещаеш нещо.
   - Добре, скъпа.
   - Искам само да се пазиш. Не ни оставяй сами!
   - Няма, обещавам. Нали знаеш, че винаги изпълнявам обещанията си, а и вие сте всичко за мен. Не мога да си позволя да ви оставя - и Том отново целуна Бето. В този момент той осъзнаваше, че наистина обича семейството си. Противно на теорията на покойния Фредерик, той чувстваше магическата привързаност към тези хора и осъзнаваше, че не може да живее без тях. А как другояче  можеше да го нарече това чувство, освен „любов”?
  Малко по-късно Бети вече приготвяше багажа. Тя се беше обадила на Клаус, един от прислужниците, да дойде с някой от автомобилите им и да ги вземе. Бяха се разбрали, ако Том не се обади или не се прибере до десетина дена, те да се върнат отново. Том излезе на двора и след малко се върна с една голяма ръждясала брадва:
   - Сега ще разбия вратата на подземието! - заяви решително той
   - Том, не сега! Моля те!
  Но главата на семейството вече беше започнал да удря с тежката брадва по масивния катинар. А на петия удар катинарът се счупи и вратата се открехна леко. Том погледна към Бети и Роби.

   - Скъпи, не влизай вътре, моля те! - молеше се жената
   - Трябва да го направя, скъпа – отвърна твърдо той.
  В този момент Бети разбра - психиката на съпруга й беше силно подтисната. Тя не го беше виждала в това състояние, вероятно той приемаше нещата твърде навътре или това се дължеше на някакво чуждо, призрачно влияние. Тя само поклати леко глава в знак на съгласие.
   - Татко, искам и аз да дойда с теб - обади се изненадващо Роби, когато Том отвори вратата. Момчето рядко говореше през последните три -четири дена, тъй като и неговата психика беше разстроена. Когато Том влезе вътре, Роби го последва още преди майка му да успее да го спре. Тежката метална врата се затвори след тях.


                                              VII

  Том беше взел едно фенерче, с което щеше да осветява в тъмнината, и то се оказа много полезен предмет, защото в цялото подземие нямаше ток. Той тръгна надолу по стълбите, а подир него се движеше Роби. Единственото, което се чуваше в тъмната паст, беше дишането на двамата. След като стълбите свършиха, започна средно широк коридор. Всичко беше покрито с дебел слой прах и паяжина, миришеше на мухъл и влага, отвсякъде се носеше хлад. От двете страни зееха открехнати врати, водещи към различни помещения, като Том проверяваше всяко едно от тях. По страничните стаи имаше рафтове и солидно количество зимнина, сякаш оставена за поколения напред. Роби беше хванал ръката на баща си и те двамата се движеха бавно. Колкото повече наближаваха края на прашния коридор, толкова по-силно биеше сърцето на Том. Дори и най-слабия шум, най-лекото скърцане на прогнилите рафтове го стряскаха неимоверно силно. Най-лошото беше, че малкият му син беше до него, което създаваше допълнителни грижи. Роби се движеше безшумно, с широко отворени от страх очи и напрегнат вид, все едно играеше някаква приключенска игра с връстниците си.
  На края на коридора видяха метална врата, затворена с райбер. По представите на Том, някъде зад тази врата се намираше зловещият прозорец, пред който намериха Фредерик мъртъв и където преди това той видя за миг призрачния образ. Вероятно там се намираше епицентърът на зловещите събития, които тормозеха него и семейството му. Роби пръв наруши мълчанието:
   - Тате, недей. Страх ме е!
   - Връщай се веднага! Защо дойде с мен?
   - Искам да науча какво е станало тук.
   - По-добре се върни, детето ми. Тук може да стане страшно.
   - Страх ме е да се върна сам - отвърна отчаяно Роби - когато съм с теб ме е страх по-малко.
  Том беше прилепил ухо до вратата, опитвайки се да долови някакъв звук. Сърцето му блъскаше в гърдите като чук. Отвътре не се чуваше нищо. Том завъртя райбера, пое дълбоко въздух и отвори вратата!

  Стаята представляваше голямо и почти празно помещение. Отдясно имаше гардероб, а по калния под бяха разхвърляни пликове с различни съдържания, повечето от които почернели в резултат от многогодишното разложение. В средата стоеше някаква малка масичка, отрупана с кутии от консерви, обелки от колбаси и други остатъци от храна. Всичко беше покрито с прах, а  от таванът и стените висяха паяжини. Тук сякаш някой е бил живял отдавна и е изоставил "жилището" си изведнъж. Том погледна напред и наляво, за да види къде се намира злокобният прозорец, но не го съзря, понеже точно там имаше още едно помещение.
  Това помещение вероятно беше някаква баня, защото на входа му, на мястото на вратата, имаше завеса с ресни, както и висок праг, което бе типично за старите бани. Том пристъпи напред с плахи стъпки, хващайки Роби за ръка. Момчето усети сигурност и страхът му се притъпи. Двамата се понесоха смело към малкото помещение.
  Когато се приближиха до завесата, Том отново спря. През главата му преминаха всевъзможни мисли. Очакваше когато открехне завесата, пред него да се появи кръвожадно чудовище или някой луд маниак. Той отново долепи ухо и се заслуша. Отвътре не се чуваше абсолютно нищо, сякаш помещението беше мъртво от векове. Но въпреки всичко, точно тук той  бе зърнал оня зловещ образ, точно тук Фредерик беше видял нещо, което е предизвикало инфаркта му. Том съжали, че изобщо е влязъл в това подземие. Най лошото от всичко беше, че и детето се намираше тук с него, а поради крехката му възраст, то едва ли би понесло, ако бъде свидетел на ужасно събитие в това осквернено място. Ръката на Том бе ледено студена, както и тази на Роби! Том стисна зъби, напрегна цялото си тяло и открехна завесата!

  Не се беше излъгал, когато предположи, че това помещение е баня. По стените и по пода имаше стари плочи, покрити със дебел слой прах, отстрани се разстилаше перваз, на който бяха поставени шампоани, четки за зъби и други приспособления за лична хигиена. От закачалките висяха кърпи, а над тях се очертаваше зловещият прашен прозорец, който беше потъмнял от прах и паяжини. На пода, по средата на банята, имаше желязна и почти ръждясала вана. Тя, също като цялото подземие, беше покрита с дебел слой сив мъх. Том и Роби се приближиха до ваната и погледнаха вътре. Това, което видяха ги накара да се вцепенят от внезапен ужас! Вътре имаше голям, остър касапски нож, а до него - малка и пропита от старост хавлиена кърпа. Почти цялата вътрешност на ваната бе покрита с някаква пръст, която по стените образуваше засъхнали капки.
   - Това е кръв! - извика Роби.
   - Да, моето момче, съсирена кръв отпреди много години - отвърна приглушено баща му.
  Върху ножа и кърпата също имаше от тази пръст. Том усети как въздуха натежава и притиска силно белите му дробове.
"Убийство! - помисли си той, - тук е извършено убийство!"
   - Татко, погледни! - каза Роби и посочи с пръст пода.
   Виждаха се капки от тази пръст, които водеха отвън. Том, след като вдигна завесата, видя, че те се губят в калта на голямата стая. Пред очите на бащата притъмня и той само изрече глухо:
  - Хайде да се махаме! - след това избута сина си през завесата, към голямата кална стая. Роби полетя назад и се удари в гардероба. От там падна нещо и редом с дрънкащия звук от удара на предмета в пода, проехтя приятна звънлива мелодия. Това беше петата симфония на Бетовен! На земята лежеше стара музикална кутия, която някак си се беше задействала от удара. Върху нея, с такта на музиката, се движеха две танцуващи кукли. Момчето я вдигна и прочете на глас надписа върху нея:
   - "От Рандолф за Летисия с много любов."
  Първото, което Том си помисли, когато видя написаното бе, че това беше много пестелив надпис – нехарактерен за романтичната и темпераментна натура на Рандолф. Но в следващия миг го налегнаха носталгични чувства, той взе кутията от Роби, разгледа я от всички страни и я постави върху гардероба.
   - Да се махаме оттук - отново предложи Том и двамата с Роби бързо напуснаха помещението.

  Когато Клаус пристигна, Бети вече беше събрала багажа. Те пренесоха саковете в автомобила:
   - Пази се! - каза Бети на Том и те се целунаха за довиждане. - Ще се видим след няколко дни. И да не забравиш да се обаждаш!
   - Довиждане и от мен - извика Роби и също целуна баща си. - Когато се видим, ще ни разкажеш какво си открил. Обещай ми!
   - Обещавам ти, момчето ми – отвърна Том.

Той наблюдаваше отдалечаващия се автомобил с горчивина. В съзнанието му се прокрадваше една много неприятна мисъл, а тя бе, че никога повече няма да види семейството си. Той тръсна главата си, обърна се и влезе в двора, като си даде дума повече да не мисли по този начин. Влезе в къщата и погледна часовника си, който вече показваше осемнадесет и тридесет, после се съблече, легна на голямото канапе и след миг заспа.
                                              VII

  Том вървеше сред житата. Всичко бе обляно с кехлибарно-жълт цвят. Някой го преследваше! Някакъв звяр! Том започна да тича, не гледаше назад, но усещаше, че звярът го настига. Той вече тичаше сред пясъците на пустиня. Тичаше бавно, а звярът го гонеше с огромна бърза крачка. Изведнъж той легна в пясъка и се зарови. Инстинктът никога не го напускаше. Отзад се чу звук от силен удар, след това - още един. Какво правеше това чудовище? Вероятно го търсеше сред пясъка и тези звуци бяха в изблик на ярост. Той беше закрил очите си и не виждаше какво се случва. Беше се свил в една яма, за да не гледа към ужасяващата твар отгоре му. Изведнъж погледна! Пред него в кехлибарната тъма две зеленикави очи го наблюдаваха със стръвнишки взор! Той се опита да извика, но от гърлото не излезе никакъв звук, сякаш беше онемял.
  Събуди се плувнал в пот. Усети, че крещи като луд. Спря и се изправи. От прозореца се показваше луната, която осветяваше част от огромната зала. Отнякъде проехтя канонада от звуци, все едно някой биеше с чук по железни тръби. Том стана и тръгна към вратата, мислейки че някой тропа по нея, но отвън нямаше никого. 
  Тогава се сети: "Духът"! Тази нечиста сила възпроизвеждаше  ужасните удари. Том все още не можеше да определи откъде идваха те и затова светна лампите на полилея, след което се заоглежда във всички посоки. Всекидневната беше празна! Огромният портрет на стената зловещо блестеше, отразявайки светлините. Когато тръгна да проверява стаите една по една, разбра, че звукът не идва от някоя от стаите или от подземието, а от самите стени. При всеки удар те вибрираха. Мозъкът му също кънтеше заедно с тях!
  Изведнъж ударите спряха. Том пое дълбоко дъх и се облегна на стената. Колко ли страховити ужаси му предстоеше да преживее тук, сам, на това злокобно място. Какво щеше да се случи с него? Едва сега осъзнаваше силата на постъпката си. Той бе останал тук, излагайки се на неизвестна опасност, като мислеше, че духът е на негов роднина, който не можеше да му навреди.
 Но беше ли напълно сигурен в тази своя теория? Може би не! Страхът постепенно започна да го обзема с ледените си пипала!
 Ами ако умре, както умря Фредерик? Ако зловещият дух го убие тук, на това проклето място? Нищо не знаеше за призраците, нито се беше интересувал от тях, смяташе ги за глупави фантазии и провокативни измишльотини, ала ето че сега му предстоеше да се изправи лице в лице с точно такова необяснимо създание. Космите му се наежиха, тялото му се скова и той се сви още повече, а очите му се разшириха като на сова. Имаше чувството че ще се задуши от прекомерното напрежение!
  В същия миг една хладна вълна мина през него! Това не беше някакво внушение или телесен импулс, просто за миг температурата се понижи с няколко градуса, сякаш някакво студено призрачно същество го обгърна с невидими лапи. Около минута Том стоеше неподвижен и онемял, след което стана и тръгна към спалнята си, оглеждайки се панически. Часовникът на стената показваше двадесет и два и четиридесет, което значи, че той беше спал повече от четири часа. Но въпреки това се чувстваше изцеден и искаше да заспи колкото се може по-скоро. Дали това беше възможно след страха, който преживя?

  Опасенията му бяха напразни, защото той се унесе веднага и спа като къпан, въпреки че през нощта не беше ползвал банята. Събуди се свеж и отпочинал, гледайки към слънчевите лъчи, които ведро осветяваха стаята. Спомни си за преживяванията снощи, но сега те му се струваха някак далечни и нереални. В този момент той чувстваше, че има сили да се изправи срещу неизвестния обитател и да разгадае тайната му.
  Стана и си направи кафе. Днес трябваше да отиде при шерифа, за да го помоли за помощ, също така беше планувал да позвъни на майка си, но само за да провери как е. Той лежеше и мислеше, а мислите постепенно нахлуваха в разсъдъка му и отново го тласкаха към мрака!
  Тук, в замъка, имаше неспокоен дух. Този дух принадлежеше или на Рандолф, или (което беше по-вероятно) на неговия близнак. Възможно бе - и на някой друг. Странното е, че досега никой не беше споменавал за близнака и Том научи за него едва преди три дена, когато с Роби разглеждаха снимките. Още по-интересно беше откритието в подземието. Ножът, напоената с кръв кърпа, както и самата кръв доказваха, че долу бе извършено жестоко убийство. Но на кого? Дали тук беше убит братът близнак на баща му. Дали той беше заминал за Швейцария, както твърдеше майка му, или се бе случило нещо друго? Защо двамата братя са напуснали къщата горе долу по едно и също време, без да се завърнат никога повече? И най-важното, чий е неспокойния дух, обитаващ това имение? Именно тези неща Том възнамеряваше да провери!

