Изгубена

Деян Апостолов

„ Anybody seen my baby

Anybody seen her around

If I just close my eyes

I reach out and touch the prize

Anybody seen her around

Lost, lost and never found

I must have called her a thousand times

Sometimes I think she's just in my imagination

Lost in the crowd”

(Rolling Stones - Anybody seen my baby)

"Някой виждал ли е моето момиче?

Някой да я е виждал наоколо?

Ако затворя очи

Мога да се пресегна и докосна моята  награда...

Някой да я е виждал наоколо?

Изчезнала, загубена и нивга намерена

Сигурно я виках хиляди пъти

Понякога си мисля че тя е единствено

във въображението ми...

изгубена в тълпата...  "

Вечерта е дълга и безкрайна, като пътя за рая.

Седя над бюрото си и не зная как да започна! Не съм написал нито дума, а това не ми се бе случвало до сега и, слава Богу, би било гадно, при условие, че съм писател, отгоре на всичко такъв, комуто плащат да пише. Тоя път ще трябва да се изпотя здравата обаче, защото това не е поредната ми „страшна” история, въпреки че само от мисълта за нея целият ми гръб настръхва и ме залива море от тягостни вълни. Трудно е – никога до сега не ми се е налагало да пиша за себе си. Всъщност, не трябва да пиша за себе си, а за жена ми, но това ми изглежда невъзможно, защото не я познавам добре, а как да пишеш за нещо, което не познаваш? До скоро не я обичах дори или поне не знаех, че я обичам, а сме женени от две години. Не се мръщете сега - и Вие не познавате Лора!

Лора е брюнетка. Много слабичка и дребна, но с добре изваяно тяло, което винаги ми е приличало на умален модел на скулптура на някоя богиня на любовта – перфектно и същевременното студено като камък.

Лора има много хубаво лице – симетрично и с правилни черти, които я правят много красива.

Лора е добра. Добра с всеки и във всичко.

Лора има страхотен характер – не се сърди за нищо, никога и винаги отвръща с добро. Признавам поне с мене е такава, за другите не зная.

Лора е доктор, всъщност наскоро завърши и сега минава през „месомелачката” на спешното отделение.

Лора иска да помага на всички.

Лора е пич. Гледа мачове с мен и пие бира.

Лора има най-големите и прекрасни кафяви очи, които съм виждал, като на някоя сърна.

Лора ме обича, убийте ме - не зная защо?

Лора обича да обича – всичко!

Лора обаче живее сама в своя приказен свят, затворена във високия замък, зад чийто зандани не допуска никой... дори мен.

Искам да я разбера, но няма смисъл! Нали?

„Жените трябва да бъдат обичани, не разбирани”! Мисля, Оскар Уайлд го е казал това, а то е най-вярното нещо, което съм разбрал от живота.

С Лора се запознахме преди пет години. Беше още първи курс. Беше си още зелена, но дотогава не познавах такова момиче. Тъкмо бях завършил висшето си образование и се шляех на воля. Бяха ми паднали доста парички и можех да живея спокойно месеци наред. Не мислех за работа, все още не бе ми нужна. Не мислех и за жени... по-точно за „жена”. Бях се отказал от любовта. Ако има нещо измислено на тоя свят – това е любовта. Имам чувството, че хората вярват в нея само за да направят по-интересен живота си. Не съм безсърдечен – напротив, просто бях изпатил доста пъти преди това и онази „приставка за любов” в сърцето ми просто отказа да работи. Така се случи не съм искал.

Но срещнах Лора. Всъщност един приятел, който беше хлътнал здраво по нея, ни запозна. Хареса ми още от пръв поглед. И всичко, като с магическа пръчка, се нареди на мястото си... ха, щеше да е много хубаво, но не се случи точно така. Наистина ми харесваше, а колкото я опознавах, разбирах какъв невероятен човек е. Толкова мила и добра – като някакъв ангел от църковните песни. Но винаги стоеше на дистанция от мен, а аз я исках цялата. Такъв съм, искам да знам всичко за хората, на които държа или поне всичко, което не би ме наранило.

