zelena (Силвия Райчева Сеймира Дони)
66 6670
19.02.2011 г., 14:11 ч.

Изход 

  Проза » Разкази
2271 0 51
7 мин за четене

 

ИЗХОД

 

   Около полунощ безпокойството избуя в паника. Погледна през прозореца - мъглата се сгъстяваше, само клоните на близкото дърво я пронизваха като ръце на призрак. Потръпна и се загърна в жилетката. Телефонът ù звънна късо и изключи. Мария набра номера:

   - Къде си?

   - Качвам се.

Отвори и погледна изпитателно сина си.

   - Ох, мамо, извинявай, че те събудих! Изгубил съм си ключа - дрехите му бяха кални и раздърпани.

   - Не съм лягала, чаках те... Обеща ми! 

   - Мамо, стига...

   - Виж си очите!

   - Стига бе, мамо, нищо не съм взимал, пих една-две бири...

   - Не ме лъжи!  – разплака се.

   - Мамо...

Изтри сълзите си, погледна го със странен поглед и някак отнесено прошепна:

   - Добре – обърна се и влезе в стаята си.

   Мисълта неусетно се промъкна в Мария преди около седмица. След последния провал на Венци тя обезумя - обвиненията и скандалите отстъпиха на мълчалива разяждаща болка. Думи, думи, думи... Безкрайни разговори, белязани с дълбока обич, разкаяние, обещания... и толкова. На следващия ден той отново излизаше за поредната доза. Мария почти не спеше, забравяше да яде с дни, само мозъкът ù трескаво търсеше изхода. 

   Тази нощ тя взе окончателното решение.

*****

   На входната врата се звънна.

   - За мен е, мамо - извика Венци от коридора.

   Мария се беше свила на фотьойла, напрежението сковаваше чертите ù - разтри слепоочията си. Венци отвори вратата на дневната:

   - Мамо, ще направиш ли кафе на Кольо, влизам в банята.

   - Покани го тук...

   - Само душ за пет минути и излизам.

   - Покани го, няма да питам нищо, което...

   - Ох, мамооо, добре, само не ме гледай така.

   Мария ненавиждаше Кольо. Беше сигурна, че той е причината Венци отново да започне да се друса. След последната терапия, когато се върна от комуната, всичко беше наред. Започна работа, която харесва. Имаше сериозна приятелка, с която бяха неразделни. Мария си отдъхна и помисли, че кошмарът свърши, до момента, в който се появи Кольо. За по-малко от месец всичко се срина.

   - Здравей, лельо Мария, как си?

   - Нормално. При теб нещо ново?

   - Другата седмица започвам работа...

Мария се изсмя:

   - Това го слушам повече от месец - сложи кафето пред Кольо и седна срещу него.

   - Наистина...

   - Остави това- погледна го, а лицето ù стана каменно.

Кольо се размърда неспокойно.

   - Как си с парите - без да изчака отговор,  тя продължи. – Искам услуга, ще си платя. Но това остава между нас. Ако Венцислав разбере нещо...

Тревогата в погледа му изчезна:

   - Гроб съм, можеш да разчиташ...

   - Да разчитам - изсмя се саркастично – на наркоман?

Кольо изтръпна. Ослуша се за Венци и крадешком погледна към вратата. Мария го наблюдаваше:

   - Няма да излезе скоро. Пет минути никога не са пет минути за наркоман. Ще получиш двайсет за половината работа...

- А цялата?

- 50 лева.

Погледна я, присви очи: 

   - Слушам те - тонът му беше делови, притеснението беше изчезнало. – Ще свърша всичко.

   - Колко струва една доза?

   - Зависи от дозата. Говорим ли за качество?

   - Да.

   - 20, но...

   - Устройва ме.

   - За кого е?

   - Ще разбереш - извади портфейла си. - Ето ти 25, вземи и спринцовка, игла - всичко, което трябва...

   - За кога...

   - Днес.

   -Ами Венци? Знаеш, че движим заедно...

   - Лисица си, ще измислиш нещо.