  Шериф Тревор Дилън слушаше мълчаливо, докато Том му разказваше за всичките си преживявания в къщата. Най накрая, когато разказът свърши, градоначалникът се почеса по главата и каза:

   - Това е наистина странно. Честно да ти кажа, ако не знаех кой си, бих те помислил за някой луд. Но едва ли човек с твоето положение би си съчинил подобна история. А и смъртта на онзи Фредерик....не зная какво да мисля!
   - Бих искал да си измислям всичко, но за съжаление това е истината – отвърна Том искрено.
   - Добре тогава. Аз ще опитам да намеря всичко, свързано с Хенри Гайгер и за това дали е летял за Швейцария преди около четиридесет години.
   - Но той може да не е летял, може да се е движил с кораб?
   - Едва ли. Морският транспорт по това време е бил бавен и скъп и се е използвал главно за товарни превози. Но все пак, мога да проверя и този вариант.
   - Ще ти бъда много благодарен! - каза Том и стисна ръката на градоначалника.
   - Все пак бих желал с твое позволение да прекарам една нощ в имението.
   - Заповядай, ще ми бъде много приятно да ми гостуваш. Но те предупреждавам, че може да стане страшно.
   - Това е част от работата ми. Като шериф и градоначалник, аз трябва да предпазвам хората от лошите работи и да се изправям пред всякакви опасности. Мога да дойда утре.
   - Добре, ела утре. Ще те чакам!

  На излизане Том отново видя странната жена, която и този път го гледаше с особен поглед. Том се приближи до нея. Очите на жената се разшириха, може би от страх или от учудване.
   - Мегън, нали така ви беше името?
   - Да - объркано каза жената.
   - Вие казахте, че сте екстрасенс и че мога да разчитам на вас. А сега имам нужда от помощ!
   - Знаех, че ще ме потърсите. Но не съм сигурна дали ще успея да ви помогна. Не мога да гоня духове.
   - Разбирам ви, но аз искам да разбера какво се е случило в моята къща! Искам да знам защо това място е толкова злокобно.
   - Аз мога да разговарям с мъртвите, но онова място е опасно. Може да се случи инцидент.
   - Ако трябва, ще ви платя. Само ви моля да ми помогнете да разбера какво се е случило. Много ще ви бъда благодарен, ако го направите.
   - Ще си помисля - отвърна Мегън Трейси, - но не ви обещавам със сигурност
   - И аз ще ти бъда благодарен - чу се отзад гласа на шерифа, който беше излязъл навън - ако си съгласна, можеш да го съобщиш и на мен.

  Том не се прибра веднага. Първо обиколи прегинските магазини, за да си вземе провизии за няколко дена, а когато пристигна пред двора на имението, той не слезе веднага от колата си, а изчака така няколко минути. Гледаше замислено наследството от баща си - мрачен, красив, студен и пуст дом. Това представляваше Гайгеровото имение - обладана от духове постройка, чийто обитатели удрят по стените и викат за помощ; прокълната къща, извисяваща се над селището като канара. Но не духовете, виковете и ударите бяха толкова страшни колкото отрицателната и непоносима енергия, която се излъчваше от тук. Чувството на потиснатост и угнетеност бяха изключително осезаеми, тягостни и застрашителни!


                                                     IX

  До края на този ден нямаше странни събития. Том звъня на майка си и на Бети, за да се увери, че са добре. После прегледа отново снимките и по-точно тези, на които ги имаше двамата близнаци. Погледна от задната им страна, но на нито една от тях нямаше надпис. След това потърси други снимки или улики, които биха могли да го насочат към същността на Хенри Гайгер, но не намери абсолютно нищо.
  А през нощта, от дълбините на имението дойде необяснима човешка реч, която се чуваше някъде от далеч и бе последвана от панически викове за помощ. След това всичко утихна и Том заспа отново.

  На другия ден, дванадесети юли, Том се събуди около десет. Днес трябваше да дойде Тревор. На Том му харесваше този човек - беше открит, добронамерен, сериозен и приятелски настроен към него. А и най-хубавото беше, че Том нямаше да бъде сам в този дом, поне известно време. Той закуси, а след това си направи кафе и когато изпи кафето, отиде до банята да се избръсне. По време на бръсненето, гледайки в огледалото, отразяващо лицето му, с периферията на зрението си той видя човек! Това беше човекът от портрета и той стоеше на няколко метра зад него. Том се обърна рязко! Зад него нямаше никой! Той отново погледна към огледалото - този път не видя друг образ, освен своя. После продължи да се бръсне.
  Тревор пристигна чак към осемнадесет часа. Том беше приготвил вечерята и след малко двамата седнаха на масата. Шерифът имаше новини относно Хенри.
   - И така - започна той, - докато проверявах архивите, се натъкнах на лицето Хенри Гайгер. Значи Франк Гайгер, твоят дядо, е имал двама сина близнаци - Рандолф и Хенри. До колкото разбрах, Франк е завещал цялото имение на Рандолф, защото той бил завършил военно училище и е работил в армията. На Хенри не е завещал нищо, понеже отказал подобна кариера. Франк е бил военен и искал и синовете му да са такива, защото според неговата философия, военните и полицаите били истинските мъже.
   - Тогава Хенри с какво се е занимавал?
   - С почти нищо. Регистриран е няколко пъти в болницата с диагноза „маниакална депресия”, която в последствие го довежда до някакъв вид шизофрения. Това е и още една от причините, Франк да не се гордее с него. След това Рандолф намира "невероятно красива и добра жена - Летисия", както е споменал баща му в завещанието. До колкото зная, след смъртта на Франк, Хенри е живял в една барака в имението, която един ден в пристъп на лудост е запалил.
   - По-надолу в двора има останки от изгоряла сграда, вероятно това е бараката.
   - Навярно, да. След пожара приютили Хенри в подземието.
   - Какво? В подземието ли?
   - Да, в подземието! Той живял там, докато не му уредили работа като градинар в Швейцария. До колкото узнах, от трудовата борса му намерли тази работа.
   - А откри ли дали е ходил в Швейцария?
   - Обадих се на няколко авиокомпании-дълголетници, но те ми казаха, че да се открие билет от преди четиридесет години е изключително трудно, дори невъзможно. Но след това се оказа, че обажданията до тях са били напразни – Тревор се изразяваше като детектив.
   - Защо?
   - Когато се разрових малко, открих копие от работна виза за Швейцария и от самолетен билет на компанията ''American express", издадени на името на Хенри Гайгер!
   - Ха! Значи все пак е заминал?
   - Няма как да разберем това със сигурност. Въпросът е да открием дали е пристигнал в Цюрих, където всъщност е трябвало да работи.
   - И как може да стане това?
   - Обадих се до Цюрих. Но оттам ми заявиха, че имали много работа и щяло да отнеме доста време, докато разберат нещо.
   - Чакай малко, сетих се нещо. Едни от най-близките ми бизнес партньори са швейцарци! Това е фирмата ''Die Kindersschule ltd." (Детско училище), която е най-големият производител на училищни принадлежности в Швейцария. А четиримата собственици са едни от най-влиятелните личности в държавата.
   - Това какво означава? Едва ли ученическите помагала ще са ни от полза тук.
   - Така е, но моите хора могат да ускорят процеса по откриването на Хенри. Ей сега ще им телефонирам!
  Том отиде в другата стая. След около половин час се върна видимо усмихнат:
   - До един-два дена ще се разбере дали Хенри е пребивавал в Швейцария.
   - Това би било много добре. Ето какво е да имаш връзки по целия свят! - майтапчийки каза Тревор, - ооо, без малко щях да забравя най-важното. Мегън ми заяви, че е съгласна да ти помогне. Обаче ще й трябват два-три дена подготовка.
   - Страхотно! - въодушевено отговори Том, - по-добре от това не можеше и да стане!
  Тревор го гледаше изумено, това не беше същия Том който видя първия път. Тогава той изглеждаше спокоен, уравновесен човек, а сега имаше вид на психически разстроена личност. Видът му беше напрегнат, дишаше тежко и говореше с онези интонации в гласа, характерни за обърканите и стресираните хора.
  Тази вечер щеше да вали. Още привечер забелязаха от юг да се задават купестодъждовни облаци, което показваше, че през нощта дъждът ще бъде техен спътник. Това донякъде беше добре дошло за живущите в градчето, защото от средата на миналия месец не бе валяло и почвата бе доста суха и твърда. След около час заваля силен проливен дъжд, придружен от светкавици и гръмотевици. И двамата решиха да спят в една стая – тази, която Том обитаваше в момента. Там спалнята беше голяма, а помещението - просторно.

  Тревор спеше спокойно, за разлика от Том. Откакто шерифът дойде, не беше се случило нищо странно. Това безпокоеше Том - точно в този момент той искаше духът да се покаже. Въпреки че видимо му бе повярвал, градоначалникът може би се съмняваше, че Том е с всичкия си. Тук той се беше държал весело, беше приказлив, спокоен. Най-лошото беше, че ако духът не се появи тази вечер, Том можеше да загуби Тревор като помощник. От друга страна, не желаеше проклетото създание да се появява пред очите му. Всичко това го потискаше ужасно, угнетяваше разсъдъка му, душата му. Единствено фактът, че всички тези събития бяха свързано със семейството му, го задържаше тук. Покварените мисли грубо обсаждаха съзнанието на злочестия наследник, докато дъждът чукаше по первазите на прозорците. От време навреме някоя светкавица, последвана от тежък гръм, осветяваше за миг тъмното помещение.
  Когато Том се събуди, или по-точно дойде в съзнание, той беше седнал върху леглото, а сърцето му биеше учестено. Явно нещо го беше събудило, но той не можеше да си спомни какво е то. Видя, че часовникът показва три и двадесет и пет. Обърна се и зърна Тревор в същото положение като неговото, а в слабите отблясъци на ококорените му очи се четеше обърканост.
   - Какво стана.... - чу се гласът на Тревор, но той беше прекъснат от силен звук, идващ от другата страна на къщата.
  Том стана и му даде знак да тръгнат надолу. Тревор се изправи плахо и го последва с тихи стъпки. Още един силен удар разцепи нощната тишина. Те слязоха във всекидневната. Отново се повтаряше сценария от предишните нощи - някъде отдолу, откъм задната част на подземието, се чуваше човешка реч. В този момент сетивата на Том бяха много чувствителни и за разлика от вцепенения Тревор, той се опитваше да не изпуска никаква подробност. Долу сякаш двама души си говореха на висок тон, но преградата и разстоянието пречеха да се доловят отчетливи думи. След тях дойдоха виковете - силни, страховити и отчаяни стонове, които сякаш пробиваха безкомпромисно обвивката на нощната одисея! Том знаеше че те не са реални, че са ехо от отдавна отминало ужасно събитие, което бе толкова силно, емоционално и болезнено та дори и в този момент, тридесет и девет години по-късно, продължаваше да се повтаря.
  Една светкавица светна, когато Тревор посочи външната врата и изкрещя нещо неразбираемо!
   - Какво има Тревор?
   - Човек! На вратата има човек!
  Том се обърна рязко, но не видя никого. В същият момент Тревор отново наддаде вик, като сочеше вътрешността на помещението. И тогава Том го видя!
  На слабата светлина, идваща откъм стаята, в която спяха и на светлината на появяващите се от време навреме светкавици се мяркаше силует. След като втренчено се взираше в него, Том го позна! Това беше човекът от портрета! Носеше военна униформа, която беше цялата изцапана с кръв. Лицето му също беше обвито в кървава маска! Силуетът започна да ръкомаха с ръце, явно това беше някакъв неведом знак за помощ! Устата му се отваряше, но от нея не излизаха никакви звуци!
 Обаче Том чу вик! Викът идваше от дясната му страна, но не беше на някакво призрачно създание, а на самия Тревор, който ревеше панически, а очите му бяха толкова изпъкнали от страх, че всеки миг щяха да изскочат от орбитите. В този момент силуетът тръгна назад, мина покрай една колона и изчезна.

  За спане след тази случка не можеше и да става дума. Това с пълна сила важеше най-вече за клетия Тревор! До сутринта времето премина в приказки, като домакинът всячески успокояваше уплашения си гост. Колкото и Тревор да беше очаквал среща с неизвестното, с нереалното или свръхестественото, колкото и да му беше разказвал Том за преживяванията тук, шерифът бе стресиран неимоверно много. Защото не е страшна самата СРЕЩА СЪС СВРЪХЕСТЕСТВЕНОТО, а самото възприятие. Защото изведнъж се оказва, че този хармоничен свят в който живее, светът на хората, на животните и растенията, където всичко е подредено, всяко нещо си има място и всичко може да се обясни с всеобщия природен закон, е всъщност изроден, богохулен свят, обитаван от призрачни и злокобни същества, от прокълнати души. Точно това ново възприятие е най-ужасяващо, тъй като човек е свикнал да вярва до там докъдето достига погледът му. Едно е да чуеш за нещо невероятно и необяснимо дори и от най-доверения човек, но съвсем друго е да го съзреш на живо, пред себе си, да имаш ДОКАЗАТЕЛСТВО за това.