И тогава пишех, и то много. Дадох й да прочете мои неща – виках си, че, ако ги хареса, ще мога да започна да изпитвам някакви чувства към нея. Не зная защо, но това е много важно за мен... може би е някакъв комплекс – не зная? Но досега не съм бил с жена, която да е харесвала писането ми. И Лора не го хареса!

Няколко дена, след като й бях дал да прочете черновата на една от книгите ми, тя ме извика да пием кафе у тях. Виках си, че звездният миг е дошъл. Очаквах зарята на любовта да избухне с пълна сила. Но... Беше се приготвило момичето, както всеки път досега. Спретнала квартирата, наредила сладки на масата, а на печката - все още горещо джазве, пълно с най-ароматно и хубаво кафе. Тя го приготвя невероятно кафето.

Настаних се удобно, даже захапах някаква сладка от нерви, а по-принцип не ям сладки неща. „Без захар, нали?” – попита ме тя. Не й отговорих, просто кимнах. Скоро получих чашата си и тя се настани до мен. Много близко. Нямаше как – щеше да се получи, все още не го чувствах, но бях сигурен в това. Говорихме си за общи неща, тя спомена дори и за училището си, а това е тема, която не се споменава в мое присъствие от приятелите ми – знаят, че го мразя, но няма да ви обяснявам сега. Търпеливо и жадно я изчаквах, а тя ми говореше все празни приказки. Единствено очите издаваха нещо – в тях имаше един влажен блясък, който ги караше да искрят като падащи звезди. Прииска ми се да я целуна. Не, все още не изпитвах нищо, нямаше го ония трепет от крилете на пеперуда, пърхаща в стомаха ти, този трепет, който останалите наричат любов. Нямаше го! Но няма да крия, че ме привличаше страшно, всъщност винаги е било така, надявам се и занапред също.

Двамата млъкнахме. Сякаш нямаше за какво да говорим повече. Тя наведе поглед и аз загубих онази искра на надежда, която блестеше там. Затова я попитах:

- Прочете ли книгата?

- Да... малко, само началото...

- Как само началото...

- Имаш талант, но не си ли се замислял, че за някои неща е по-добре да не се пише?

Причерня ми пред очите, когато го каза. Мислех да си тръгна. Какви ми ги говореше само?!

- Не исках да прозвучи така – усети болката ми, за това реши да сложи ръка върху моята – сигурно да ме утеши.

Но нямах нужда от това – все пак не съм някоя депресирана мацка. Бях свикнал с всичко гадно на този свят. Дори се радвах – всичко си идваше на мястото и не се налагаше да се мъча да обичам.

- Нищо – сопнах се аз.

- Не, не, чакай сега, ти май се разсърди?

„Браво бе, моме, как пък го усети веднага (определено имам комплекс на тая тема)” – помислих аз.

- Много тежка ми дойде историята, дори се разплаках... не беше страшна, а невъзможна за четене, поне за мен...

„Ха, браво, булка (така викам на жените, когато ме ядосат), продължавай в същия дух! Невъзможна за четене била? А знаеш ли, че тая книга е пред печат и то нелоша бройка коли? Знаеш ли, че тая книга ми отваря врати, за които само съм си мечтаел? Знаеш ли, че тази книга ще покаже на света, че съм писател?”

Тя отдръпна ръце от моите. Сигурно е почувствала чернилката, която се бе разляла в мислите ми. Очите й гледаха виновно пода. Искрящият блясък бе натежал толкова в тях, че се отрони като няколко чисти сълзи, който се стекоха по страните й. Веднага реагирах. Най-мразя някой да плаче заради мен, а освен това имам способността да прикривам чувствата си така умело, че няма човек на света, който да ги забележи.

- Хей, сладур, няма проблеми. Честно... Моля те – казах с всичката нежност, на която бях способен.

- Не, ти се обиди, а аз най-малко искам това...

- Е ми, как няма да се обидя, нали съм мъж – значи съм изграден от комплекси – казах аз и се ухилих. Сигурно съм направил страхотно глуповата физиономия обаче, защото това я разсмя.

  - Сърдиш се – повтаряше заядливо тя.

- Спокойно, ще ми мине – реших да лъжа по-достоверно аз.

