Тази седмица мина вяло и безинтересно, ако изключим едно–две напивания с Вълевски, останалото нищо особено. В събота обаче, когато мислех да изляза  и да се шляя из града без цел, ми позвъни майка ми (потърси ме по телефона в портиерната, понеже в стаята нямам телефон), за да ми съобщи, че е починал дядо ми, като същевременно ме помоли и да  кажа на братовчед си (имам братовчед в този шибан град, с когото между другото почти не се виждаме), за да дойде на погребението. Братовчед ми бе собственик на търговска фирма  и винаги е зает, затова и не го посещавах почти никога. Може да се каже, че с него почти не се срещахме; общо взето бе ангажиран човек; караше джип "БМВ", посещаваше скъпи курорти, вечеряше в скъпи ресторанти, в които нямаше как да се засечем. Та, такива ми ти работи с моя братовчед. Телефона му тъй и не можах да открия; беше ми давал няколко пъти визитката си, но най-вероятно я загубвах в момента.  Все пак знаех къде е офисът му и се запътих натам с автобуса. Знаех, че и в събота също работи. Офисът му се намира в центъра, в една модерна сграда, близо до  един парк. Портиерът му позвъни отдолу и аз се запътих към дванайстия етаж, където бе офисът му.  Почуках на вратата и без да чакам отговор отворих; братовчед ми бе сам (секретарката му я нямаше), разглеждаше някакви книжа. Като ме видя, се усмихна леко и ме покани да седна. Съобщих му за смъртта на дядо ни. Той се замисли, след това извади цигара и я запали. Едва ли бе привързан към дядо така, колкото аз, който бях прекарал детството си при него на село. Смъртта като че ли отдели всичките тези детски години безвъзвратно от мен. Братовчед ми се появяваше най-вече през ваканциите за по седмица-две и после се връщаше в града. Накрая вече,  като повъзмъжа, почти престана да идва. Не съм сигурен, че изпитваше същата привързаност към дядо ми, както аз. Наблюдавах го: продължаваше да гледа надолу и да пуши; може би мислеше за преходността на човешкия живот, за която се сещаме  в подобни случаи или, което е по-вероятно - нищо не мислеше. Както и да е. По едно време вдига глава към мен и ме попита:

- Искаш ли да изпием по едно питие?

- Къде?

- Долу... хайде ще пием по едно...  черпя.

Слязохме долу и заехме една маса близо до барплота.

- Какво ще обичате - попита сервитьорката.

- Уиски искаш ли? - обърна се братовчед ми към мен.  Кимнах му, един вид все едно.

- Какво?

- Каквото и да е.

- Две по сто „Чивас” с по две соди - поръча той, облягайки се назад.

Сервитьорката изчезна и след няколко минути се върна с таблата, върху която стояха две кристални чаши с кафяво-жълтеникава течност.

Братовчед ми извади някаква кутия с цигари, хвърли ги на масата и каза:

- Пуши.

- Благодаря - отвърнах, посягайки към папиросите. Той също запали и пак продължи да гледа замислено пред себе си. Стояхме така, мълчаливо пушейки  и от време-навреме отпивайки от уискито си. Започнах да мисля,  донякъде с учудване, че стоя тук в това тузарско заведение, пуша меки цигари, дърпам скъпо питие и се чувствам  дори добре, а поводът за това е всъщност смъртта на дядо ми. Ако не беше тя, едва ли щях да съм тук и да пия уиски и да се чувствам  добре,  както в момента. Изпих набързо уискито си, след което се извиних, че трябва да ставам, за да хвана автобуса  за село.

- Ако останеш, утре ще те закарам... ще тръгна рано сутринта - опита се да ме разубеди братовчед ми.

- Не, предпочитам да тръгна тази вечер - отвърнах.

- Е, ако решиш... примиренчески въздъхна той.

- До утре - махнах му  на ставане аз.

- Кажи на нашите, че утре рано съм там - настани се още по-удобно  на фотьойла той. Явно не мислеше да става скоро.

