Изкупление / 9 /

9.

Харесваше  се така.
Русите  отблясъци  в  буйната  й къдрава  коса я  правеха  различна.
Дори тя го   усещаше.
Очите  й отново  бяха  придобили  онзи  позабравен,   игрив   отблясък, страните й  възвръщаха   обичайната  си  свежест  и  розов оттенък.
Завъртя се  пред    широкото,  махагоново  огледалото,  сякаш  за  да  усети  отново  промяната  в  себе  си.
”Странно!  -  помисили си  Лора  - как  едно  посещение  при  фризьора  може  да  промени  самочувствието  ти!?”
Понечи да  се   обади   и да  се  похвали  за   новата  „придобивка” на  Елена,  но  в  следващия  миг  се  отказа.
Знаеше  как  щеше  да  реагира   приятелката  й – отново  щеше  да разпитва  за  младежа,  за  когото   вече  беше  й споделила.
Не  беше го  срещала  оттогава -  от  деня,  в  който  се  бяха  сблъскали  пред  кафенето.
Но  днес...
Имаше странното  усещане,  че  ще  го  срещне   отново. Но го  нямаше.
Не  го забеляза  и на  обичайното му   място  в кафенето,  предпазливо  се озърташе да  забележи  неизменната му заразяваща усмивка.
Разочаровано   въздъхна,   надявайки се се колежките й на масата да не  са  усетили  мълчаливото й  отсъствие.
Очите й  продължаваха  да  обхождат  тайно  масите  наоколо -  но    така  и   не  го   намираха.
През  останалото време  на  смяната  не престана да си задава  мислени въпроси, търсещи   единственият възможен  отговор  на  това  къде се  беше  загубило момчето  с  палавите  трапчинки.

Чувстваше умората  по натежалите  си  клепачи. Бавно  пристъпваше по  притихналата  нощна   улица,  мислите  й коварно  криволичеха  между  тези за  тайнственото момче  и  собствения  й съпруг.
Когато  Филип се  прибра  предната  нощ,  макар  и сънена,  тя  не  пропусна да  забележи  пребледнялото му  лице и  умората, изписана по него.
-  Фил,  преуморяваш се! -  успя  да    изрече  тя.
-  Трябваше  да  приключа тази вечер,  Лора! -  сухо отвърна  съпругът,   избягвайки   погледа  й.

- Ще   хапнеш   ли!? -  по  навик  продължи  Лора.
-  Ще си взема  нещо  от  хладилника,  един  душ  и - в  леглото...  много  съм  изморен. Ти  защо  не  си   легнеш!? Ще  дойда след  малко! -  изгледа  я  Филип  виновно.
Лора  не искаше да  спори,  беше изтощена,  а и  знаеше, че ако  започне,  скандалът щеше  да  бъде  неизбежен -  а  тя  нямаше нужда  от това  в момента.
Отпусна се  на   меката  възглавница отново  с  мисълта  за   усмихващото се   момче  и  това  като  че  ли  я   успокои   -  и тя  се   унесе  в  сладка дрямка.

Усети  забързаните  стъпки  зад себе  си  и   инстиктивно   забърза  крачка.
Не се страхуваше  от тъмнината,  стотици пъти  беше  преминавала от  тук,  но сред  запустялата  слабо осветена   улица,   непознатите,  бързо приближаващи стъпки  зад гърба й се сториха дори страшни.
-   Лора! -  някак  си  неувереното произнасяне на собственото й  име я  накара да спре  за  момент  и  учудено да  се обърне.
Това,  което   видя,  я  накара  да застине  за  миг.
Беше  той  -  от  плът  и  кръв...
Поиска  да  се  ощипе,  за  да  разбере  дали не  сънува  -  но  тази  мисъл  само   я накара леко  да се  усмихне.
-  Здравей  - само   успя да  прошепне  тя  към  приближаващото се  момче.
На  бледата  улична  светлина  успя  да  забележи дежурната  му сърдечна   усмивка  и  двата  реда  бели  зъби, подаващи  се зад  матовите  му  устни...
 -  Изплаших   ли  те!? – погледна  я  той  с  големите  си  кафяви  очи

-  Да,  успя  -  все  още  неуверено  и  объркано   успя  да промълви  жената.
-  Извинявай,  не  исках  -  усети  притеснението  му Лора. -  Чаках  те – видимо  леко  задъхан  каза младежът и  продължи  – може  ли  да те  изпратя!?