  - Не исках да те лъжа. Не ми хареса беше много...

  - Радвам се, че не ме излъга – наистина бе така. Според мен една жена не трябва да лъже никога, освен, ако от това не зависи животът й или пък случайно е писател.

  - Не исках...

 - И аз. Но не е чак толкова страшно. Все още сме приятелчета, нали? – това беше най-тъпото нещо, което съм й казвал някога. Повече никога не съм й говорил така.

- Но, аз не искам да сме приятели – поне тя не използва тъпата дума, ала следващата, която се задаваше, ме плашеше. Мислех да я прекъсна. Не посмях... добре, че не посмях.

- Аз те обичам – каза тя и се доближи съвсем до мен. Главата й клюмна към рамото ми – сякаш нямаше как да не я поема в ръце. Прегърнах я с лявата си ръка, а дясната погалих по бузата – цялата беше влажна от сълзи. Не разбирах защо плаче, не се опитвах дори, но ми беше страшно гадно.

- И аз те харесвам, но...

- Аз не те харесвам – ОБИЧАМ ТЕ! – викна тя.

- Но ти дори не ме познаваш, вярно, че се знаем от месеци, но не ме познаваш...

- Защо се правиш на сляп? Сега ми кажи, че не си забелязал нищо?

По дяволите, ако съм забелязал нещо! Не можеш да разбереш ни една от тях – казвам ви, ама честно ви казвам. Направих се на глупав и кимнах.

- Как може да обичаш някого, без да го познаваш?

- Много лесно, пък и аз те познавам достатъчно!

- Е добре, какво ми обичаш тогава?

- Тебе бе, глупаче... тебе обичам – каза тя и започна да се топи направо. Явно бях я заблудил, а точно в тоя момент за малко да разваля всичко, много мразя някой да ми се лигави – особено жена. Но си дадох сметка, че може това да е любов, нали аз не знаех какво е. Затова останах.

- Не разбирам – упорствах аз.

- Не е нужно да разбираш, когато обичаш – каза тя.

Стори ми се толкова мъдро това, че се усмихнах от сърце. Тази ми реакция премина през лицето й като светъл лъч и то стана още по-хубаво.

Наистина не разбирах обаче!

Аз съм мъж. Доста груб. Едро телосложение, което годините сигурно, ще превърнат в дебело телосложение. Макар, че лицето ми има по-скоро женски черти и изглежда красиво и нелепо на това едро тяло. Не съм сигурен, що се отнася до финансово отношение – не ценя парите. Донякъде съм забавен, но по-скоро досаден. Не е добре да се разчита на мен. Имам силен характер, за да не кажа авторитарен и винаги искам да става на моята. Добър съм, но само с добрите и мразя несправедливостта, а често целия живот ми изглежда несправедлив и е така понякога. Имам някое друго качество признавам сам, но единственото, което си струва е, че пиша, а за нея бях „невъзможен за четене”. Тогава какво бе намерила в мен?

Имаше само два изхода. Да я отрежа и - по живо, по здраво всеки или да бъда с нея. Така и направих – целунах я. Беше хубаво, но не бих казал, че беше любов, поне за мен не беше. За нея не смея да твърдя какво е било, но ми се струваше още по-хубава и добра.

След това нещата тръгнаха на собствен ход. Не упорствах. Нали бях се примирил, че няма любов, но страшно много исках семейство, най-вече деца. Изборът ми беше лесен, но дали беше справедлив спрямо нея?

До себе си имах невероятна жена, такава, че приятелите ти да завиждат. Имах много добър човек, което за мен беше много по-важно. Оказа се, че си пасваме идеално или поне успяхме да се нагодим така. Сексуално нещата вървяха добре, липсата на любов при мен не разваляше удоволствието – напротив нещата вървяха гладко. Оказа се, че имаме много общи интереси – кино, театър, обичаме една и съща музика, двамата искаме деца и то повече от две, искаме и куче, предпочитаме планината пред морето и редица други малки нещица, които придават онзи сладък вкус от съвместното съжителство. Единственото разминаване идваше от това, че, за разлика от мен, тя не харесваше писането ми, но винаги ме подкрепяше в това. Милата, сигурно се надява един ден да пиша за цветя и рози, а не за серийни убийци и прочие.

