Ярката бяла светлина го заслепяваше. Странно, че не можеше да определи от колко време бе заслепен. Като че съзнанието му бе празно, не чувстваше нищо. Не помнеше нищо. Но светлината (бяла? Как бе възможно да е бяла) бе пред  очите му. Дали? Не си спомняше да е отворил очи, не си спомняше нищо отпреди секунди. Като че ли току-що е излязъл от дълбок сън и и бе заслепен? Не, всъщност светлината не го заслепяваше, тя...

 Остра болка в дясната ръка го извади от унеса му. Рязко отвори очи. Бялата светлина от допреди секунди бе изчезнала. Той обаче не желаеше да я изгуби. Мислено опита да се върне към нея. Като че ли бе насигурно в нея, а сега споменът избледняваше като мъгла. Мъгла? Бяла светлина. Беше отворил очи и виждаше пред себе си мъглата. Толкова объркан се чувстваше. Мъгла, бяла... Бяла какво? Изплъзваше му се, как бе възможно. Какъв сън само, имаше нещо важно в него, но колкото и да се мъчеше, споменът му убягваше.

 Тръсна гневно глава.

- Няма смисъл - прошепна си тихо, - Едва ли ще си спомня съня.

- Ха, той се събудил. Джо, какво мислиш, тукашен ли е?

- Знам ли? Защо не го питаме. Братле, не съм те мяркал в града. Откъде си?

 Мъжът тръсна глава, като че опитваше да се събуди от тежък сън. Стоеше на колене в калта. Сутринта бе студена, предния ден бе валяло, а в Града не се славеха с добро почистване. И все пак трябваше да му се отбележи на странника, че изглежда се бе проснал баш в голямата локва пред двамата полицаи, Джо и Хърбърт, Целият бе в кал, но като че ли хич не му пукаше. Сякаш току- що се събуждаше от дълъг сън. Но законът е за всички.

- Приятел, бездомен ли си? Ням? - запита отново Джо, но с пристъването си от крак на крак показа, че не му се стои много пред странния окалян мъж в тази студена мъглива...

- Не знам? - отговори тихо мъжът - Кой съм? Откъде идвам и защо, по дяволите, съм в калта. Едно обаче знам... - Изправи се бързо на крака и пристъпи към двамата полицаи, които го гледаха откровено подозрително.

- Какво? – не се сдържа в крайна сметка Джо, след последвалото изправянето мълчание.

- Не харесвам ченгета! - почти изкрещя мъжът, а Хърбърт и Джо се спогледаха. Бездомникът нещо не бе в ред с главата.

- Окей, само спокойно. Не ни харесваш, не мога да кажа, че с тая кал и ти си много за харесване, но пак питам кой си? - запита Джо.

- Аз... - Опитваше се. Толкова трудно му бе да си спомни кой е. Като че ли виждаше смътно образа, името си, цялото знание за себе си, но опитвайки се да го стигне, то бе като дъгата, толкова далеч. Стисна зъби от яд. Не можеше да си спомни, също като глупавия сън. А толкова му се искаше. Кой е той и как се бе озовал в локвата. Погледна коленете си, кални дънки, после към корема, бяла, кална тениска. Облеклото нищо не му говореше, но... Като че ли... Чуваше далечен глас, вик, тътнещ и плашещ. Разпозна думите! „Мразя ченгета”. Не се ли бе чул да казва същото само преди минути, макар че не го мислеше. Погледна жалостиво ченгетата. Толкова му се спеше. Но... ”Да ми се спи, та аз току-що се събудих”. Клепачите му натежаваха. ”Мамка му, ще припадна отново в шибаната локва!”.

  Рязко отвори очи. Задъхан, ужасен, зловещо разтърсван от някого. Нужно му бе време да фокусира погледа си, но поне знаеше името си, къде се намира всичко и бе буден. Такова облекчение.

***

- Скъпи, сънуваше някакъв лош сън. Викаше насън.

- Ох, просто сън - „Да, всичко бе ок. Просто сън, какво облекчение, и жена му бе до него. Не бе в калта. И не чуваше гласове ”- Всичко е окей. Всичко е окей - си заповтаря по-скоро като успокоение за себе си, отколкото за жена си. Странно, чувстваше някакво стягане в сърцето. То туптеше твърде бързо. В началото бе помислил, че е просто, но вече знаеше, че е от притеснение. Нещо го тревожеше силно и колкото и да се мъчеше, не можеше да разбере какво. „Неее, стига бе, пак ли ми убягват спомените.”

- Скъпа... - не можа да довърши. Дочу се силен трясък от долния етаж на къщата. Някой бе влязъл със взлом. В миг скочи от леглото - Стой тук. Тези скапаняци са свършени - изкряска със злоба, която не бе предполагал, че притежава. За миг се озова срещу гардероба срещу леглото, с рязко движение го отвори, клекна и извади от кутията пистолета.

... само за да му причернее за миг и да се озове в коридор(?!).

- Мамка му! - не се сдържа. Вече наистина ставаше странно. Какво се случи току-що. Къде бе жена му. О, не, отново губеше спомени. Не можеше да си припомни лицето ù, дори името. Бавно, със забавени движения на току-що сразен падна на колене. Не помнеше нищо, освен двата съня. Лоши, заблуждаващи съня, които само го бяха объркали. Или бяха спомени. Или и двете кой бе той.

- Добре ли сте? - някаква медицинска сестра бе застанала до него. Сега забеляза, че носеше болнично облекло. Медицинската сестра, белите коридори, мирисът на лекарства. Намираше се в болница. Споменът, избягващ му от съня, в който се бе събудил в калта. Имаше нещо за бели светлини. Операция, може би. Като че ли навързваше парчетата. Вторият сън (тревогата му започна да се надига) завърши със вземането на пистолета, за да се предпази от обирджии, влезли с взлом в дома му? Прострелян и попаднал в болница? Звучи разумно, но защо се чувстваше в опасност. Некомфортно, наблюдаван, трябваше да избяга. Инстинктите, желанието за бягство бе по-силно.

- Изпуснали са го за минути.

- Бил е в безсъзнание в болницата и СА ГО ИЗПУСНАЛИ? РАЗБИРАШ ЛИ КОЛКО ОПАСЕН МОЖЕ да бъде? Искам го под контрол възможно най-скоро. Залей Града с хората си, но го намери, преди да си спомни всичко. Намери го на всяка цена, ако стане невъзможно да се реабилитира, имаш разрешение да го заличиш завинаги.

- Ще го хванем, не се тревожете...