Запътих се към автогарата, но когато стигнах, се оказа, че автобусът за село е заминал преди две минути, а до следващия имаше близо два часа. Пак трябва да вися в някоя кръчма, може би защото по-заможните люде пътуват с автомобили и стоят надалеч от тях. Плюс това тук винаги гъмжи от разни типове с причудливи физиономии, сякаш излезли от романите на Хофман или по-скоро от „На дъното”, или „Бивши хора” на Горки; разни индивиди без зъби със зверски погледи; алкохолици с изскочили от орбитите очи, просяци и прочие или както е казал поетът: ”Човекът словесний паднал е до скота”... Та така. Влязох  в едно мръсно кафене на самообслужване и си поръчах плодова ракия. В потвърждение на помислите ми  интериорът беше наистина твърде живописен; някакъв тип с разчорлена коса се оглеждаше  и зверски псуваше някого явно току-що излязъл; циганка до вратата се опитваше да вдигне пияния си съпруг, но онзи я псуваше и пропъждаше. Защо влязох тук, все пак отсреща май кафенето бе по-нормално. Реших да глътна питието на крак, което бях поръчал, и да се спасявам. Прехвърлих се отсреща в другото кафене, което  имаше поне външно доста по-нормален вид, и там изчаках автобуса. Стъмваше се, когато пристигнах вкъщи; навън се мяркаха съседи и разни роднини. Очаквах баба ми или може би майка ми да плачат, но нямаше нищо такова. Всъщност плачеше, но на баба ми племенникът, който явно бе доста подпит, нещо, което, както чувах, му се случвало доста често. Като ме видя, започна да ме прегръща и да оплаква  дядо ми; колко хубав човек бил и т.н. Измъкнах се и тръгнах към къщи, но майка ми ме спря и попита съвсем делово с какво пристигам и ще дойде ли братовчед ми. Влязох вътре при покойника. В стаята около ковчега бяха насядали трима роднини заедно с един съсед и говореха съвсем тихо. Леко им кимнах и седнах до тях. Загледах се в изпитото восъчнобледо  лице на мъртвеца и се замислих колко спокойно приемаме смъртта. Роднините ми разговаряха съвсем тихо (двамата бяха племенници на дядо ми, който, доколкото знам, имаше четирима братя) за епизоди от младостта на дядо, който, доколкото знам, винаги бил уважаван човек в този край. Заслушах се в това, за  което говореха. Ставаше дума  за строеж на някаква къща; дядо ми бил известен майстор, който строял къщи, които преди това сам проектирал. Чувах думите без особено да следя последователността на случката, която разказваше съседът ми; той беше най-възрастният от седящите, може би  някъде около 80 години. Започнах да усещам, че това вслушване в миналото, като че ли ми помагаше да уловя в някаква степен онова, което винаги ми е убягвало и ми се е изплъзвало; онова неуловимо нещо, което винаги съм отъждествявал с детството си. Стоях и слушах как говорят за дядо  и ми стана отпуснато и приятно. Малко по-късно смениха темата, намеси се племенникът на дядо и започнаха да говорят за тазгодишната реколта, за лозята  и т.н.. Стана ми безинтересно и се качих в моята стая, на горния етаж. Май не бях стъпвал тук повече от година. Нямаше никакви промени. Всичко като че ли бе на мястото си. Отворих бюрото си, за да видя какво има вътре; вече бях забравил съдържанието му. Нищо особено. Моливи, тефтерчета, дреболии. Затворих го и седнах на бюрото. Запалих цигара и се облегнах на стената. Замислих се; исках да усетя нещо отдавна забравено в онова мое детство, което да ме разтърси; да усетя онова неуловимо, което  беше изчезнало със смъртта на дядо. Погледът ми се спря на един малък портрет; бяхме аз и бившата ми съпруга, с която сме разведени от близо две години. Изведнъж като че ли нещо започна да ме души. Плачеше ми се, а не можех да плача. Плачеше ми се затова, че бях пропилял напразно толкова време, без да се вгледам в себе си. Вместо това винаги ме е носило течението на живота. Ето, дори това, че преди  винаги се канех да посетя дядо  и да си поговоря с него за миналото, за онова, което го интересуваше. Той толкова ме обичаше и ми вярваше, а аз дори не намерих време да го посетя, когато чух, че е тежко болен, убеден, че съм много зает. Всъщност с какво бях зает? С нищо сериозно. Просто убивах времето си или по-скоро то ме убиваше чрез моите навици бавно и мъчително. Божичко,  какъв голям скапаняк съм наистина, да не намеря време  да дойда при дядо ми. В очите ми започнаха да напират сълзи. Исках да плача, а не можех. Буцата стоеше в гърлото ми. Оглеждах празната стая и сякаш виждах досегашния си безцелен живот. Какво направих в него? Нищо съществено. Чувствах се така, сякаш бях загубил някаква опора и усещах някаква  абсолютна самота. Чувствах, че ще се задуша. Реших да отида до най-близката кръчма и да изпия едно-две питиета... Измъкнах се навън. По пътя ми мина мисълта  какво ли биха казали съседите ми  като ме видят да се наливам с алкохол и то точно като е починал дядо ми. Каквото щат. Слава-богу, вътре имаше  само няколко човека, явно постоянни посетители. Седнах  до вратата и си поръчах коняк. Изпих го набързо и пак поръчах; май не ми помогна много, но след  втория  пък ме хвана. Не ми се стоеше повече тук и реших  да се прибирам вкъщи. Тази нощ стоях до късно; минаваш дванадесет, когато видях, че съм изпушил цялата кутия цигари, която купих, когато тръгвах насам. Реших да се опитам да заспя, без това утре ме чакаше тежък ден. Проснах се на леглото, без даже да проветрявам от цигарите.

----