Само след половин час прекаран със Сара и вече знаех, че тя е момиче за мен. Вечерята бе приятна, безсъмнено, тя - умна и забавна, имаше и “магия”. Обядвахме в Библиотеката, един новоотворен, сравнително скъп, сравнително приятен ресторант. Хареса ми идеята за входа. Влизаше се в предверие с истинска библиотека. Човек не знае къде е вратата за вътрешността на ресторанта. Със Сара прекарахме пет минути с още една двойка и двама самотници, мъчейки се да намерим вратата. Най-накрая Сара намери дръжката на вратата, тя самата замаскирана, като книга. 

Сара е красива, несъмнено и това винаги помага - хубаво, издължено, бледо лице, дълга, права кестенява коса, хубави кафяви очи. Устата ѝ е като нарисувана. Висока е и с хубава фигура. Разговорът е лек и непринуден. Харесвам и името ѝ. Само едно се чудя - дали тя харесва мен. Усмихва се и се смее на шегите ми, но никога не ми е ясно какво може да си мисли за мен една жена, дори, когато ми се усмихва най-приятелски. 

Изядохме си пържолите и увлечени в приятен разговор напуснахме ресторанта през врата, разположена странично от входа. 

Навън времето се е развалило внезапно. Когато идвахме, отгоре имаше само един голям бял пухест облак.

- Този ще е дето ще привлече останалите. Ще завали сняг. - беше казала тогава Сара. 

- А, ще завали. Само един облак.

- Да ще завали. Ще видиш. Казаха по прогнозата.

Е, наистина заваля. Само около час след като влязохме в ресторанта. Хубав сняг на парцали. Снежинките падат на гъсто. Не се вижда на повече от десет метра напред. Извива се и вятър и снежинките хвърчат около нас във всички посоки, отпред, отзад, странично; обгръщат ни, удрят ни по лицата; вятърът щипе бузите. Смело се оставихме на виелицата да ни погълне. Ориентирахме се къде сме на Главната улица, при реката по перилото на моста. Срещу нас по тротоара отвреме-навреме изникваха хора, загърнати в топли палта. Вървяха сякаш под ъгъл, или само на мен така ми се струваше, за да противопоставят на силния вятър. 

Главната не е най-приятното място за разходки, но е най-краткия път до апартамента ми, пред който, на улицата, Сара си беше паркирала колата. Хората, с които се разминаваме се променят на външен вид. По към центъра на града бяха по-добре облечени. По-нагоре по Главната стават с по-опърпани дрехи, по-неподдържани, усмихват ни се с беззъби уста. 

- Тук е по-беден квартал - отбелязва Сара. Тя е живее в другия край на града. 

- Да. Малко по-нагоре е офисът на Социалните служби. Тука има и много апартаменти за социални слаби. През нощта е малко опасно даже. - казвам аз с глас, който показва, че не ме е страх. 

Пред нас се появи чернокож мъж. Сякаш ни очакваше нас двамата, защото се приближи с фамилярна усмивка, когато ни зърна.

- Как си шефе? - Той оглежда Сара. Загърната с красивото си кожено палто, сини дънки и високи ботуши, тя несъмнено изглежда привлекателно.  

- Дoбре сме...шефе. - отвръщам аз. 

- Шефе, много съм го закъсал. Виждам, че сте добри хора. Изпаднал съм в беда. Представете си - загубих си портфейла. А ми трябват $40, за да си купя билет за автобуса. Бихте ли помогнали - с колкото можете? - казва мъжът и се усмихна с беззъба усмивка на Сара, която му отвръща с усмивка с прекрасни, бели, блестящи зъби. Беше ми ясно, че мъжът се опитваше просто да изпроси някой долар. Чувал го бях този номер за изгубения портфейл и нуждата за купуване на билет за автобуса. Не исках да се получи някой конфликт докато Сара беше с мен. Още повече, че винаги бях готов за такива случаи и имах в джоба си три сгънати банкноти от по един долар. Извадих парите и ги подадох на мъжа.

- Благодаря ти, шефе.- каза той, признателно и отмина. Бързо се загуби в снеговалежа.