  В осем и петнадесет седнаха да закусят. Том попита Тревор:
   - Сега добре ли си?
   - Да, мисля, че да. Но не бих прекарал още една нощ тук - отговори с известна ирония шерифа.
   - Ами.. какво мислиш?
   - Мисля че сега мога да разсъждавам по-нормално. Вчера ние .... видяхме баща ти или брат му. Направи ли ти впечатление че - Тревор въздъхна дълбоко - че духът носеше военна униформа?
   - Да, сега си спомням. Но нали Хенри никога не е бил в армията?
   - Поне така е в архивите. Той се е противопоставял, поради което не е получил наследство.
   - Това може ли да означава че духът не е на Хенри?
   - Не съм вещ по такива истории, но мисля че това е същият човек от портрета.
   - Човекът на портрета вероятно е баща ми. Но той умря тази година в Лос Анджелис.
   - Знаеш ли какво предположение имам?
   - Казвай.
   - Хенри е заминал за Швейцария. Имало е и трети близнак!
   - Това е невъзможно - възрази Том - Никой не ми е споменавал за трети брат.
   - Но ти не знаеше и за Хенри. Както виждаш, изненадите следват една след друга. Според мен този близнак също е бил в армията, но вероятно е бил убит в някакъв спор, дали за наследство, дали за нещо друго.
   - Това са тежки обвинения. Баща ми не е способен на убийство - каза Том
   - Не съм казал че е баща ти. Може да е някой друг.
   - Но ако го е имало, е трябвало да е вписан в регистрите. Със сигурност е трябвало да го има някъде.
   - Да! Тук си прав! Никъде в архивите и регистрите не се споменава за трети близнак. Дано утре разберем дали Хенри е бил регистриран в Швейцария, от това ще зависат по-нататъшните ни разследвания - обобщи градоначалникът.

  Тревор и Том напуснаха двореца и отидоха в участъка, като влязоха в офиса на шерифа.
   - Не мога да те оставя да нощуваш сам на онова място - загрижено каза Тревор. - Този път ти ще ми погостуваш. Утре е събота, може дори да отидем някъде и да разсъждаваме на спокойствие.
   - Съгласен съм, но бих искал да е само за уикенда. Не желая да те притеснявам, а и искам да потърся още неща.
   - Няма да ме притесняваш, със сигурност. Според мен трябва някой ден да претърсим подземието. Но най-важното е засега да установим дали Хенри е бил в Швейцария, също така и с Мегън да направим сеанса.
   - Сеанс ли?
   - Точно така. Мегън ще се свърже с духа и чрез нея той ще проведе разговор с нас.
   - Може би духът ще ни каже всичко!
   - Може би - замислено отвърна Тревор.

  Тревор живееше в една доста уютна къща в края на градчето. Съпругата му Трейси беше завела двете им деца при родителите си в Бартън, селце на двадесетина мили от Прегин, и се върна малко след като Том и Тревор пристъпиха прага. Беше вече деветнадесет часа, когато седнаха да вечерят. Дотогава разговорите им се свързваха с къщата на Тревор, с децата и проблемите на градчето. В деветнадесет и десет мобилният телефон на Том звънна. Той стана и отиде в другата стая, тази постъпка беше типичен навик на хората, занимаващи се с голям бизнес, а именно - разговорите им да се провеждат на спокойствие. След десетина минути бизнесменът влезе в стаята доста развълнуван, като прошепна на ухото на Тревор:
   - Трябва да поговорим насаме.
  Трейси - красива и симпатична млада жена, - явно го разбра, защото веднага им каза:
   - Ще отида до другата стая.
  Том изчака дамата да излезе и съобщи следното:
   - Хенри Гайгер никога не е бил в Швейцария!
   - Защо? Проверено ли е навсякъде?
   - Проверено е. Името Хенри Гайгер не присъства и не е присъствало в нито един швейцарски регистър! Провериха дори и работната му виза. Представи си, наистина е била издадена работна виза на Хенри Гайгер от швейцарското консулство в Лос Анджелис на осемнадесети май хиляда деветстотин шестдесет и четвърта с номер 03 55 63 78. Но с тази виза никой не е постъпил на работа в Швейцария, нито пък някой се е трудил там под това име.
   - И какво е заключението?
   - Хенри Гайгер не е пътувал за Швейцария!
   - И оттук следва, че той е убитият в къщата.
   - По всяка вероятност е той.
   - Да така е, но въпросът е кой го е извършил. Вероятно този. който му е уредил визата.
   - Имаш предвид баща ми, така ли?
   - Може и да е баща ти!
   - Но ако е вярно. защо му е да го убива? Той е имал всичко. А и татко не е способен на такова нещо! Познавам го, той винаги е бил добър с всеки.
   - Може би просто се е отървал от ненужния товар. Може би и той не се е гордеел с лудия си и пропаднал брат. който е обитавал жилището му. И след като го е убил, е скрил някъде трупа и е напуснал заедно с майка ти имението. Именно за това баща ти никога не е говорил за Прегин или за брат си, или въобще за миналото си.
   - Не! - извика Том - Отказвам да повярвам! Не мога да приема че моят баща е бил убиец!
   - Съжалявам, че го казах, но просто за да открием истината, трябва да се придържаме към всякакви хипотези, дори и най-мрачните и най-лошите. А колкото и да не е приятно да го кажа, тази хипотеза е наистина реалистична.
  Том се беше сетил за тази идея още много преди разговора, но просто я бе отхвърлил от съзнанието си (или просто не искаше да я приеме). Опасенията му обаче се засилиха, след като Тревор посочи тази вероятност за най-правдоподобна.
 ''Господи - помисли си той - ако наистина е така и всичко се разкрие? Какво ще последва след това - журналисти, медии, писане по вестници, устоите на компанията ще се разклатят, всичко ще се срине! "Създателят на Gamestorm ltd. и на фондацията "Подкрепа за болните деца" Рандолф Гайгер е бил убиец"!
Том отговори тихо:
   - Когато Мегън дойде у нас, тогава ще чуем какво ще ни каже духът.
  През останалото време на престоя при шерифа, Том беше мрачен и унил. Все пак се опитваше да води разговори и да се смее, но изражението на лицето му и разсеяността показваха, че той витае някъде из мислите си. Всички опити на Тревор и Трейси да разведрят госта си, се оказаха неуспешни.
  Стаята на Том беше може би най-красивата в къщата. Тревор, освен невероятно услужлив, се оказа и изключително гостоприемен. Леглото, в което трябваше да спи беше по-малко от неговата спалня в имението, но пък много удобно. Явно домакините се бяха постарали почетният им гост да не е лишен от удобства.

  Том не спеше! Въпреки че тази къща създаваше изключително позитивна атмосфера, той мислеше за негативните открития. Баща му, който всички уважават, който е помогнал на толкова много хора и който с такава любов се е грижел за семейството си, може да се окаже убиец! Том по-скоро би повярвал че река ще потече на обратно, отколкото неговият родител да е убил човек приживе. Но всички улики засега водеха към него! Защо по дяволите му е трябвало да убива злощастния си близнак? Какво ли е станало между двамата братя? Наистина има вероятност и друг да е убиецът, но тя е малка, много малка. Защо баща му ще пази в тайна къщата, ако не е имал нищо общо с убийството? Защо досега пред никого не е споменавал за брат си и защо му е уредил виза в Швейцария? Най-странното е, че бе приложил копие от всички документи, дори и от работната виза - може би за по-голяма достоверност. А майка му дали е знаела? Вероятно не! Или пък вероятно да! Едва ли Рандолф би казал на съпругата си нещо подобно, но тя със сигурност трябва да е подозирала някаква нередност. А дали пък майка му не е убийцата? Или го е сторил някой, когото е трябвало да защитят. Не, това е абсолютно невъзможно, няма как да е истина! Все пак в цялата обстановка има и нещо доста съмнително, доста нелогично! Защо духът, който видяха не само те, а и Роби, носеше военна униформа? В армията е служел не Хенри, а Рандолф. Дали все пак баща му не иска да му съобщи нещо важно? Но пък от друга страна, защо беше толкова кръвясал, все едно е смъртно ранен? Не, не е баща му! Може би Хенри му е облякъл униформата и това да е причината той да е бил убит!
  Мрачни и непокорни мисли тревожеха Том, докато се опитваше да заспи в къщата на Тревор. Направи го чак към пет, за да го събудят в девет и тридесет. Разходката до езерото го освежи до някаква степен, макар че не успя напълно да прогони грозните идеи от мозъка му.

 Тримата бяха организирали страхотен пикник на езерото. Особено въодушевена беше добродушната съпруга на Тревор. Тя отначало изпитваше страхопочитание към Том и към неговата рода, беше чела много неща за фамилията Гайгер, винаги си бе представяла Том като елегантен, но някак и високомерен бизнесмен. Тук тя намери в него един напълно земен човек, който уважава и почита обикновените хора. Жената доби много добро впечатление от този джентълмен. Том пък видя в Трейси една предана, скромна и добра съпруга, която обича семейния уют, мъжа си и децата си. Бе невероятно работлива, но никога не се оплакваше, сякаш всичко вършеше с удоволствие. Бети също беше добра съпруга, но Трейси бе от съвсем друг тип жена – жена от обикновените щастливи семейства .
  Времето отново бе слънчево и приятно. Тримата седяха, говореха и наблюдаваха езерото. Такава приятна гледка силно успокоява нервите и кара човек да се чувства весел и в приповдигнато настроение. Том говореше за бизнеса си, за компанията, за клиентите и партньорите си, Тревор и Трейси пък от своя страна анализираха управлението на Тревор и как от едно глухо провинциално градче Прегин е станал привлекателно място за инвестиции и туризъм и безработицата се е понижила драстично. Също така, и по негово нареждане са реставрирали по специален австрийски метод красивите необарокови, неокласически и неоренесансови сгради, които опасват центъра на селището.
 
  Унесени в приказки, те не усетиха кога е станало осемнадесет. Трейси едва ги склони да си тръгнат, защото трябвало да вземе децата от родителите си. А Тревор предложи на Том да отидат до имението му, да разгледат подземието и да вземат вещите на Хенри. Шерифът покани Том да пренощува и тази вечер при него, понеже не би могъл да го остави сам в покварения замък.

  Двамата вече бяха в зловещото имение. Преди това бяха говорили с Мегън и тя им беше обещала, че на следващия ден привечер ще направи сеанса. А сега Том поемаше дълбоко въздух, преди да се реши да отвори вратата на голямото мазе. Тревор също беше в напрегнато очакване. Най-сетне металната врата изскърца и пред тях се появи мракът, обхващащ цялото прокълнато подземие.
  Те вървяха по тъмния коридор, осветен единствено от фенерчето на Том. Тежкото дишане, което чуваше зад него показваше страха, който чувстваше Тревор. Двамата вървяха към голямото помещение с банята в края на коридора, където Том предположи че е било жилището на Хенри. Стъпките им отекваха силно в мрачния и влажен тунел, усилвани от акустиката на отразяващото се в стените ехо. Том завъртя райбера на вратата, тя се отвори и двамата влязоха в просторната, студена и прашна зала.
  Навсякъде бяха разхвърляни пликове, в които се съдържаха най-различни вещи и вехтории. Едва ли щяха да вземат всичко, но поне трябваше да потърсят някои важни предмети. Повечето неща в пликовете бяха парцали, трайно повредени от влагата и мухъла, имаше и някакви ръждясали съдове и прибори. По пода се търкаляха стари кутии от консерви, покрити с прах и паяжина. В един плик Тревор намери увита в найлон тетрадка, на която беше написано "Дневникът на Хенри Гайгер". Той го взе и го сложи в плика. Друго интересно в тази стая не откриха. Оставаше да погледнат в банята!
  Том махна завесата и пред тях се показа прашното помещение! Ваната, ножът, кръвта и кърпата си бяха там! На Тревор му прилоша, въпреки огромната смелост, да влезе още веднъж в замъка. Шерифът беше преди всичко човек, на който човешките качества като страх, ужас или потрес пред кърваво престъпление не му бяха чужди. Той се хвана за корема, отвори устата си и задиша тежко. Лицето му беше пребледняло и имаше цвят на платно. Том, след като видя състоянието на приятеля си, предложи:
   - Хайде да изчезваме!
  Но в същия момент и двамата се стреснаха от някакъв дрънкащ звук, все едно някой беше ударил силно по металните тръби за водата. Ударът се повтори! Тревор и Том излязоха от банята и се затичаха към изхода на голямото помещение. Още един удар! И още един! Те отвориха вратата и излязоха от стаята. Малко след това някаква ледена вълна премина през телата им. Мъжете спряха и се спогледаха! Това беше същата студена вълна, която Том усети преди няколко дена. Двамата се запътиха към изхода на подземието и някъде в този момент откъм гърба им проехтя познатия говор! Но и Том и Тревор вече знаеха, че речта не е реална, тя беше зловещ и повтарящ се шепот от миналото. Вече бяха във всекидневната когато отново се извисиха жалните викове за помощ. Тревор ускори крачка и побърза да напусне злокобната къща. Том го последва и след няколко минути вече пътуваха с автомобила към централната част на градчето.
  В офиса си Тревор още трепереше, Том също не бе в приповдигнато настроение и двамата мълчаха. А след това единодушно решиха Том да прекара поне още една нощ у Тревор. На другия ден Мегън щеше да направи сеанса и се надяваха тайната да бъде разгадана. Първото нещо, което направи Том след пристигането, бе да телефонира на майка си.
   - Да Томи, кажи.
   - Мамо, как си?
   - Добре съм. Бети и Роби бяха при мен но си тръгнаха преди малко. А ти?
   - И аз съм добре. Знаеш ли мамо, че Хенри Гайгер не е пътувал до Швейцария.
  Последва мълчание. След това се чу изненадания глас на Летисия
   - Какво искаш да кажеш? Не те разбирам.
   - Открих че Хенри Гайгер е бил убит в къщата! – колкото и трудно да му беше, Том трябваше да говори с нея за това. - Искам да те питам знаеш ли нещо по този въпрос?
  Мълчание! След това старата жена каза плахо:
   - Не съм чула за никакво убийство. Знам че Хенри е заминал за Швейцария и повече не се е върнал. Не е бил убит в къщата.
   - Мамо, Хенри Гайгер никога не е стъпвал в Швейцария! Моите хора от ''Die Kindersschule ltd." провериха.
   - И защо си проверявал това?
   - Мамо, някой път трябва да си поговорим. Но ще бъде друг ден защото сега имам малко работа.
   - Добре - отвърна Летисия.
  После се обади на Мелинда Мендоса да провери дали е добре и как се справя без Фредерик, а тя му каза, че се опитва да се приспособи към новото състояние. Накрая се обади на Бети и с нея говори около минута, като не й спомена нищо за събитията и откритията си.