   - Това ли е за петдесет?

   - Не.

   - Нещо авансово?

- Забрави!

 Венци влезе и те млъкнаха. 

*****

   Небето беше увиснало - валеше от сутринта. Мария като хипнотизирана гледаше прозореца - разпилени от вятъра дъждовни капки се удряха в стъклото, застиваха за миг, устремяваха се и уморено се стичаха, оставяйки дири като от сълзи. Целият останал свят беше разтопено олово - размито сиво, погълнало съществуващото. Преди часове смаза последната съпротива на здравия разум. Отекващото ехо на чувството за самосъхранение  заглъхваше примирено. „Ще бъда ли достатъчно силна?” Въпросът чезнеше като гаснеща светлина, подгонен от страха за единственото ù дете. 

   Отвори и мълчаливо се отмести. Кольо извади от джоба си поръчката. Видя  банкнотите, които се подаваха под вестника на масата и очите му светнаха.

   - Забъркай го! 

   - Ама...

   - 20 или 50?

Гледаше я изумен, не знаеше какво цели, но мисълта за парите го пришпори. Мария внимателно наблюдаваше всяко негово движение.

   - Готово.

Тя вдигна ръкава на пуловера:

   - Давай! Това е за...

   - Не си с всичкия си - уважителният тон беше изчезнал. - Венци всеки момент ще дойде...

   - Действай тогава!

   - Защо го правиш? 

- Не е твоя работа.

Мария извърна глава и стисна очи. Трепереше. Усети убождането на иглата. След това - топлина. Отпусна се. Сивото изчезна. Цветове... Тежестта се свлече - нямаше проблеми, нямаше болка, нямаше тревога. Животът отново беше прекрасен. Как изобщо го беше забравила? Защо го беше забравила? Отхвърли въпросите, бяха досадни. 

- Добре ли си? – Кольо се надвеси над нея.

Погледна го с премрежен поглед и разтегли устни в нелепа усмивка.

- Луда жена! – прибра набързо всичко, взе парите и хукна навън.

Мина време, Кольо все по-често изпълняваше поръчката. В началото Мария си плащаше, после започна да го заплашва, че ще каже на Венци, ако откаже - парите за дозата вече не ù стигаха. Кольо компенсира с качеството, за да не остане на сухо.

*****

Потънал в мислите си, Венци не обърна внимание на линейката пред входа. Вече беше сигурен, че майка му се друса. Апартаментът беше кочина, не беше готвила от седмици, пускаше пералня, когато вече нямаха бельо за смяна. Сети се за онзи първи път, когато я видя, тогава си помисли, че е прекалила с антидепресантите. След поредната доза, когато гладът за хероин беше утолен, съвестта се пробуждаше и тревогата започваше да го яде.                                      Суматохата на техния етаж го подгони, предчувствието закова разума му - МАМА...

   Сирена, бели престилки, безкрайни коридори, проникваща до мозъка миризма на болница, задъхано от бързане време, пъплещо безвремие, затихващи удари на сърце, смазващо напрежение, убийствено безнадеждие, страх...

- Тя ще се оправи- лекарката сложи ръка на рамото му.

- Искам да я видя.

- Елате.

   Седна на леглото и погали бледото изпитото лице. Хвана ръката ù и я притисна до устните си. "Защо, мамо?" Звукът от монитора, отразяващ ударите на сърцето ù, попи в него. Стихна. Усети пулса си - сърцата им туптяха в синхрон. Долови дишането ù. Започна да вдишва и издишва с нейния ритъм. Обзе го спокойствие, мислите се подредиха и Венци разбра. Искала е да познае зависимостта му, да се пребори с нея и да му даде пример. Да му докаже, че думите "Няма бивш наркоман" са просто оправдание. Сълзите кротко се стекоха под притворените му клепачи.

- Обичам те, мамо! Този път ще стане, заедно ще го направим. Много те обичам, мамо! 

 

18.02.2011

 

© Силвия Райчева Сеймира Дони Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??