В последно време имам чувството, че все повече се отдалечавам от обществото; съжителството с него почва да ме дразни. Често в мен прониква страхът, че е възможно външният свят да нахлуе при мен и да ме смачка като насекомо. Ето например, вечер, лягайки си, често си мечтая нощта да не свърши никога, за да ми спести утрешния ден; ставането, вървенето по улиците, отиването до работното място, срещите с различни люде, думите, които трябва да признеса по най-различен повод. Всъщност  едно от нещата, които мразя в тукашния свят, са точно думите. Думи, които си задължен да произнасяш по повод и без повод. Думи, които се превръщат в безсмислени разговори. Думите ме уморяват...