 След разговорите Том и Тревор се запътиха към дома на шерифа. Децата на Тревор се привързаха много към приятния гост и до вечерта Том ги забавляваше, бягаше с тях по двора, играеше с тях на криеница. Той си припомни детските години, когато бе тичал на воля и си бе играл с връстниците си. А Тревор и Трейси наблюдаваха с усмивка как трите ''деца'' лудеят.
 След вечеря Том се прибра в стаята си, като веднага при него дойде Тревор. Двамата извадиха дневника на Хенри и започнаха да го разглеждат.
  Той пишеше красиво, с четлив почерк, като правеше впечатление на умен и интелигентен човек. Но явно отказът на баща му да го впише като наследник се беше отразило зле на психиката му, защото дневникът започваше с терзания за това, че е пренебрегнат и предаден от най-близките си хора:

   "С какво заслужих тази участ на скитник. Не трябва ли и аз да бъда обичан колкото брат ми, без значение какви интереси имаме? Защо светът е толкова несправедлив?"

   - и по-нататък:

   " Брат ми има красива съпруга, след няколко месеца ще му се роди дете. Има хубава къща, има пари... А аз нямам нищо и сигурно никога няма да имам, (освен една проклета кошара)."

  След това тонът се променяше. Явно беше дошъл момента, когато го вкарваха в болница:

   ''..Изкараха ме болен, шизофреник! Аз, който на никого не съм сторил зло! Просто исках да живея по-добре, защото го заслужавам. Вече нямам шанс за нищо. Никой няма да ме вземе на работа, защото всеки ще разбере, че съм луд!..''
   '' Брат ми е груб, лош човек, но има всичко! Аз съм добър, но нямам нищо. Имам мечти и амбиции, които никога няма да постигна. Ако имах богатството на брат ми, с моите амбиции досега да съм постигнал всичко. Но светът е несправедлив, защото има толкова стойностни хора които пропадат и всичките им идеи се стопяват.''

  Те прочетоха до половината, след което си легнаха. Денят бе уморителен, а на следващия ден щеше да идва Мегън и да направи сеанса. Трябваше да се наспят добре.
  Но Том отново не затваряше очите си. Мислите му се рееха в страниците на дневника. "Клетият човек'' - мислеше той - '' прецакан и низвергнат той се е мъчил като скот. Може би му е тежал факта, че всичко е притежавал татко - определено по-послушния от двамата близнаци" . След това мислите му заиграха върху следното словосъчетание: "Брат ми е груб, лош човек...". Защо баща му е бил груб с брат си, или с всички? Нали именно той го е учил на милосърдие, на идеите, че трябва да се помага на бедните и нуждаещите се? Защо Рандолф така е ненавиждал брат си и дори след изчезването му или убийството му не го споменаваше? И ако той го е убил или поръчал убийството, защо по дяволите го е направил? Не искаше това предположение да е вярно, но всички факти водеха към тази теория. "Татко, защо? Нима брат ти не е бил човек като теб?" Или е имало някаква друга причина. Но каква би могла да бъде причината? Предстоящият ден може би щеше да се разкрие всичко. Те трябваше да се срещнат лице в лице с призрака и да говорят с него.
  След това Том отново светна нощната лампа и прочете още малко от дневника. Той разбра, че Хенри е бил нает на работа в някаква фабрика, но след това го уличили в кражба и уволнили. Близнакът на баща му приел много болезнено уволнението:

   " Уволниха ме! Уволниха ме заради кражба! Заради кражба на една дреха! Никога повече няма да си намеря работа! Аз съм разбит, всички се опитват да ме разбият! Защо?! Защо?! Защо?!!!!!!".

  Том остави дневника, загаси лампата и се отпусна.

                                                      X

  Спаха до късно. Въпреки че Тревор трябваше да е на работа, той реши да си даде почивка и в този ден. Когато се събудиха, установиха, че бяха сами - децата бяха отишли на училище, а Трейси на работа. Закусиха и пиха кафе, а когато приключиха с тези приятни занимания забелязаха, че е станало два часа. След това отидоха до участъка, където той имаше няколко документа за оправяне. Мегън дойде към пет и половина, придружавана от един възрастен мъж:
   - Запознайте се, това е Стив. Когато правя сеанси го викам с мен. Той ми помага много.
  Те се здрависаха с мъжа, след което Тревор ги подкани да тръгват. Стив  имаше много бледо лице, отвеян, но замислен и дълбок поглед, тънки и присвити устни, слабо и не дотам правилно телосложение. Ръцете му бяха тънки и нежни, като на дете.
 Когато пристигнаха в замъка и Том им предложи питие, но  Мегън отказа категорично:
   - Не искаме нищо! Хайде да започваме.

  За място на провеждане на сеанса избраха всекидневната. Те подредиха няколко стола в полукръг, след това взеха една малка масичка и я сложиха в средата му. Том вече трепереше целият. Той дори пожела да изпие нещо топло, най вече за да поуспокои нервите си. Не се страхуваше толкова от срещата с духа, колкото от  предстоящото разкритие. А той беше готов за най-лошото, бе обмислял непрекъснато теорията, според която баща му да се е срамувал от брат си и да го е убил именно заради това. Този щеше да е най-лошия вариант. А може и да го е убил при самозащита. Да, да, самозащита! Хенри е нападнал Рудолф в изблик на лудост, баща му се е защитил и го е убил. А може пък и да е нападнал майка му! Досега не бе мислил върху такава идея, която бе съвсем реална и оневиняваща скъпия му родител, понеже това е станало при самозащита? Вероятно е могъл да го докаже. Но в онези времена надали законите са били същите. А и убийството би трябвало да се приема като накърняване честта на един почтен човек като баща му. Едва ли е приятно на един висш военен и уважаван човек да лепнат прозвището "убиец" независимо дали деянието е било при самозащита или по други причини! Том въздъхна успокоено! Как не се беше сетил за тази теория, тя е може би най-вероятният изход, въпреки че най-добрият вариант беше някой друг да е убил Хенри или който и да е дух, обитаващ прокълнатата къща.

 Но тайната, която се РАЗКРИ след този сеанс беше толкова ужасяваща, угнетяваща, богохулна и изродена, че клетият домакин би предпочел с охота която и да е от предишните си теории. Малко след като прикючи страховитият сеанс, Том се взираше в нищото, сякаш бе ударен с чук, а устата му беше зяпнала като на полуразложен мъртвец; Тревор пък стоеше клюмнал и смълчан като виновно дете!

  След като наредиха столовете и масата Стив извади един тефтер и един химикал и ги подаде на Мегън, после двамата седнаха пред масата и ясновидката заговори глухо:
   - Сега аз ще изпадна в транс и ще се свържа с духа. Вие ще го питате каквото искате, а отговорите му аз ще ги записвам върху тефтера. По-точно духът ще движи ръката ми. Стив ще разчита това което е написано. Готови ли сте?
   - Да - отговориха останалите в тон.

  Мегън затвори очи и започна да произнася някакви непознати думи а след това затръска яростно главата си. Изведнъж тя отвори очите си! Вече погледът и беше друг - проницателен и съсредоточен. Започна да драска нещо по тефтера си.
   - Мисля че вече е готово - чу се гласът на Стив.
   - Сега какво да правим - попита Том.
   - Ами говорете с духа! Давайте! - отговори възрастният човек.
  Том шумно пое въздух, след което извика.
   - Тук ли си? В тази стая ли си?
  Мегън драсна нещо. Стив погледна и прочете:
   - Да!
  Том въздъхна шумно. След това каза:
   - Докажи по някакъв начин че си тук!
  В този миг един от празните столове се заклати и след това се премести на около метър. Тревор стисна зъби и примижа.
    - Кой си ти?
Старата жена драсна нещо по тефтера. Стив прочете като сричаше:
   - Р-а-н-д-о-л-ф!
Том се изправи изненадан, двамата с Тревор се спогледаха озадачено. Том отново заговори:
   - Ти ли си баща ми?
Мегън отново раздвижи химикала върху листа и Стив прочете:
   - Да!
   - О, Господи! - чу се тихия глас на Том, който задиша силно и звучно, за да се освободи от обзелото го напрежение. Тревор го хвана за ръката и я стисна. След малко Том се окопити и отново заговори:
   - От какво умря?
Ясновидката написа нещо по тефтера което помощникът й прочете:
   - Б-ях у-би-т!
Том завъртя силно главата си към Стив, поглеждайки го с многозначителен поглед, може би защото вече се съмняваше донякъде в истинността на този сеанс! Баща му умря наскоро от инфаркт, той не е бил убит! Това бе невъзможно, напълно невъзможно!
  Ами, ако е истина......! Тогава.....! Том чувстваше в стомаха си надигането на някакво кълбо от злоба и омраза, което лека полека увеличаваше размерите си.
   - Кой те уби?
Стив отново зачете написаното от ръцете на Мегън:
   - Б-р-ат м-и!
   - Къде беше убит?
Отговорът бе следния:
   - В п-од-зе-м-и-е-то!
   - Къде е заровен трупа ти? - говореше машинално Том.
   - В к-ла-де-н-е-ц-а! - прочете възрастният мъж писанието ясновидката.
  Том вече дишаше мъчително, защото всичко се бе развило така неочаквано. Една грозна и брутална идея напираше да излезе от мозъка и да влезе в съзнанието му. Том отново се изправи, пое много дълбоко въздух, след което седна и зададе следния въпрос:
   - Защо беше убит?
  В този миг Мегън започна да драска по-силно и по-яростно. Тефтерът се скъса от агресивното пробождане на пълнителя в бялата хартия. Стив погледна надрасканото, но само сви уплашено рамене. Изведнъж клетата жена закрещя, което наложи помощникът й да я раздруса, за да излезе от транса, но през това време полилея започна да се клати! Мегън се съвзе от състоянието, в което бе изпаднала, гледайки уплашено обстановката! Външната и вътрешната врата се отвориха и затвориха, чуха се познатите кънтящи металически удари. От нищото се извиси приглушен и отчаян рев, столовете започнаха да се движат, масата падна звучно! Духът на Рандолф се бе разбеснял отново. Том извика панически:
   - Спри!
  Всичко наоколо се движеше и обикаляше около тях в зловещ кръговрат!
   - Спри! Спри! Спри....!
  Изведнъж всичко спря! Те вдигната столовете и седнаха върху тях. Том гледаше объркано, със застинала долна челюст, Тревор беше навел глава, потънал във урагана от разбърканите си мисли, Стив се държеше за коляното, а Мегън се бе отпуснала летаргично на стола. Том Гайгер беше съкрушен, защото в този момент той съзря ИСТИНАТА! Може би щеше да се сети преди това ако разумът му не бе отказал да приеме подобно нещо, ако не го бе толкова грижа за устоите на фамилията си, ако не обичаше толкова майка си и баща си! Защото той бе очаквал най-лошото от най-лошите си теории, но все пак всичко трябваше да е в границите на разумното. Понеже той живееше в разумна обстановка, заобиколен от разумни личности, които разсъждават разумно! Защото човекът, който го беше отгледал е разумен човек!
 Но ето, че реалността бе толкова смразяваща, всепоглъщаща и безумна, че разсъдъкът на Том отказваше да я произнесе, дори и мислено! Къде се намираше границата, показваща края на нормалния диапазон и къде започваше уродливостта? Как е възможно нещо толкова свято, като чистата хармонична идилия да е изградена на базата на отвратителния, на богохулния стремеж за незабавно постигане на пълноценност и съвършенство, дори и с цената на живота?
  И все пак истината бе разкрита, пъзелът на загадката бе подреден! Оставаше само умът да я изложи на показ, на всеослушание! И той го направи тихо, с плахия оттенък на огромното разочарование:
  ХЕНРИ ГАЙГЕР БЕ УБИЛ БРАТ СИ РАНДОЛФ ГАЙГЕР, ЗА ДА МУ ВЗЕМЕ САМОЛИЧНОСТТА, СЕМЕЙСТВОТО, ПАРИТЕ! За да пристигне в големия град и да основе компанията си! За да намери своя път към величието, богатството и задоволството! Защото Хенри е бил скитник, крадец и луд и не е имал никакъв друг шанс за просперитет. Защото двамата близнаци си приличали като всички еднояйчни такива! А най-лошото и най-непоносимото от всичко това бе следното - този човек, който бе бдял над него, който го бе обичал, който го бе учел на добро и на лошо, който се е ползвал с огромни привилегии и огромно уважение от маса народ, всъщност се оказа долен измамник и убиец! Сега разбираше и защо призракът, който се яви беше с военна униформа го молеше за помощ. Навярно обикновената човешка фантазия е бедна, за да си представи какви извращения има по света, на какви изродски постъпки е способен човек, в името на славата и богатството.....!

