Изгубената Вяра
   
   Преполовихме лятото. Задъвкахме и Август без апетит. Големият град изпосталя, стопиха се пришълците под горещото слънце и ги отмиха дъждовете. Останахме само грешници.
   Мара ми е приятелка стара. Мария-Магдалена - Мара, Марчето, Маца, Магда, Мими, Маги... все бе тя и все ми беше чоглаво ако не  я чуех поне веднъж през седмицата. Обадих ѝ се ужким да се видим. А само час по-късно се катерехме по Чепън планина, лутахме се по деретата, за да търсим място за снимки. Щяхме да снимаме филм. Какъв по-точно? Още не знаех... Просто ни се снимаше.
 - Остави ме моля те, за малко сама! - Мими се изгуби между храсталаците а аз останах на пътеката да се прехласвам по небето, въздуха и тишината. Като изтървано добиче се озъртах сред волните поляни. Извадих режисьорската лула и я пъхнах между редките си зъби. Нагласих си каскета и се наместих върху един камък. Така сладко щях да си попуша, небцето ми тръпнеше от предстоящата целувка с цигарения дим.
   Канех се да запаля.
 - Можем да снимаме филм на ужасите. Но това едва ли ще ни достави удоволствие. - Мария се отпусна до мене на земята и сви се на кълбо. Прегърна краката си с ръце. - Не ходи там долу при него...
   Обаче отидох.
   Малкият манастир се беше скрил между дърветата и боязливо ме гледаше. Скръбен беше, че не може да ме срещне с камбанен звън. Злосторниците му бяха изтръгнали езика, разровили плътта и разпилели кокалите. По наранените
му стени, лицата на светците гневно пламтяха от възмущение. Рицарският кръст в двора се канеше да ме удари в гръб, а манастирската чешма сипеше проклятия срещу мен. Когато я чух да кълне се уплаших и побегнах.
   Магда седеше още свита на кълбо и прегръщаше краката си. Помогнах ѝ да се изправи и мълчаливи си тръгнахме. Скоро пътят се изгуби из дъбравата и клетвите на манастирската чешма заглъхнаха. Вървяхме доста преди да я срещнем... Бабата. Тя стържеше жилавия троскот, старателно окопавяше царевицата и скубеше тревата от рехавия бостан. Подпря се на мотичката чак когато ни съзря.
 - Изгубили сте пътя комай! А?
 - А-а-а не сме! - отвърнах убедено.
 - Добър ден! – Марчето пое ръката на старицата.
 - Изгубили сте го, изгубили... - по очите на другарката ти виждам. - Хайде, елате тогава да изядем една любеница.
   Скрихме се от огненото слънце под разкривена джанка и аз разрязах динята.
 - Видиш ли я чедо тая нива? От дете я помня. Каквото се посее, ражда се. Ала е грижа голяма. Ако не съм край нея, бурените ще я покрият цялата, и нивицата ми ще подивее.
 - Знам аз какво ви е... Поникнало е  съмнение в душите ви, а  то силиците ви изпива. Душата човешка, сине, е като тая нива. Каквото боднеш, такова избуява! Ама  сеете и жънете една омраза само.
   Стана ми благо от сочната диня, но ми загорча от приказките на бабата. Мария-Магдалена си избърса очите, простихме се с мъдростта на планината и си заминахме.   
   Обратно към града шофирах аз. Мария спеше на задната седалка, прегърнала тоя път якето ми, и се усмихваше като малко момиченце.
   Докато пътувах, изорах душата си няколко пъти. Изчистих я от колебания, от грижи... от тревоги. Подкастрих страховете си. Засадих я с всякакви  сортове Вяра, с много Надежда, накрая боднах и два три стръка Любов. Вярно бях на годинки вече, но пък  Марчето спеше в колата ми, дяволски красива и не спираше да се усмихва...

СО21082014СФ