Скоро, заедно с благословията на родителите ни и всички приятели, дори Георги, който ни запозна и все още бе влюбен в Лора, решихме да се оженим.

Тя беше на двадесет и две години, тъкмо завършила втори курс, а аз бях на 25 занимаваш се с детските мечти да пиша. Макар, че мразя всичките архаични ритуали, а в частност тези на църквата, сключихме както граждански, така и църковен брак. Заради нея – тя заслужаваше перфектна сватба, за жалост, за да е „перфектна” трябвало и аз да присъствам – стиснах зъби и издържах докрай. Бях награден за добро поведение първата брачна нощ, за това си струваше усилията.

После заживяхме щастливо... наистина! Издадох книгата, не се прие добре от критиката, дори беше съсипваща, но пък се прие от хората, за това получих договор за още три, както и солидна сума. Тя продължаваше да учи. Завърши с отличие. Реши да става хирург, за това почна да практикува в спешното отделение. Изискваха го, за да продължи после специализацията. Аз не и се пречках, въпреки че бях силно против – не мога да я разбера, тя не е създадена за доктор, прекалено лично приема всичко. Ала не спорих с нея.

Нещата си вървяха гладко. Тя работеше някакви ужасни смени по дванадесет часа, че и отгоре. Аз си стоях вкъщи и пишех. Имахме ли свободно време, го споделяхме, бях страшно компромисен от тая гледна точка, защото винаги аз се съобразявам с нея, но си заслужава. Опитвам се да я разсмея винаги, когато сме заедно – не винаги се получава, за сметка на това не е имало ден, в който тя да не се е чувствала обичана, а това беше всичко, което целях. Колко е странно само? Как може да накараш някой да се почувства обичан, без самия ти да обичаш?

И сега би трябвало да спра да говоря, но всъщност това, което искам да ви кажа започва едва сега. Заради това, което се случи вчера сутринта и наруши баланса в изкуствения ни рай. Но си мисля, че всичко е било за добро, понякога трябва да те ритнат силно по задника, за да разбереш, че си жив.

Беше много рано сутринта. Към пет, пет и нещо. Лора трябваше да се върне от дежурство, а мен ме беше обхванала оная лудост, която хората наричат муза и пишех безброй думи, добре подредени в редове, за да се превърнат скоро в книга. Обичам да пиша на силна музика. Това ми помага да остана сам, а ако не съм сам не мога да пиша. За това бях усилил подобаващо за пет сутринта уредбата си, когато усетих, че тя се прибира. Бях по средата на едно трудно изречение, което все още не се предаваше, но въпреки това отидох да я посрещна. Тя винаги се радва, когато я посрещам, дори си мисля, че затова ме обича... Знае ли човек?

Тъкмо отварях коридора от уредбата се чуваше как „Led Zeppelin” са стигнали по своята магична пясъчна река до своя Шангри-Ла. Аз моят така и не го намерих, но не го и търся особено.

Усмихнах се, обичам тая песен, но усмивката ми продължи много кратко, само докато я видях. Лора седеше в антрето, косата й беше мокра и трепереше. Беше навлякла някакво сако и, каквато е дребничка, се бе загубила в него. Веднага притичах при нея и я прегърнах. Чувствах тялото й, треперещо като лист в прегръдката ми. Опитвах се да я запитам какво се е случило, но от хриповете и сълзите й разбрах, че ще е безсмислено да я разпитвам. Прегърнах я по-силно, така че да може да усети сърцето ми, да разбере, че съм до нея, че няма от какво да се страхува повече. През главата ми минаваха страшни мисли, дори няколко отвратителни! Защо хората сме такива, винаги очакваме най-лошото, може би, защото то самото е в нас и само чака подходящ момент да изскокне наяве? Дръпнах я под светлината, за да я огледам цялата – не беше раздърпана и дрехите и бяха достатъчно спретнати за облекло в края на работния ден – слава богу не бе нещото, от което най-много се страхувах. Тя продължаваше да рони сълзи, искаше да ми каже нещо, но дали ме е чувствала така далечен, както аз нея в този момент?