  След като се окопити, Тревор изкара неадекватния Том от къщата, като го качи в колата си, и заедно със Стив и Мегън напуснаха прокълнатото място.
  На площада, след като изпратиха Стив и Мегън, Тревор и Том седнаха на една от пейките и мълчаливо се унесоха в мислите си.
   - Мислиш ли че духът казва истината? - пръв наруши мълчанието Том.
   - Не знам, може би е така. Според мен ти е нужна почивка, Том. Прекалено много нерви изразходи тук, а едва ли искаш отпуската ти да мине така.
   - Прав си, но аз исках да открия истината, независимо каква е.
   - А майка ти? Тя може би знае нещо по въпроса. Ако всичко това е вярно, няма как да не е разбрала че съпругът й не е същия. Вярно е, че става дума за близнаци, но всеки един от тях е имал някои свои някои собствени белези, които го отличават от другия. А и характерите им са били различни.
   - Да, и аз мислех по този въпрос. Никоя жена не е толкова сляпа, че да не усети разликата, а и в случая става дума за съпруга й, за човекът до нея! Трябва да поговоря с мама.
  Том се опитваше да говори спокойно, макар че в интонацията на гласа му се четеше неописуем гняв. Тревор не знаеше как да го успокои, не се сещаше какво да му каже, как да го разсее, защото цялата тази ужасна история беше парализирала и неговата воля. А той по принцип добре знаеше как да успокоява и какво да каже в определени моменти.
  Вече бяха в къщата на градоначалника, когато Том позвъни на майка си:
    - Здрасти Том! - оттатък се появи гласът на Летисия
    - Здравей мамо! - отвърна Том
   - Как си? Добре ли си? - попита възрасната жена с едва доловима нотка на смущение в гласа й.
   - Добре съм. Мамо, искам да поговорим. Искам да те питам някои неща, но ми кажи истината.
   - Какво има момчето ми?
   - Мамо, аз научих нещо, което се е случило тук малко след като съм се родил и преди да напуснете къщата – привидното равновесие в говора на Том бе започнало да се разклаща.
   - К-какво искаш да кажеш? - изстена възрастната жена
   - Мамо, този човек с който сме живели, този, който се е представял за баща ми, всъщност е убиец!
   - Какви ги говориш Том? Как можеш да говориш така за баща ти?
   - Мамо, аз зная истината! Хенри е убил татко и му е взел самоличността. Защото той е бил с лоша репутация, за разлика от моя родител. Мамо, това вярно ли е? Искам от теб да го чуя! - гласът му сякаш бе обладан от параноя!
   Мълчание! Отново непоносимото мълчание на майка му. От другата страна се чуваше се само неравномерното й дишане! Защо постъпва така по дяволите? Защо?
   - Вярно ли е! - извика почти истерично Том
   - Кой ти го е казал? - успя да промълви жената.
   - Мамо, духът на татко витае из къщата! Мебелите се местят, чуват се страшни викове. Направихме спиритичен сеанс и разговаряхме с него. И той ни каза това. Вярно ли е? Кажи ми, че не е вярно!
  Отново мълчание!
   - Мамо, тук ли си? Няма как да не си усетила разликата между двамата! Вярно ли е?
  Никакъв звук от другата страна на слушалката. Сърцето на Том удряше като стоманен чук по треперещото от ярост негово тяло. За миг той си помисли, че на майка му й е прилошало, но изведнъж тя заговори:
   - Да, момчето ми, вярно е!
  Краката на Том се подкосиха, а тялото му се отпусна в някаква дива летаргия. Всичко беше вярно! Признанието на най-близкия човек, майка му беше по-силно от най-силното оръжие, по-страшно от най-ужасните кошмари. Том се разтърси от ридания, първите в съзнателния си живот, тъй като досега той никога не беше плакал. Почувства се предаден от най-близките си хора, низвергнат от всички в обкръжението си:
   - Мамо, защо? - промълви отчаяно той.
   - Исках да сме щастливи! Затова се съгласих с Хенри! Той го направи за твое и за наше добро. 
   - Хайде, мамо. Не искам да те обвинявам! Искам истината! Разкажи ми цялата  истина! Само това искам! Моля те!
  От слушалката се чу въздишка и хлипане, последвано от кратко мълчание. След това Летисия започна да разказва следната умопомрачителна история:
   - Когато се срещнахме с баща ти, той беше в армията. Аз също идвам от добро семейство и затова баща ми и неговия баща се съгласиха да ни оженят. Рандолф беше красавец, нямаше как една жена да не се влюби в него. Той имаше и можеше да ми даде всичко, от което се нуждаеше една жена - опора, богатство, хубав живот. Всички ми завиждаха, всички близки ми се радваха. Но все пак Рандолф не ми даваше това, което аз исках, а то не бе много. Исках просто любов и щастие.
   - Защо, какъв беше той като характер? - попита Том.
   - Той беше полковник, свикнал на ред, на дисциплина, на строгост; той беше груб и студен. Често го пращаха на фронта, или в командировка, а аз оставах сама в този огромен дом. И толкова много имах нужда от чувства, от обич. Все пак след време забременях от него!
   - С мен, нали?
   - Да, с теб! Радвах се, ликувах, надявах се че по този начин ще накарам Рандолф да бъде по-близо до мен, а и толкова исках да имаме дете. Но той прие всичко равнодушно. Не казвам, че не се радваше, но го правеше по негов, студен и труден начин. Когато разбра каза само: "Браво, най-сетне''. Знам че и той ме обичаше, но не го показваше, явно гордостта му беше огромна или ..не знам защо! По някое време той прие Хенри! За брат му не бях чувала нищо, знаех само, че са близнаци, че има много лошо име и че няма къде да живее, защото в изблик на лудост е запалил бараката си.
   - Запалил я, така ли?
   - Да. Той влиза на два пъти в болница, като според докторите имаше шизофрения. Но той беше нормален, напълно нормален, аз го знаех!
   - Продължавай, мамо. Беше стигнала до там където татко е взел Хенри в имението.
   - И така, той живееше в подземието. Рандолф го хранеше с остатъците от храната, даваше му вода в една стара  и мръсна кофа. Той го ненавиждаше, защото Хенри беше неугледен, дрипав, крадлив и срамеше честта на фамилията. Но от някакво милосърдие го взе под опеката си. Аз отначало изобщо не общувах с Хенри, само понякога му носех храна. Бях вече в седмия месец, когато Рандолф го повикаха запас в Оклахома. Когато замина ми каза: "Носи от време навреме ядене на оня дрипавия, колкото да не умре от глад". От тогава той се прибираше три-четири пъти в месеца, за по два или три дена. С всеки изминал момент ставаше все по-студен и по-груб.
  Тя спря за малко. Том обаче я подкани:
   - Продължавай! Искам цялата истина!
   - При едно от моите ходения в подземието се заговорихме с Хенри. Говорехме няколко часа. Тогава аз видях, зад маската на неугледния клошар, един страхотен човек. Беше открит, честен, забавен. Стана ми много приятно да разговарям с него и в същото време ми стана жал за неговата участ. Той беше незаслужено отритнат от семейството си, човек с досие зад гърба си, който не може да има деца, но за сметка на това беше голям мечтател. Разбрах, че той може да ми дава това което Рандолф не успяваше. А то беше любов, истинска чувствена любов, такава която никога досега не бях изпитвала.
   - Ти си била любовница на Хенри, така ли? - попита Том. Сега тихият му гняв беше насочен към майка му.
   - Да, бях му любовница! Той беше страхотен човек, но поради зла участ бе отхвърлен от всички. Когато ти се роди, аз видях огромната му обич към теб. Докато Рандолф, баща ти, само веднъж те щипна по бузата и след това отново продължи с делата си, Хенри непрекъснато те целуваше, сякаш ти бе негово чедо, играеше си с теб, забавляваше те. Искаше ти да си негов син, а не на брат му, който не те заслужаваше. С него се чувствах истинска, чувствах се жена, чувствах стабилната връзка на семейството, сякаш ние с Хенри бяхме семейство, а не с Рандолф, който отново обикаляше по незнайни места, въпреки че му се беше родил син. А Хенри беше винаги с мен и в най-щастливите, и в най-трудните моменти. И въпреки всичко, и двамата си давахме сметка, че тази връзка е невъзможна. Защото Рандолф е главата на семейството, а не Хенри. Той не можеше да ни осигури бъдеще, защото никъде не го искаха на работа с тази диагноза! Всички го мислеха го за луд, а той не беше такъв. Понякога мечтаехме за красив и охолен живот, въпреки че знаехме, че няма как да стане. И един ден Хенри ми предложи онази идея!
   - Каква идея? Да убиете татко? –недоумяваше Том.
   - Да, да убием баща ти и той, Хенри да се представя за него пред обществото.
   - И ти се съгласи! Така ли?
   - Не, не бях съгласна. Не можех да направя такова нещо. Тогава той ми каза, че сам ще го направи. Не искаше да ме измъчва с такова нещо.
   - Как го уби?
   - Бяхме планирали всичко. Когато Рандолф дойде от запас, аз му предложих той да занесе вечерята на Хенри за да го види. Когато взе храната и тръгна по стълбището на подземието, аз започнах да удрям с желязо по металните тръби.
   - Удряла си по металните тръби! Сега разбирам!
   - Така трябваше да предупредя Хенри че брат му идва към него. След това не знам какво е станало, защото си легнах да спя. Но не успях да заспя. Късно вечерта дойде Хенри, който само ми съобщи, че всичко е минало добре. Повече не говорехме по тази тема.
   - Вие нямахте ли съвест? Нали ме учехте, че едно от най-добрите качества на човека е милосърдието, добротата?
   - Да, това беше единствената ни грешка - след този отговор на Летисия, Том си помисли, че отново ще изпусне парата, но в другия миг се посъвзе от това внезапно вцепенение и продължи:
   - И какво стана след това?
   - На другия ден той напусна армията, а след това веднага заминахме за Лос Анджелис, където с парите на Рандолф купихме къща. Аз никога не се върнах повече в Прегин. Той си отиде, за да изтрие следите от престъплението. Като се прибра ми сподели, че се е отървал от трупа и в същото време си е подготвил визата и билета за Швейцария.
   - Изхвърлил го е в кладенеца!
   - Не знам какво е направил, защото никога не говорехме за това. След това започнахме бизнеса като купихме малко предприятие. Хенри или по-точно – Рандолф, както вече се наричаше, беше амбициозен, вървеше му добре в бизнеса и превърна малкото предприятие в огромна компания. Той ни дари с любов и щастие – неща, които едва ли Рандолф щеше да направи. Аз вече не се чувствах робиня в собствения си дом, ти порасна в обич и грижи, изучи се и след това пое компанията. Искам да ти кажа, че аз не съжалявам никак за станалото. А ние с Хенри заслужавахме да бъдем щастливи!
  От гърлото на Том отново проехтя звучна въздишка:
   - Но, мамо, не чувстваше ли че това е мръсно, нечисто щастие? Тези пари, които имаме са покварени, порочни, те са на основата на брутално убийство.
   - Не и когато намериш щастието, което заслужаваш! Аз живях добре с този човек и съм доволна от него. Ти също трябва да си доволен от него без значение какъв ти е, баща или чичо - вече Летисия говореше с възторг, с гордост!
   - Бях доволен! Но сега се чувствам предаден! В момента си мисля, че сте ми се подигравали през цялото време. А това боли най-вече когато те предадат твоите близки хора. Имам чувството, че всичко което притежаваме е някак си изродено, незаслужено.
   - Искам да затварям. Нямам желание да разговарям повече по тази тема - каза ядно Летисия и затвори телефона.
Том остана няколко минути със слушлката в ръка. До него Тревор бе чул всичко, но и този път не смяташе за редно да се намесва.

