Учителката в детската градина ни приканва да играем на герои. Правим си щитове от гланцови блокчета, магически пръчки и наметала от покривките. Пита всеки от нас каква е неговата супер-сила. Дарин иска да е Супермен, Калоян иска да изстрелва огън от очите си, Анита си е направила магическа пръчка от цветните моливи. Аз се увивам в един чаршаф - искам да съм невидима.

            „Ревнуваш от глупости”. Това ми каза, когато му се развиках, че отива на рождения ден на бившата си. Понякога казва такива неща. И аз му прощавам. Понякога. Все пак, това са просто думи. Три думи, които ми показаха, че вече е крайно време. Даже беше твърде късно. Твърде много време чаках да оцени жертвите, които правех за него. Твърде много време чаках да ми се върнат компромисите с лихвите. А понякога, когато чакаш нещо твърде дълго, то губи своята стойност. Осъзнаваш, че си дал много повече, отколкото някога ще получиш и вече не го искаш. Мисля, че това беше един от принципите на пазарната икономика... и на нескопосаната любов.

            Прибира се в 03:25. Преструвам се на заспала. В 06:38 се събуждам, за да му направя кафе преди работа. Усмихвам се, когато ме целува по бузата на тръгване. Няколко вдишвания - резето, стъпките в коридора... И започвам да си събирам багажа. Отварям един сак върху леглото и започвам да редя дрехите си. Взимам ги внимателно от гардероба, сгъвам ги и ги приглаждам. В другия сак слагам обувките, чантите, книгите, няколко снимки, сешоара. Чаша с кафе ме наблюдава от нощното шкафче, докато оглеждам спалнята за нещо, което съм забравила. Пия кафе от неговата чаша, моята е прибрана. Не, три години живот се побраха в два сака и една ръчна чанта. Връщам всички подаръци, които ми е правил. Пръстенът пускам в една от кристалните чаши – за шампанско.

Беше станало 11:00 часа и реших да си пусна сериала. Все пак той щеше да се прибере чак след няколко часа. Отворих си едни фъстъци за пред телевизора. По принцип не си позволявах нещо толкова калорично, но сега имах повод. Настаних се на вече чуждия диван и направих нещо, което съм правила милион пъти досега. Измих приборите, минах с парцал пода на кухнята. След това изпръсках половин флакон освежител из апартамента, за да не се усеща парфюмът ми. Взех дори кърпичките, с които си чистя очилата. Приличах на престъпник, който почиства следите си. Каквото можех – взимах със себе си, каквото не – изхвърлях. Не исках нищо в този апартамент да доказва, че съм била тук. Накрая слязох и изхвърлих боклука. Съседката от първия етаж тупа килим на терасата и ми маха. Аз не я поздравявам. Аз вече не съм човекът, който живее над нея. И не съм длъжна да й се усмихвам. Всъщност, само фактът, че сега е непозната, ме спира да й кажа, че кексът, с който така се хвали, е безобразно сух. Аз съм чужденка, която след две минути ще си вземе куфарите и ще се обади на такси. А същата онази съседка щеше да казва за нея, че един ден излязла на пазар и така и не се върнала.

Оправям шала си, докато чакам таксито да пристигне. Тази, която живееше тук не държеше много на такива неща, но сега съм друга и ми е важно шалът ми да е вързан прилежно. И косата ми да изглежда добре. Дори съм си сложила ярко червило, та съвсем не приличам на онази предишната. Отвън се чува клаксон – трябва да тръгвам. Хвърлям бърз поглед на образа в огледалото, поглеждам и към стаите. Не, не мисля, че е останало нещо... Всъщност... Докато оправях косата си, забелязах, че е забравил любимата си запалка (метална, с гравиран слоганът на „Ливърпул"). Отвън отново прозвуча клаксон. Грабвам запалката, пъхам я в джоба си (кой знае, можеше да пропуша) и затварям за последен път вратата на апартамент № 15. Ключовете пускам в пощенската кутия и влизам в таксито пред погледа на същата онази съседка, която вече не познавам.

            Вечерта телефонът ми е пълен с гласови съобщения:

„Вдигни си телефона поне за да знам, че си добре”

 „Вдигни си телефона, за да поговорим! Много мислих. Моля те, вдигни си телефона!”

 „Къде си? Какво правиш, мамка му!!!”

„Трябва да поговорим. Спешно е.”

„Не е честно всичко да приключва така... Нямаш право!”

            Беше минало времето, когато някой мъж щеше да ми казва какви са правата ми, най-малкото точно този мъж. Затова признавам, доставяше ми удоволствие да слушам мелодията на телефона и да знам, че той седи в апартамента, в който никога не съм живяла – ядосан и безсилен, неспособен да направи нищо пред това мое решение повече да не чуе гласа ми. Бе започнал да осъзнава, че вече ме няма. Да изчезвам е едно от нещата, които умея до съвършенство. Скоро щеше да се чуди дали изобщо съм съществувала. Объркващо нали? Това е моята тайна супер-сила.