Не чаках повече, хванах я за ръката и като малко дете я заведох до банята. Пуснах крана на душа и от него бликна топла вода. Цялата баня започна да се пълни с пара, сякаш хиляди бели духчета бяха избягали от своето светилище и се лутаха изгубени между нас. Бях й помогнал да се съблече малко преди това, но аз все още стоях с дрехите – някакви дънки и бяла риза. Тя навлезе под горещата струя и водата започна да се разбива на пръски по гладката й кожа. Все още трепереше, но по-малко. Тъкмо се бях отървал от ризата си, когато погледите ни се засякоха. Усетих, че има нужда от мен веднага, за това се отидох и я прегърнах под душа, така както бях с дънките. Добре, че го направих, защото милата се свлече в ръцете ми веднага щом я прегърнах. Подпрях се с гръб на стената и плавно се спуснах, докато не седнах на мокрите плочки. Душа не спираше да ни облива с гореща вода и въпреки това се чувствах страшно мръсен, сякаш бях виновен за нещо. Тя се беше загубила в прегръдката ми и все още плачеше, но едва долавях хлипащите звуци, а сълзите й се размиваха от водните капки.

Стояхме така доста дълго време над петнайсет минути, тя стоеше все така в прегръдката ми – толкова близо и в същото време толкова далеч. Исках, дори се молех да ме допусне до себе си. Бях тук при нея, а тя се бе затворила в своя свят. Толкова ли не заслужавах да ме пусне поне за малко в него?

Погледите не се засичат по едно време. Тя се доближава до мен. Сякаш прочела мислите ми. Започва да шепти в ухото ми и скоро усещам, че капките от душа стават със солен вкус... така и не разбрах кога съм заплакал.

Като всяка друга история и нейната започва от някъде:

Предния ден застъпва на смяна към 18:00 часа. По това време съдбата разиграва друга случка. Една бременна в седмия месец жена тръгва с колата си от вилната зона към града. Времето е добро, няма никакви лоши атмосферни влияния и въпреки това, след час път колата й занася точно над моста. В паниката жената успява да изкриви волана на автомобила, но само дотолкова той да не пропадне в реката, ала засилен да се вреже жестоко в мантинелата. Огнена диря от искри следва колата докато тя спре няколко метра след удара обърната по капак.

Мястото е неоживено и отдалечено. Помощта пристига едва след час. Вече е 20:00 и денят започва бавно да се топи. Всички действат задружно. Някой от пожарникарите раздират ръцете си в ламарините в опит да измъкнат пострадалата. Но колкото и да бързат за нея времето е спряло отдавна, още по време на катастрофата. Удар в главата й предизвиква мозъчна смърт и тялото продължава да живее без душа. За нея е късно, но живота на бебето в нея не е приключил. Тук идва работата на парамедиците – малък екип от един доктор, шофьор и двама стажанти – единият, от които е Лора.

Времето е от значение. Качват мъртвата в линейката и поемат към болницата. През целия път подготвят тялото за операцията. В болницата жената прилича на огромна машина накичена с безброй тръбички и системи. Сякаш в залата ще я чака д-р Франкенщайн. Докторите правят всичко възможно нещата да минат с минимални щети. Предизвикват раждане, ала бебчето е прекалено малко и недоносено. Няма го така жадуващият плач. Сякаш клетата душа, излязла от мъртвата си майка, няма сили да посрещне живота!

Какво ли е да се родиш мъртъв? Дори един безплатен дъх да не получиш от тази покварена земя! Нима някой е заслужил толкова жестоко наказание?

Минава още една минута, но не се чува така необходимият плач.

Лекарят крещи за набор за интубиране. До него все още е Лора, почти като призрак безплътен, молещ се този кошмар да приключи максимално бързо. Ала при сигнала нещо в нея се задейства и тя подава необходимия набор, който е толкова малък, че прилича по-скоро на детска играчка, сякаш от него не би зависело нищо. Докторът се готви за манипулацията, но, точно преди да започне, устните на бебето се размърдват, божествената сила на живота надделява. Белите дробчета на бебето се изпълват с въздух, който ги раздира. Болката е нечовешка. Болката от първия допир с живота.