Вечерта в къщата на Тревор, малко преди лягане, Том отново се зачете в дневника.
   "Брат ми ме прие да живея в мазето. При влагата и насекомите! Може би съм му благодарен за храната, но искам малко по-голямо уважение от негова страна"
  Следваха отново отчаяни стонове от типа:
   "Не мога да имам деца! Това, което исках най-много, единствената ми надежда в този живот угасна. Защо все на мен ми се случват нещастията?
По-надолу пишеше следното:

 "Летисия е чудесно момиче. Тя е единственото хубаво нещо в този мрачен дом. Когато съм с нея, времето минава толкова бързо. Но тя е бременна, скоро ще има дете. Детето на брат ми!"

''Летисия ще роди детето на Рандолф. А той, както винаги, не е с нея. Но аз винаги ще съм до тази прекрасна жена. Защото я обичам! Аз я обичам, по дяволите!"

"Детето е много хубаво. Не мога да му се нарадвам. Зная обаче, че не е мое и няма да бъде мое, защото аз съм злощастен пленник на съдбата!"

Следваха много подобни писания за малкия Том и за любовта на Хенри към Летисия. Накрая обаче няколко страници бяха откъснати, а след тях имаше и един празен лист. Следващите драскания бяха с едри, но трудно четливи букви. Явно бяха написани бързо или в състояние на силен афект:

   "Аз имам шанс в живота! Шансът е нещо, което го заслужавам!"

   "Лошото трябва да бъде поправено, за да възцари доброто. И аз, и Летисия, и Том заслужаваме да живеем пълноценно."

   "Приликата с брат ми е поразителна! Само трябва да се облека с неговите дрехи и никой няма да ни различи. Снимките ни в документите са еднакви, какво значение има кой кои ще вземе!"

  Последната страница беше украсена по ъглите, явно тя беше специална по някакъв начин. Том затвори очи, не искаше да прочете написаното там, но след малко отново ги отвори и погледна в старата хартия, където с големи букви беше надраскан следния текст:

   "ДНЕС Е ЧАСЪТ НА ИСТИНАТА! АЗ ТРЯБВА ДА ГО НАПРАВЯ И ЩЕ ГО НАПРАВЯ! ДАНО ГОСПОД МИ ПРОСТИ!"
 


                                                     IX

  Том спа дълбоко и непробудно, но Тревор го събуди рано, защото отново трябваше да ходи на работа. Том се качи на колата и се прибра в къщата си. Беше малко по-ведър от снощи, главно заради хубавия сън в къщата на приятеля си и заради благите сутрешни лъчи на слънцето, подаващи се от към планините.
  След като поседя около четвърт час на канапето във всекидневната и вече гледаше тъпо в някаква точка от полутъмното пространство, той решително излезе на двора. Искаше да намери кладенеца, този кладенец, в който според духа е заровено тялото на истинския Рандолф.
  Това място бе наистина красиво. Том отиде до горичката където мярна изгорялата кошара на Хенри. А брястоия лес беше наистина красив. От него тръгваше обрасла с бурени и плевели алея, водеща към един шадраван, украсен с изящни, но покрити с мъх и прах статуи. Целия двор бе обрасъл с треви, обаче все още личаха очертанията на градинките и пътеките. Настроението му се приповдигна още докато ходеше по двора, защото досега не бе имал възможност да се порадва на тази красота.
 Том обиколи замъка от всички страни, но не откри никакъв кладенец. "Може да е бил затрупан" - помисли си той. Тогава започна да проверява под всяко буренче дали има нещо издигнато или остатък от зидария.
  Пред къщата спря автомобил и от него слязоха Бети и Роби. Те идваха при него. Когато ги видя, Том възкликна изненадано:
   - Охоооо, каква изненада, здравейте!
   - Здравей, скъпи! – Бети също беше развълнувана. - Ако знаеш колко пъти те търсихме, но ти не вдигаш телефона. Какво се е случило с теб? .
   - Може би не съм бил при телефона.
   - Не приличаш на човек. Сякаш си преживял кошмар!
   - Ако знаете какво се разкри, няма да повярвате!
   - Кажи, татко, какво се е случило тук – възторжено се намеси Роби?!
   - Оказа се, че човекът който ме е отгледал, този, който ми се е водел баща, всъщност е мръсен измамник и убиец!
   - Какво искаш да кажеш с това, скъпи!
   - Хенри, братът близнак на баща ми Рандолф, го е убил и му е взел самоличността.
   - Том, недей да говориш така пред детето, моля те. Ако искаш да отидем да се поразходим.
   - Искам и аз! - каза Роби любопитно
   - Ти ходи и наглеждай колата, ние ще се върнем след малко.
  Роби изпълни с негодувание заповедта на баща си. А по време на кратката разходка Том разказа на Бети всичко, което се бе случило тук, докато ги е нямало. Бети беше изключително изумена:
   - Това е ужасно, Том! Никога не съм предполагала, че Рандолф е способен на подобно нещо. Просто не мога да повярвам.
   - Истина е, скъпа! Колкото и да не ми се иска, това е истината. Този дух, който витае в замъка е на татко, на истинския ми баща!
   - И какво ще правим сега?
   - Искам да намеря кладенеца. Искам да изровя трупа му и да го погреба. След това ще си заминем от тук. Завинаги!
   - Тук няма кладенец. Поне аз не съм виждала.
   - Може да е затрупан, за да не личат следите.
   - Но все си мисля, че в архивите може да има планове на къщата. Защо не помолиш Тревор да потърси?
   - Това е много добра идея, скъпа, много добра! - каза след малък размисъл Том, след което целуна силно съпругата си -  След малко ще му се обадя, а сега нека свалим багажа!
  Те свалиха големия сак, съдържащ главно хранителни продукти и после Том направи сочен ростбиф. Обядваха отвън, на двора. Веднага след това той телефонира на Тревор и го помоли да потърси стари планове на къщата. След това влязоха в имението и седнаха на канапето във всекидневната. Том им предложи да полегнат, защото и тримата бяха много уморени.

  Вече бяха в спалнята, когато започнаха до болка познатите звуци - звуци от удари на желязо по метални тръби. Том се напрегна, Бети беше хванала ръката на Роби. По едно време дойде слабата човешка реч, последвана от неистовите викове за помощ. Том заслиза надолу, мина смело под леко клатушкащия се полилей, после спря, вдигна ръце във въздуха и извика силно:
   - Таткоо, разбирам гнева ти и съжалявам! Това, което искам е да намеря тялото ти и да го погреба!
  Бети и Роби също слязоха долу и застанаха до Том. Той продължаваше да вика:
   - Това е единственото, което мога да направя за теб, като твой син! Дано духът ти намери покой. Обичам те!
  Полилеят отново се разклати, този път малко по-силно. Духът на Рандолф навярно беше около тях и го чуваше. Том се отпусна, наведе глава и затвори очи. Бети го прегърна, а Роби плахо се шмугна между двамата. След около минута, тримата отново се качиха в спалнята, където трябваше да се слеят с красивите и отпускащи покои на съня.

  Бяха събудени от мелодията на мобилния телефон на Том. Беше Тревор:
   - Намерих стари планове на имението ти. Ако искаш, ела в офиса ми.
   - Много добре, Тревор. Само да се облека и идвам.
  А след около двадесетина минути Том, Бети и Роби вече бяха в участъка в офиса на Тревор Дилън. Той взе две големи скици и ги разстла на бюрото си.
   - Познаваш ли съседите си Пол и Дора?
   - Пол и Дора ли? - обади се Бети. - Познаваме ги. Един ден им отидохме на гости, но след това не сме ги виждали.
   - Да, разбира се, това бяха майка и син, имаше и някакво малко момиче - вметна Том, - но явно рядко се задържат у дома.
   - Така е, Пол се занимава с бизнеса си в магазина или пътува - нали е пътуващ лекар, - а Сесил, дъщеря му, в повечето време прекарва при майка си в Кингстън, на осемдесет километра от тук. Дора рядко излиза от къщата, много трудно й е придвижването.
   - Разбирам! И защо ми споменахте тези хора?
   - Те построили къщата си преди двадесет и осем години върху терен, който преди това е принадлежал на фамилия Гайгер и който Рандолф е продал на Макс Стивънс, бащата на Пол и съпруг на Дора. Той е починал преди тринадесет години. Рандолф продал на Макс парцел от двадесет и три хектара за сумата осемстотин тридесет и три долара! Това е била смешно малка сума, дори и за онова време.
   - И може би там е бил кладенеца?
   - Да, ето виж тук - и Тревор го посочи на картата.
   - Значи да го търсим някъде по двора на Пол Стивънс?
   - Не в двора. Виж тук новия план на двете места, скициран през седемдесет и седма. Сега нека направим съпоставка. И ето какво се получава: Кладенецът се намира под къщата на Пол Стивънс!
   - Да, по-точно под стаята на Дора.
   - И какво ще правим сега?
   - Предлагам да посетим магазина на Пол. Но не съм сигурен дали ще разреши да копаем.
   - Така е, едва ли някой ще даде с лека ръка да се копае в дома му.
   - Аааа, Том, щях да забравя нещо! Открих в Интернет данни за болестта шизофрения с маниакална депресия. Според професор Пиърс, един от най-големите медици в страната ни, това е болест, при която пациентът има някаква изконна цел и се стреми с по всякакъв начин да я постигне. В това време болният на моменти изглежда като луд, като психически разстроен. Ако не постигне целите си, той след време полудява напълно. Но ако ги постигне, той може да живее като нормален човек, без да се появяват никакви симптоми на лудост или мания. Тоест да оздравее! Мисля, че нашия приятел Хенри наистина е оздравял.
   - Да, и аз така мисля, че е станало. Много интересно!
   - Чичо Тревор - изненадващо се обади малкият Роби (Тревор за миг почувства силно неудобство, задето изговори тези неща пред детето) - не сте ли се запитвали защо се появяват духовете?
   - Ами питал съм се? Какво ти е мнението, малкия?
   - Че те се появяват на такива места, където има заровена някаква тайна и няма как да се разкрие. - каза със завидно самочувствие малкото дете.
  Тревор погледна Том и заяви:
   - Ето един бъдещ професор. Аз споделям напълно неговото мнение. А ти какво ще кажеш, ''татко''? – шеговито се засмя шерифът, отърсвайки се по този начин от моментния срам.
   - И аз така мисля! Браво момчето ми! - и Том го потупа по главата. - В света има толкова много неразкрити тайни и навярно затова се появяват духовете, които са душите на мъртвите, идващи за да насочат вниманието на всички върху себе си и така да се разкрият тайните им.
   - А тогава защо има толкова много безследно изчезнали или незнайно къде убити? Аз не съм чул досега някое престъпление да е разкрито чрез призрак - Роби продължи с въпросите си.
   - Може да има, но никой да не го споменава, а и хората се плашат от тези неща. Те мислят, че всяко свръхестествено явление носи заплаха за живота и здравето им и затова бягат панически от него.
   - А и ако кажеш че си видял призрак, всеки би те помислил за луд! - обади се отново Роби.
   - Но ние не се уплашихме, - каза Тревор и се обърна към Том - и ти и аз се втурнахме да изследваме тази загадка. Дали сме луди, Том?
   - Не сме луди, а просто повярвахме на сетивата си. Аз съм човек, който държи много на фамилните връзки, тоест семейството е много важно за мен. И бих искал да науча всяка тайна, свързана с него, независимо каква опасност за живота или здравето ще ми донесе тя. А за теб - ти или си прекалено луд, или си прекалено отзивчив, защото едва ли друг би го направил! Ти си голям приятел Тревор и аз ти благодаря за помощта. Никога няма да забравя този жест.
   - Благодаря ти за откровението Том! - по лицето на градоначалника се появи лека руменина, но той бързо възвърна предишното си делово изражение -  Предлагам да тръгваме към магазина на Пол.

  В магазина ги посрещна едно мило момиче, което Пол наемаше като продавачка. Когато и казаха, че търсят собственика тя влезе в склада и след малко се появи придружавана от самия Пол Стивънс.
   - Тревор, Том ,Бети, здравейте! Хей, Роби! – стисна ръката на хлапето собственикът. - Как сте? На какво дължа честта?
   - Пол, трябва да поговорим. Имаме една молба към теб - отговори Том.
 После накратко обясни искането си да прокопае стаята на майка му. А Тревор му каза, че на това място е заровен труп, който трябва да намерят. Разказаха му накратко и за събитията в Гайгеровото имение и за последвалите открития. Пол ги гледаше и слушаше с интерес, но след това им каза:
   - Не мога да направя това. Майка ми се движи трудно и не мога да позволя да се разкопава стаята й.
   - Аз поемам разходите по възстановяването и ремонта на стаята, знаете че мога да си го позволя! - опита се да го убеди Том
   - Н-не, не мога. Майка няма да го понесе.
   - Все пак, ако размислите, може да ми се обадите. Ще ви бъда много благодарен, ако ми направите тази услуга.
   - Добре Том, ще си помисля, но не ти обещавам.
  Не искаха да го насилват. Пол най-вероятно няма да се поддаде ако бъде подложен на натиск, освен това той можеше да се отдръпне от тях и да загубят добросъседските си отношения. Тогава нямаше да има никакъв шанс Пол да омекне.

