Изгубената Вяра
Преполовихме лятото. Задъвкахме и Август без апетит. Големият град изпосталя, стопиха се пришълците под горещото слънце и ги отмиха дъждовете. Останахме само грешници.
Мара ми е приятелка стара. Мария-Магдалена - Мара, Марчето, Маца, Магда, Мими, Маги... все бе тя и все ми беше чоглаво ако не я чуех поне веднъж през седмицата. Обадих ѝ се ужким да се видим. А само час по-късно се катерехме по Чепън планина, лутахме се по деретата, за да търсим място за снимки. Щяхме да снимаме филм. Какъв по-точно? Още не знаех... Просто ни се снимаше.
- Остави ме моля те, за малко сама! - Мими се изгуби между храсталаците а аз останах на пътеката да се прехласвам по небето, въздуха и тишината. Като изтървано добиче се озъртах сред волните поляни. Извадих режисьорската лула и я пъхнах между редките си зъби. Нагласих си каскета и се наместих върху един камък. Така сладко щях да си попуша, небцето ми тръпнеше от предстоящата целувка с цигарения дим.
Канех се да запаля.
- Можем да снимаме ...