  Така се ражда човек - от болка, с болка!

  Бебето вдишва първата си глътка въздух, а при издишването си заплаква.

Звукът е прекрасен, по-прекрасен от „Одата на радостта”. Звукът на живота.

Лекарският екип вече е по-спокоен, дори се появяват няколко усмивки, който остават скрити под маските. Има още много работа. Вършат я бавно и сигурно – без  да грешат.

След час бебето е в кувьоз. До него дежури Лора. Тя не дежури, а бди. Нещо по-първично от самата нея е задействало инстинкт, който е изпълнил цялото и сърце с майчински чувства.

Тя бди, а детето спи.

Всеки трепет от негова страна е знак, че има сили да се бори с живота. Всяко по-дълго мълчание я кара да се тревожи. Дълбокият сън е толкова съблазнителен, че не разбираш как потъваш във вечността.

Някъде там обаче е и надеждата, че всичко ще се оправи.

Минават минути, часове... започва новият ден. Положението е повече от обещаващо. Минава още време лекарите обявяват състоянието за „стабилно”.

Надеждата е все още някъде там, но вече блести с пълна сила.

Лора е смазана. Чувствата и емоциите са я изцедили цялата. Едва успяват да я отделят от кувьоза. Застъпва нов дежурен, ала всички притеснения и неволи остават в нея.

Отива до банята на персонала и си взима душ. Все още се владее.

Отива до улицата и хваща такси, казва адреса тихомълком на шофьора, който е потънал в негови си тревоги. Лора стиска зъби, за да не заплаче. Все още се владее.

Отива до входната врата. Отваря я и се озовава у дома. Вече няма какво да я спре и всички чувства избликват от нея.

Лора свърши историята си и отпусна глава на рамото ми. Душът все още ни обливаше с горещата си струя. Погледах красивата жена в прегръдката си. Моята жена! Тя се чувстваше облекчена, като след изповед. Като „истински” мъж, потулих чувствата си и сълзите ми спряха. Надигнах се леко, като внимавах да е удобно на Лора. Спрях крана на душа. Водата спря, ала още продължаваше да се отцежда от нас. Все още се чувствах мръсен. Хиляди черни мисли прехвръкваха из главата ми. Живота продължава. Изправих се и вдигнах Лора на ръце. Не можех да усетя тежестта й – въпреки че е много лекичка в тоя момент ми се стори направо безплътна. Навлякох й халата за баня. Тя правеше всичко механично. Сякаш нямаше енергия, нито желание за нищо. Оставих я да полегне на дивана в хола и отидох да приготвя спалнята. Преоблякох се преди да се върна, ала дрехите ми полепнаха по все още мокрото ми тяло.

Когато се върнах в хола, тя се беше изправила и изглеждаше малко по-добре. Усмихна ми се, не съм сигурен дали обаче аз и отвърнах. Музиката все още звучеше. Миг Джагър търсеше своето момиче сред тълпата. Моето беше тук. За първи път беше тук наистина. Вече я чувства и разбирах. Предложих да я пренеса в спалнята – тя се съгласи и скочи в прегръдката ми. Вдигнах я високо, ала не тръгнах веднага. Стоях и я гледах. Струваше ми се страшно слаба и уязвима. Помислих си, че ако не беше се сгушила в мен не би могла да съществува. Същото почувствах и за себе си. Тогава на лицето ми се изписа усмивка.

- Какво има, защо се усмихваш? – попита ме тя.

- Обичам те – отвърнах аз.

- Знам.

- Аз не знаех.

- Само си мислиш, че не знаеш – заядливо каза тя – Айде да ме водиш да спя.

Така и направих. Отидохме в спалнята. Легнахме и тя заспа почти на мига. Аз не можах. През главата ми преминаваха сцени от първата ни среща до сега. В някой намирах любовта или поне така ми се струваше. В други – по скоро не. Не зная! Обърнах се към нея и я погалих. Бях я намерил. Беше тук.

Усмихнах се. Не зная дали преди съм изпитвал любов към нея, но това, което се случи днес беше любов...

Нали?