  Имаше още един начин да открият трупа, но той щеше да отнеме много време а и много разходи. Шансът им беше да прокопаят тунел от двора на Гайгеровото имение, който да мине под двора на Пол, обаче трябваше да копаят докато достигнат мястото под стаята на Дора и открият кладенеца. Но вероятно работата им ще продължи два-три месеца, а можеше и повече.
  Бети беше планирала да вземе Том и всички да отпътуват тази вечер, но съпругът и я убеди да останат поне още един ден. Искаше да свърши работата докрай, а и Роби ги увери, че вече е преодолял страха и е готов да се изправи очи в очи срещу духа.
 
  Тази вечер Том и Бети правиха секс, а в другата стая Роби спеше. Противно на очакванията на съпругата си, Том беше като жребец, което накара Бети да лудее от щастие, отвръщайки му с невероятна енергичност. Том не беше правил секс от доста време и в него се отвори някаква стръвнишка страст, а и при Бети положението не беше по-различно. След края на сладкото мероприятие двамата се отпуснаха неподвижно върху мекия матрак на широката спалня.
                                                            XI

  Том беше буден и обмисляше варианти как да извади трупа от кладенеца, докато останалите спяха дълбоко. По някое време чу ударите, но само си запуши ушите да не слуша отново повтарящия се екот от ужасното събитие. Накрая и той неусетно заспа!
  Бети и Роби станаха към осем, като щастливата жена направи закуска и кафе и с малкия ядоха. Том пък беше събуден към десет часа от грубия звук на звънеца. Чу как съпругата му отвори вратата. От спалнята Том позна гласа на Пол Стивънс:
   - Здрасти Бети, как сте?
   - Добре Пол, тъкмо закусвахме. Заповядай!
   - Благодаря! А Том къде е? Искам да говоря с него.
   - Ей сега ще го извикам. А ти Роби налей кафе на чичо Пол  и му поднеси кейк.
   - Добре мамо.,
  Том не изчака Бети да го извика, а направо слезе долу:
   - Том, тъкмо щях да се кача, Пол те търси.
   - Здравей, Том.
   - Здравей, Пол. Какво те води насам?
   - Искам да поговорим. Ще ви дам разрешение да копаете в къщата ми! - гласът на Пол бе дрезгав и слаб, изражението на лицето му - напрегнато.
  Том повдигна вежди изненадан:
   - Благодаря ти, Пол, много съм ти задължен.
   - Трябва да поговорим, но по-добре да не е пред детето.
  Роби с гримаса на негодувание напусна всекидневната, понеже и този път го игнорираха от „важните“ разговори.
   - Том, тази нощ отново бях събуден от майка. Тя ме будеше често преди това, казваше че отвреме навреме й се привижда огромна дупка в средата на стаята. Отдавах го на възрастта й. Но тази нощ когато ме събуди, реших да огледам стаята й. Отворих вратата и замръзнах. В средата на стаята зееше голяма дупка, пълна с вода. Стените й бяха от каменен зид, което показваше че това е кладенец и веднага си спомних разказаното от теб. Докато гледах смаян към кладенеца, отвътре изплува човек. Имаше чудовищен вид, беше бял като мъртвец. Целият беше съсиреци от кръв, след малко и водата започна да помътнява. Изведнъж той протегна ръце! Спомням си че извиках панически, после хванах майка за ръцете и я измъкнах от стаята. Малко след това отново влязох там, но нямаше нито дупка нито човек, сякаш всичко се бе изпарило. Бях чувал много истории за невероятни неща, някои от тях за вашето място. А и като знам какво ми разказахте снощи....!
  Пол се взря плахо в Том и Бети, които му отвръщаха със съчувствени погледи. Той продължи:
   - Страх ме е за семейството ми, Том. Искам да разрешите този случай възможно най-скоро.
   - Ще го направим още днес, Пол. Обещавам ти, че от сега нататък майка ти ще спи спокойно.
 
  Малко по-късно вече разговаряха и с Тревор, който също сърдечно благодари на Пол и се нае да намери копачи. За тази цел се обади на двама хамали, които наемаше от време навреме за ремонт на канализацията и улиците. Те отначало отказаха, навярно заради страшните слухове, но когато Том им обеща голямо възнаграждение, те приеха предложението.
 А след около час вече бяха в къщата на Пол и Дора Стивънс. Първо откъртиха дървения паркет, а след това започнаха да разбиват бетона под него. Подът беше пробит чак в два часа, а когато махната и последните остатъци от бетона видяха каменната зидария на кладенеца - затрупан с пръст и камъни. Хамалите почистваха големия отвор, като единият беше вътре и копаеше, слагайки пръстта в кофа, а другия я изтегляше с въже и  изхвърляше съдържанието й през прозореца. В осем си тръгнаха като отложиха останалата част от работата за следващия ден. Тревор предложи на Дора да пренощува у тях, а на Том, Бети и Роби им предстоеше още една нощ в зловещото имение. Преди това те с охота приеха да вечерят у Пол.

  Тази нощ не се чуха удари или ужасяващи гласове. Тримата членове на Гайгеровата фамилия спаха спокойно. Това с най-голяма сила важеше за Том, който от както беше тук не бе спал толкова добре.

  На другия ден те се събудиха рано, но бяха бодри и в добро настроение. Закусиха набързо и отидоха в къщата на Пол. Хамалите и Тревор бяха дошли рано и вече работеха. Около час след пристигането на Том и Бети, единият от тях, този който копаеше долу се провикна въодушевено:
   - Открих го! Открих скелета!
  Издърпаха работника горе, след това завързаха въжето за здравия прозорец, като Том, Тревор и Бети взеха едно фенерче от Пол и се спуснаха долу. Когато стъпиха на земята, Том светна с фенерчето и освети дъното на кладенеца. Там зееше скелет, скелетът на Рандолф Гайгер! От униформата му бяха останали мокри парцали, а на врата му висеше медальон - полумесец. Това беше другата половина на медальона на майка му, онази "изгубена" от фалшивия Рандолф реликва, свързваща го завинаги с Летисия! Том клекна до разложените останки, взе медальона и прошепна:
   - О, татко!

  Думите прозвучаха тихо, но толкова прочувствено и емоционално, че имаха силата на милиони изригващи вулкани. Те олицетворяваха загубата и изгубеното, олицетворяваха свещената връзка между баща и син, между родители и деца. Цялото лъжливо щастие, всичките несметни богатства не могат да заменят липсата на доверие от страна на най-близките хора! Защото най-щастливите семейства са истинските, непокварените! И няма значение колко благоразположени и благонадеждни са хората, колко неща могат да си позволят и колко неща могат да дадат, след като липсва тази велика семейна хармония, тази невидима нишка със здравина на вековна крепост, този извор на мъдростта и благоденствието.
 Всички гледаха застаналия до скелета Том със съчувствие, с искрено уважение. В очите на Бети и на Тревор, които стояха до клекналия Том се появиха сълзи.
  Трупът беше изкаран и положен в един стар сандък, след това до закараха в участъка. Пол намери от болницата хубав ковчег, в който беше поставен разложения труп. Тревор уреди гробно място и прати двамата хамали да изкопаят гроба. Денят беше двадесет и втори юли.

  Церемонията мина бързо. В четиринадесет часа на гроба бяха тримата представители на семейство Гайгер, Пол, Тревор, Трейси, двамата хамали и баптисткият свещеник. Свещеникът произнесе няколко прочувствени слова, след което ковчегът беше спуснат в гроба. Том си мислеше колко пошло е това погребение на истинския му родител в сравнение с това на лъжливия му баща в Лос Анджелис. Но това няма толкова голямо значение. По-важно беше уважението, жеста към мъртвия. Защото и най-скъпото царско погребение не би го върнало към този свят. На гроба Том сложи дървен кръст с надпис:
   "Рандолф Гайгер, роден петнадесети април хиляда деветстотин тридесет и трета, погребан на двадесет и юли две хиляди и трета. С уважение : Негов син Том Гайгер."

  След погребението отидоха в един ресторант, намиращ се в партера на участъка, където Том се отблагодари на почелите родителя му с обилно количество храна и напитки. Бети, Трейси и Роби бяха поели охотно темата за превратностите на съдбата Бети откри в Трейси страхотна приятелка и събеседник. Често им се налагаше да слушат с удоволствие малкия Роби, на който му се беше развързала приказката. Говореха за домакинството, работата, за приятелите на малкия. Тревор беше седнал до Том и двамата разговаряха по други теми:
   - Какво ще правиш сега? Вероятно ще си тръгнеш и ще продължиш делото си в "Gamestorm ltd''?
   - Да. Отпуската ми приключва и още тази вечер ще тръгнем. Може би ще навестяваме от време навреме къщата. А и другата отпуска отново сме тук.
   - Ще ми липсваш, приятелю - каза с нотка на тъга Тревор, - с теб преживяхме много неща. Определено този период ще го запомня завинаги.
   - Ти също ще ми липсваш. Едва ли е имало мъж досега, с който така да ми е било приятно да общувам. Когато имаш възможност заповядай със семейството си в Лос Анжелис. Ще ми бъде много драго да ми гостуваш. А и искам да ти върна всички жестове които направи за мен. Тук разбрах че все още има добри хора, за които целта в живота не е парите, а да спечелят уважението на другите. Такъв си ти, Тревор, и аз много се радвам че имам приятел като теб.
   - Благодаря ти, Том. Това признание значи много за мен, най вече изречено от устата на такъв известен и влиятелен човек като теб.
  Двамата си стиснаха ръцете. Отдалеч изглеждаха като двама пияници в меланхолично настроение, макар и да не бяха пили много.
   - Не е ли странно, две погребения на един и същ човек в рамките на една година, и то с различни трупове - попита в леко ироничен тон Тревор.
   - По-интересно е какво ще правя с гроба на татко в Лос Анджелис. Мисля да му махна паметника и да го обезлича. Този човек не заслужаваше да бъде погребан в двора на семейния ни параклис.
   - Не мисля, че си прав, Том. Ти все още си афектиран и не разсъждаваш нормално. Според мен просто трябва да смениш надписа на Рандолф с Хенри.
   - Само това ли? След всичко което този човек е направил?
   - Само това Том. Аз не съм убеден, че Хенри е бил чак толкова черен и ужасен. Той просто е имал реалната цел да живее добре, бил е добър стратег, както и честен и услужлив приятел. Той ви е обичал - теб и майка ти, - като свое семейство, стараейки се да не ви липсва нищо.
   - Но той е УБИЛ истинския ми баща – възрази Том - брат си близнак. Братоубийството не е ли един от най-тежките грехове? Смятам че само с това свое деяние той заслужава да бъде мразен. Той не заслужава тези пари, тези богати имоти. Всичко това е на истинският ми баща, този който ме е създал. А Хенри ги е взел на готово чрез убийство и с тях е направил този земен  рай.
   - Така е, но едва ли истинския Рандолф би го направил това. Наистина, за убийството, което Хенри е извършил той би трябвало да бъде съден, но той все пак е искал да живее по-добре, да живее истински, да изпълни ЦЕЛИТЕ си. Вероятно, ако е имало друг начин, който да не включва убийство, той би се възползвал от него. Не мисля, че Хенри е бил толкова лош и въпреки че е извършил такъв ужасен и непростим грях, той е бил един от малкото в живота му. Може би накрая той дотолкова се е приспособил в ролята на брат си и на истинския ти баща, че наистина си вярвал че е той.
   - Навярно си прав, приятелю, обаче в случая Рандолф е добрият герой, а Хенри - лошият. И все пак как е възможно този човек след това кърваво престъпление да се превърне в най-добрия и уважаван човек. Не е правилен и не е справедлив този негов приз.
   - Всичко е възможно, Том. Животът не е нискобюджетен филм или приказка, тук няма добри и лоши хора, може би трябва да се делят на добри и по-малко добри.
   - Разбирам те напълно. А смяташ ли, Тревор, че близнаците са свързани помежду си с психологическа връзка. Аз зная, че те четат мислите си, в повечето време чувствата им съвпадат и действат като едно цяло.
   - И аз мисля така, това е необясним психологически феномен. Все още се питам дали живият Хенри е взел и част от положителните качества на брат си след смъртта му, а лошото от неговия характер е заровил заедно с трупа.
   - Само Бог знае това, Тревор. Останалото са само догадки.
   - Ами майка ти? Ще й простиш ли? Аз мисля, че трябва да го направиш.
   - Не зная, Тревор – замислено отвърна Том? . - Прекалено много съм разочарован от всичко. Сигурно ще мине време, докато го направя. Тя е скрила истината не само от мен, а и от света. Не е ли ужасно?
   - Ужасно е, приятелю! На твое място и аз не зная как бих реагирал. Но иска ми се да вярвам, че и тя не го е направила със зла умисъл. Може би така е било най-добре.
   - Прав си! Може би така е било най-добре! - обобщи Том.
  След това разговорите им преминаха на друга тема.