- Хубаво правя, че си нося пари - усмихнах се на Сара. Тя ме погледна и каза:

- Да, има смисъл. Спестява неприятности. Честно, обаче, не вярвам много в благотворителността. Разбирам, че тези три долари ни спасиха от някакви неловки моменти. Но те няма да му решат проблемите. Имам в предвид, че хората с благотворителност си измиват ръцете от това да помогнат наистина на ближния си, например чрез създаване или поне подкрепа на политики за подпомагане на такива хора. Не вярвам в частната помощ. Цялото общество трябва да им помогне. 

Замълчах и я изчаках да продължи. 

- Разбираш ли, този просяк и други като него получават от обществото пари за храна, жилище, но не и някаква истинска възможност да се помръднат от мястото на което са застанали в това общество - място на просяци. Материално те оцеляват, но нищо повече. Остават си на същото зависимо положение. Не се помръдват вертикално, оттам, където се намират. Този град е пълен с беззъби хора, които се шляят по улицата и се мъчат да си изкарат с просия някой и друг долар. И не е само тук. Вместо да обърнат тази енергия към правителството си, те си играят игрички с нас.

- Кой си мислиш, че ще ги организира?

- Е да, трябва някой да ги организира, да ги насочи. Това е работата на хората отгоре. Или защо сами да не се организират?

- Предполагам, че ако се самоорганизират, някой все ще намери начин да ги прекърши. Може би тези отгоре просто ги устройва да има бедни, неуки хора на ръба на съществуването. Нали разбираш - лесно е да манипулираш такива. Ако наистина има някаква социална подкрепа и тези хора бъдат извадени от състоянието си на зависимост и започнат да се самоиздържат ще пожелаят същото и за други като тях. Ще се информират... Друго е да контролираш, да имаш власт над някой, отколкото той наравно с теб да решава нещата. Тогава може би ще реши, че ти не е редно да имаш толкова много власт въобще...Но и тук е такова обществото - всъщност къде ли не е, че е по лесно да дадеш на човек един - два долара и да забравиш за него, отколкото наистина да инвестираш нерви и време в политика за помощ на такива хора. По-лесно е да ги инвестираш в себе си, да се замогнеш, да си купиш хубава кола и къща и после да се преместиш на място, където такива хора дори ги няма - където няма жилища, които са субсидирани от държавата или наемите са прекалено големи, за да могат такива “загубеняци” да живеят там. 

- Например като Кънектикът или затворените квартали на Лос Анжелис…

- Разбира се. "Успелите" не разбират, колко са късогледи обаче, така. Защото колкото и лъскава да е колата ти, каква е файдата като излезеш в града и там е пълно с бедниуги? Все едно да си купиш Ферари и да го караш по улица с ограничение на скоростта 50 мили в час. Е да, ще ти се завиждат, ще ти е хубаво от това, ако си комплексиран.  Може, обаче, един ден ще те свалят от колата ти евентуално ще те гръмнат. Или ще ги избие на революционни настроения. Имам впредвид - каква е файдата да си богат и да живееш в страх, че някой може да те убие затова, че си богат?     

- Е тогава идва време на полицията да се прояви - продължи мисълта ми, сякаш Сара. - Ако полицията е достатъчно добре финансирана и съдебната система достатъчно “наказателна” и такива прояви не се толерират те ще намаляват или поне ще бъдат ограничени - до един момент.

- Да. И извършителите ще потънат някъде в затворите. Нечути, невидени, с досие, така, че после като излязат съвсем да не могат никога да си намерят работа. Разбира се целта на затворите не е да реформира….това си е мит. Просто да отдели тези, които не се вписват в нормите на обществото от останалите, така се решават проблемите. Неслучайно тук има най-много затворници на човек от населението. В страната, която много считат за най-развита - САЩ.   

Сара кимна. Бяхме стигнали до сградата на Социалните Служби. Пред сградата имаше двайсетина човека, които явно чакаха отвън докато им дойде време за срещата със социалните работници. Сигурно вътре общата зала беше претъпкана, щом хората бяха излезли навън в това време. В тишина със Сара се разминахме с чакащите. Не ни се говореше повече за тях, за бедните, за "загубеняците". Бяхме си начешали езиците. Отминахме ги. Отивахме у дома да пием топъл чай. А хората пред социалната служба останаха зад нас, изгубиха се в бурята.