-  Смяташ  ли,  че  е  уместно!? -  на  свой  ред  опонира тя -  омъжена  съм,  имам  дете! -  някак си   неволно  излезе  от  устата  й  признанието.

-  Знам,  знам! Нали знаеш,  в  завода  такива  неща се  знаят! Но  нека  поне  се  поразходим, обещавам -  няма  да  ти  сторя  нищо   лошо! -  той  се  усмихна  широко,  макар  и леко  притеснен,  като   ученик   пред   изпит.

Тази  негова  усмивка напълно  я   обезоръжи и  тя  с  леко  кимване  потвърди  съгласието  си.

Вървяха  мълчаливо,  всеки  унесен в  мислите  си  и  сякаш очакваха   другият  да започне.

-  Е,  поне  ще  ми  кажеш   ли  името си,  след  като  явно ти  знаеш  моето!? – започна  Лора,  поглеждайки отразения  му  от  светлината   на   уличните  лампи   профил.

-  Ивайло, но  ти  ми  викай  само  Иво! -  тихо  промълви  той  -   приятелите  ми  викат  така.

След  минута  мълчание тя  се  осмели  да  зададе  следващия  въпрос:

- Спомена, че  си ме чакал  -  защо!?

Въпреки  мъждукащата светлина, тя  не  пропусна  да забележи,  как буйна  червенина обагри  страните му.

След  още  минута  на  осъзнаване,  която  й  се  стори  цяла  вечност, Лора  получи  отговора,  който  беше  очаквала:

- Харесвам  те! Много  те   харесвам, Лора! -  почти   изстреля Иво.

Двамата  спряха  и погледите  им  се срещнаха.

Да! Тя  го  беше очаквала  -  дори   жадувала до известна  степен.
Стана  й  приятно  да  чуе  думите на  този почти младеж,  почти мъж.

Коя  жена  не   обичаше  да  я  глезят с  такива  думи,  а  тя  толкова  отдавна  не  беше  ги  чувала  за  себе  си...

Гледаше  го пред себе  си,   усещаше    обхваналото го притеснение  и  лекото  пърхащо намигване на  големите  му мигли,  самата  тя  едва   овладяваше  бурното  препускане  на  сърдечния  си  ритъм,  но  разумът  й   -  скрит  някъде  дълбоко  в  душата й  напомняше,  че  това  не  би  трябвало  да  се случва...

Не  и на нея!

Той  несръчно,  но  с нежост,  докосна  лицето  й,  сякаш  за  да  се  увери, че е истинска,  и, макар  и студени,  Лора   усети  топлината,  която  излъчваха.

-  Ти  си  дете,  Иво! -  сякаш  и  двамата се   събуха   в  реалността.

Младежът  рязко и   изненадано  свали ръката  си от  нея.

-  На  21  съм  -  не  съм  дете! -  стрелна  я с мъждукащите  отблясъци  на   очите  си  той.

- Аз  имам съпруг,  дете.....-  продължи  със  същия  равен тон  Лора.

- Знам  -  наведе  очи  той -  но  нима това  може  да ми   попречи да те  харесвам – вдигна  отново несигурно погледа  си  към нея.

- Всеки може   да ме  харесва,  не  бих  могла  да  го забраня,  но с това  приключва всичко! -  опита  се  да  придаде  определена  твърдост на  гласа  си тя.
-Харесвам  косата  ти  така! -  това   я   изненада -  толкова  искряща  и  мека...
Младежът  я докосна леко,  сякаш,  за   да  се   увери  в  истинността  на собствените  си  думи.

- Разбираш  ли, Ло - започвам  да се влюбвам в теб! А,  както  казваш    - дори ти  не можеш да  спреш  това! -  гласът   му  бавно  придобиваше увереност,  която  тя  беше пропуснала да  забележи  преди  това.

Това я  изплаши ,  с рязко  движение  отхвърли ръката  му  и  мълчаливо  побегна.
Дори  и  не  се  обърна  назад  -  младежът  стоеше  все  още  там - объркан  и  недоумяващ,  докато  тя   бавно  се скри    от   погледа  му...