  Тръгнаха си към осем. На всички им беше забавно и въпреки печалното събитие, отдавна не бяха се чувствали толкова сигурно. Именно затова се забавиха толкова много в ресторанта. Том, Бети и Роби бяха решили да пренощуват и тази вечер в къщата, а на следващия ден сутринта да си тръгнат. Обаче трябваше да съберат багажа още същата вечер, за да не губят време. Том и Роби предположиха, че духът на Рандолф няма да ги притеснява повече. Бяха направили каквото могат, трупът беше намерен и погребан, а тайната - разгадана. Утре ще си отидат в Лос Анджелис и отново ще се върнат към своя начин на живот. Вероятно Том щеше да промени за известно време отношението към майка си, но и с това ще се свикне рано или късно, защото времето може да излекува всяка една болка, колкото и да е мъчителна.



                                                   XII

  Те влязоха в огромната стара къща. Искаха да седнат за малко, защото последните дни бяха изключително уморителни, а и след това щяха да започнат да събират багажа.
  Някакъв звук ги стресна. Отново се чуха познатите удари по метални тръби, ударите, с които преди четиридесет години Летисия бе предупредила Хенри, че Рандолф идва към него.
   - Оо не, пак ли се започва? - извика Бети.
   - Духът не си е заминал, няма да си замине никога! - заключи мрачно Роби.
  Те продължиха да седят на канапето изчаквайки повтарящото се във времето събитие да приключи. Познатата човешка реч, този път звучеше по-силно от всякога, макар и все още неразбираемо. Речта свърши и след малко пак проехтяха прочувствените викове за помощ - виковете на отчаяния Рандолф, изправен пред прага на смъртта, предизвикана от най-близките му хора. В този миг някои от прозорците започнаха да се отварят и затварят. Полилея се заклати, този път по-силно от преди. Огромният портрет на стената се разтресе. Разгневеният дух отново влизаше в действие. Том стана от канапето и се провикна към огромното празно пространство, заемащо по-голямата част от помещението:
   - Какво искаш още? Нали разкрихме тайната ти, нали те погребахме? Какво още искаш? Остави ни на мира! - Огромен слой мазилка се отрони от тавана и падна недалеч от тях. Бети и Роби нададоха вой в един глас.
   - Сприии.. сприии.. - викаше Том.
Но какофонията продължаваше! Огромният полилей се откачи от тавана и падна със страхотна сила на пода. Навсякъде се разхвърчаха стъкла.
   - Сприии, мамка му! - крещеше Том! Роби плачеше! Бети хвана Том и Роби за ръцете и извика:
   - Да изчезваме оттук! - но в този миг огромен бетонен блок се стовари пред входната врата и им блокира изхода.

  Летисия в този момент слизаше от автобуса на една от спирките в Прегин. Нещо й подсказваше че тази вечер трябва да бъде там. Тя не можеше да си обясни дали е било сън или някакво привидение. Възрастната жена тръгна нагоре, по стръмните улици, водещи към имението, в което бе живяла отдавна.

  Том продължаваше да крещи неистово:
   - Сприи, остави ни най-сетне на мира! Таткоо, ние не сме виновни, не ни го причинявай!
   - Таткоо - викаше Роби - трябва да се измъкнем. Ще умрем!
  В този момент дървеният парапет на стълбището, водещо към горния етаж се запали. Откъм падналия полилей също изригна огън. От нищото идваха страховити звуци, издавани от зловещо невидимо изчадие на сатаната, сякаш самия пъкъл беше слязъл тук и бе превърнал тази стара къща в страховит декор от злокобна филмова продукция. Том, Роби и Бети отидоха до затрупания изход, водещ към спасението! Зловещият дух, този който уби Фредерик, сега се опитваше да убие и тях!

  Летисия приближаваше все повече къщата. В главата си чуваше звуци, които я подканваха да върви напред и само напред. Понякога спираше и се питаше какво прави тук, но после тръгваше отново.


  Том махна няколко големи остатъци от срутилия се бетонен блок за да освободи място. Бети се обърна назад и видя че голяма част от всекидневната е вече в пламъци. Роби крещеше с всички сили:
   - По-бързо татко, ще из.. - но беше прекъснат от ново срутване на тавана.
Този път бетонът се стовари върху горящия полилей. Стените започнаха да се пропукват! Близо до тях се сгромоляса прозорец! Том беше поизчистил малко изхода, но сега трябваше да счупи стъклата на вратата, а след това да излязат в малкото помещение между двете входни врати, да отворят външната метална врата и да бягат. Но щом Том разби с камък портата, и таванът на малкото помещение се срути, оставяйки последния им изход затворен. Димът стремглаво идваше към тях, малкото момче започваше да се задушава от черния дим! А незначителното количество чист въздух, идващо от голямото помещение, беше достатъчно единствено за да поемат дъх.
 Бети взе сина си и го обви с блузата си. И тримата бяха мръсни, покрити с черните сажди от пушека, същевременно и побелели от прахта на разбития бетон. Горещината ставаше непоносима! Том стъпи пръв върху бетонните късове, покрили малкото помещение, а след това помогна на Бети и Роби да направят същото! Голямата всекидневна бе обвита цялата в пламъци! На Том започна да му прилошава!

  Старата жена започна да изкачва по стълбите пряката пътека, водеща до прокълнатото място. Тя видя дима, който се издигаше като тъмен облак от там и сякаш обгръщаше с черните си лапи цялата местност. За миг си помисли за Том, Роби и Бети, но после чу отново гласа в съзнанието си, извисяващ се над всяка нейна мисъл.


   - Хайде по бързо! - крещеше Том - Нямаме време!
   - Роби е много зле, едва се държи.
   - Ела момчето ми - викаше Том, като хвана ръката на сина си и го придърпа към него. След това подаде ръка и на съпругата си. Когато тя се измъкна от този капан, нещо отвътре избухна и дървената врата се запали. Пред тях оставаше здравата желязна външна врата. Тя имаше стъкла, но металните решетки не позволяваха да се излезе навън при счупването на прозорците. Семейство Гайгер бе в почти безизходна позиция! Том отчаяно се опитваше да разбие желязното препятствие, което за зла участ се отваряше навътре.
  Тогава Бети взе един камък и започна да чупи стъклата. В този миг димът заизлиза навън, а оттам нахлу свеж въздух. Те показаха носовете си и  поеха дълбоко чист въздух. Огънят почти достигаше гърбовете им, а жарката топлина ставаше все по-силна и по-изгаряща. Трябваше да се действа бързо!

  Том започна да отмества един по един бетонните блокове, но отново част от тавана се срути и се посипа върху вратата, което отчая до голяма степен клетото семейство. Тогава или съдбата, или Бог им дойде на помощ точно в момента, в който си мислеха, че всичко ще свърши трагично. Тази част от стената, която се намираше над вратата, се пропука и се откърти, накланяйки вратата и желязната й греда леко навън. Том, виждайки шанс за спасение, заудря силно портата с крак. При всеки удар тя се накланяше все по-навън, а в един момент просто падна, не устоявайки на натиска от срутилия се бетон и ударите на Том! Тъкмо навреме, защото пламъците вече напираха осезаемо. Мъжът хвана замаяните Бети и Роби и ги поведе навън, към спасението!

  След това излязоха и от двора, като Том и Бети помагаха на задушения от дима Роби и така тримата се придвижваха с бързи крачки напред!


  Летисия беше на върха на хълма, откъдето се откри гледка към пушещия замък. Мракът не позволяваше да се вижда добре, но  възрастната жена съзря играещи светлини от прозорците, което показваше, че старата къща гореше. Спря за миг. Бе уплашена от ставащото, беше като в несвяст. Но отново гласът в съзнанието, този варварски, обладаващ звук я подкани да продължи по пътя си!


  Тримата вече бяха на безопасно място, до първите къщи на градчето. Помагайки си един друг те продължаваха да е движат напред.


  Летисия влезе в двора и застана пред горящата сграда. Тя не можеше да влезе, защото пожарът бе заел целия вход и огънят излизаше страховито навън. Но в този миг в пламъците се оформи някакъв улей, нещо като огнен тунел, сякаш нещо бе разцепило пожара на две и бе оформил пътека, подобно на онзи фрагмент от библията, в който Христос бе разцепил водата. Гласът й прошепна че е нужно да върви по улея.

  Тя мина по срутения бетон и влезе в горящата всекидневна. Видя, че отново се бе оформила просека, водеща към вратата на подземието. Въпреки че беше горещо, отнякъде идваше хладно въздушно течение. Тя достигна до металната врата, която в този миг се отвори сама. Подземието също гореше, но отново се бе формирала огнена пещера, показващ пътя по който трябваше да мине! А пътят беше надолу,  направо, към лобното място на съпруга й! Отнякъде се чуваха удари по метални тръби, досущ като тези, които тя бе възпроизвела преди много години!
  Летисия усети страх! Страх от това, което и предстоеше да види! Едва сега дойде в съзнание и се огледа - тя се намираше в подземието на зловещото имение, където братът на съпруга й го бе убил с нейно съгласие! Тя се обърна назад - пътят зад нея беше блокиран от пламъци! Единственият изход беше напред и само напред. Отгоре се чу силен трясък от падане на греди!
  Вратата на голямото помещение се отвори сама. Летисия ставаше все по-объркана. И тази стая, която беше бившата бърлога на любимия й гореше с див пламък. Двама души говореха разпалено, чуваха се откъм малката баня. Летисия бавно приближаваше към нея. Чуха се и неистови викове за помощ! Тя знаеше чии са тези звуци, подсъзнанието й подсказваше всичко. Доближи се до банята и открехна завесата! И цялата ужасна СЦЕНА на кървавото престъпление се разкри пред очите й, сякаш прокълнатото минало се бе пренесло по някакви неписани закони в настоящето!
  Тя видя Хенри и Рандолф такива, каквито бяха на младини. Хенри с кръвясал, жаден за отмъщение поглед нанасяше УДАРИ С НОЖ в тялото на безпомощния си брат близнак, а Рандолф, целият в кръв, ревеше неистово, държейки се здраво за последните късчета живот! Изведнъж се разнесе страховит, чудовищен гръм! Всичко за миг се покри с пламъци!


  Том, Бети и Роби вече бяха далече и ходеха по тесните улици на градчето, когато проехтя взривът. Погледнаха назад, към имението - голямо огнено кълбо се носеше из въздуха. После още едно! Чу се друг взрив и стъклата на къщите затракаха от ударната вълна! Някои хора гледаха през прозорците, други излизаха навън, изпаднали в недоумение или стрес. Още едно огнено кълбо, този път огромно, много по-голямо от предишните две, се извиси в черното небе. Страховитият гърмеж и ударната вълна ги тласнаха силно напред и тримата паднаха върху паважа. Ушите им закънтяха, а мигом след това около тях се чуха звуци от падане на стъкла и керемиди, идващи откъм околните жилища.
 Те лежаха на земята няколко минути, като забелязаха, че около тях постепенно започнаха да се събират хора.



                                              XII

  Тревор и Том стояха върху руините. Зад тях бе застанала Бети, която прегръщаше Роби. Двама полицаи ходеха и оглеждаха обгорените останки.
   - Навярно разбра, че при една огромна отломка е паднала върху къщата на Стивънс и е разрушила стаята на Дора – каза Тревор.
   - Разбрах, а тя в болница ли е сега?
   - Да и все още има опасност за живота. Пол няма да предявява обвинение към теб, навярно се е досетил.
   - А какво ще обясним за причините за пожара? - попита Том.
   - Възникнал е неумишлено! Може би гръмнала крушка. Но пак няма да се измъкнеш от глобата.
   - Така и предполагам - заяви той.
  В това време един от полицаите се провикна:
   - Шерифе, ела те тук!
  Четиримата тръгнаха към полицаите. Когато пристигнаха видяха изгорял труп.
   - Какво по дяволите е това? - извика Том
   - Навярно не сте били сами по време на пожара. Още някой е изгорял тук! - каза единият от полицаите.
   - Имало ли е още някой с вас?  - обърна се Тревор към Том
   - Не, никой - отговори вместо него Бети.
  Том клекна до трупа и хвана почернелия медальон. Хрумна му идеята че това може да е възкръсналият труп на баща му, но след като огледа по-внимателно медальона, наведе глава и зарида. Тревор го хвана за рамото.
   - Това е майка ми. Тя се е добрала по някакъв начин дотук по време на пожара - плачейки заяви главата на пострадалото семейство.
   - Смяташ ли, че тя го е предизвикала? - попита Тревор.
   - Не, пожарът бе предизвикан от духа. Може би той я извикал по някакъв неопределен начин, без знанието ни - отвърна през сълзи Том.

  Той стана и направи няколко крачки назад, но се спъна в някакъв  предмет. Нежна мелодия от музикална кутия зазвъня с красив екот. Звучеше петата симфония на Бетовен! Том поразрови почернелите отломки и извади свирещата дървена музикална кутия, която за удивление на всички беше абсолютно недокосната от пожара. Том избърса саждите и прочете стария надпис:

   "От Рандоф за Летисия с много любов!."

© Донко Найденов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??