Бягах, като луд по пустия булевард. Кръговете на уличните лампи следваха един след друг. Чух, че в далечината идва кола и видях светещия надпис "Такси". Изскочих на шосето и започнах да махам. Автомобилът профуча край мен и после удари спирачки. Затичах се и се метнах на задната седалка.

- Накъде?

- Не знам. Търся моето момиче.

- Малко по-точно.

- Ами прекрасна с пъстри, искрящи очи и...

- Питам по-точно, къде.

- Някъде и аз не знам, къде.

Чух приглушения му кикот и се обърна към мен. В сумрака видях, че няма очи.

- Но...

- Знам, нямам очи. Извадиха ми ги, за да се ориентирам по-лесно в някъде и никъде.

Колата рязко потегли и слепецът пусна радиото. Понесе се тиха музика с ромон на вода и птича песен.  След това направи рязък завой и спря пред градинката на една черква.

- Провери тук! Ще те изчакам.

Църковните порти бяха отворени и отвътре виждах, че премигват запалените свещи. Чуваше се, как множеството пее молитва към Бог. Щом влязох, всички замлъкнаха и обърнаха глави към мен. Отчето с мек глас каза:

- Миряни, днес е Разпети Петък и трябва да принесем жертва на Бог. Този човек е сянка и него ще дадем. Сигурно няма да го боли, както нас хората с плът.

Започнах да викам:

- Не...Неее... Не съм сянка!

Но върху мен скочиха няколко яки мъже и ме събориха на пода. Извадиха един огромен дървен кръст и четири клина. Без да се поколебаят ги забиха в китките и ходилата ми. Болеше, но някаква странна болка, която сякаш те извисява. Изправиха кръста и аз бях над множеството. Сред тях не беше моето момиче. Погледнах иконата на Разпънатия Христос и Той плачеше. Изведнъж сякаш пироните започнаха да се топят и аз паднах долу. Побягнах и се хвърлих в таксито.

- Карай! Няма я тук.

Колата отново бясно потегли. Минахме няколко осветени улици и таксито спря пред жп.гарата.

- Провери тук.

- Но тя няма да пътува, какво да правя на гарата?

- Никога не се знае, кога някой ще пътува. Затова провери.

Влязох вътре. Фоайето бе празно и единствено светеше надпис "Информация" на едно гише.

Застанах пред него и по говорителя се чу глас

- Какво ще обичате?

- Скоро ще потегля ли някакъв влак?

- Господине, нима не знаете, че всички влакове и полети са отменени, заради Великденските празници. Всъщност само една нискотарифна авиокомпания "Divine flight" ще има полет в неделя.

Отново бях в колата и потеглихме. Този път дълго обикаляхме по улиците и накрая спря пред светещия надпис "Казино Royal" на висока стъклена сграда.

- Защо спря тук? Тя не играе хазарт.

- Няма човек, който да не играе хазарт. Всички играем на ролетката. Един път залагаме срещу Бог, друг път просто залагаме за тръпката, че живеем. Тъй че, провери!

Изкачих се по стъпалата и вратите на казиното се отвориха безшумно. Срещу мен бе човек в червена ливрея.

- Заповядайте, ние ви очакваме!

Влязох в залата и ме погълна шумът на ротативките, гласовете на крупиетата и смях. Някакъв странен смях, звучащ много фалшиво. Към мен се насочи едно полуголо момиче носещо табла пълна с чаши.

- Вземете от нашите коктейли. Този прозрачният е "Щастие", синият е "Забрава", червеният е "Кръвта на Юда"...

- Не, не желая!

Вървях между масите, ротативките и се оглеждах. Нямаше я, но ми направи впечатление, че очите на всички бяха, като огледала. Отразяваха въртящите се черешки, ягодки , диаманти или зарове. Бързо излязох навън.

- Казах ти, че я няма. Да потегляме!

И този път дълго кара. Стигнахме почти в покрайнините на града. Спря пред някаква крайпътна кръчма с табела "Муза".

- Тук пък, защо спря?

- В това заведение се събират всички творци. Провери!

- Прав си тя обича поезия, може и да е тук.

Отворих вратата на кръчмата и видях кълба от тютюнев дим. Шумни групички по масите, пълни с мезета и чаши алкохол. В средата имаше импровизиран подиум и микрофон. Излезе едно старче с оплешивяла глава и се покашля.

- Дами и Господа... Тази вечер нашият изтъкнат поет Адам Ребров ще ви прочете новото си стихотворение "Жажда за Любов".

Понесоха се бурни аплодисменти и тропане по масите.

На подиума се качи мъж подминал средната възраст с бирено коремче и провиснали гърди. Пое шумно въздух и... Започна едно дълго и отвратително оригване с малки паузи.

 Стоях и не вярвах на очите си, а когато поета спря, към него полетяха станиолени звездички и сърчица.

Обърнах се и веднага излязох. Знаех, че тя няма да е тук. Влязох в таксито и изпъшках.

- Явно, няма да я намеря!

- Не се отчайвай има и други места.

Колата напусна пределите на града и се понесе по магистралата. Изведнъж двигателят взе да прекъсва и моят слепец спря в една отбивка.

- Съжалявам, но горивото свърши. Ако искаш излез и се разходи. Аз ще потърся отнякъде бензин.

Намирахме се до една почти изсечена гора. Прескочих мантинелата и тръгнах с наведена глава. Погледнах напред и...

Тя беше там. Седнала на един пън. Гледаше на изток към хоризонта.

- Здравей, мъничка моя.

Обърна глава към мен.

- Не си нося телефона, а те чувам! Много странно! Сякаш си тук.

Гледаше ме.

- Тук съм и дойдох да те докосна.

Протегнах ръка и я погалих по косите. Тя се засмя.

- Чуден ветрец, сякаш ме гали.

Хоризонта започна да просветлява. Идваше Изгревът и знаех, че ще изчезна, но бях щастлив, защото я докоснах...

Една щастлива сянка, която обича.

                                     Край