Учителката в детската градина ни приканва да играем на герои. Правим си щитове от гланцови блокчета, магически пръчки и наметала от покривките. Пита всеки от нас каква е неговата супер-сила. Дарин иска да е Супермен, Калоян иска да изстрелва огън от очите си, Анита си е направила магическа пръчка от цветните моливи. Аз се увивам в един чаршаф - искам да съм невидима.
„Ревнуваш от глупости”. Това ми каза, когато му се развиках, че отива на рождения ден на бившата си. Понякога казва такива неща. И аз му прощавам. Понякога. Все пак, това са просто думи. Три думи, които ми показаха, че вече е крайно време. Даже беше твърде късно. Твърде много време чаках да оцени жертвите, които правех за него. Твърде много време чаках да ми се върнат компромисите с лихвите. А понякога, когато чакаш нещо твърде дълго, то губи своята стойност. Осъзнаваш, че си дал много повече, отколкото някога ще получиш и вече не го искаш. Мисля, че това беше един от принципите на пазарната икономика... и на нескопосаната ...