Изкуството като антипод на духовния фастфуд

(За цената на безценното в човешкото творчество)

 „Истинското изкуство винаги е там, където никой не го чака.“
Шарл Бодлер

Истинското изкуство никога не е било призвано да се харесва на всички. То не е витрина, а пропаст — и само онзи, който се осмели да надникне, може да открие себе си в нея.
Във време, когато всяка мисъл по презумпция трябва да се побира в кратка форма, всяко чувство — в емотикон, а всяка идея — в слоган, изкуството остава последното убежище на дълбочината. То не предлага отговори, а въпроси, които ни изваждат от удобството на собствената ни баналност и егоцентричност.

Мнозина възприемат художествената творба просто хаотично, инстинктивно — като бърз залък за гладната душа. Но така тя става фастфуд за духа: лесносмилаем хотдог. Истинският вкус идва едва когато творбата ни кара да се спрем, да се усъмним; да започнем да мислим критично/аналитично.
Да бъдеш съпричастен към едно художествено произведение означава не просто да го „харесаш“, а да "влезеш" в него, да понесеш тежестта и красотата му... без да ти се налага да го "разчлениш" на части.

Тъкмо затова (често) най-дълбоките творци често са обвинявани, че пишат "елитарно“.
Хората искат разбираеми думи, а не трудни/засукани истини. Идолите на масовия вкус не се раждат от гений, а от страха на човека да се чувства неразбран.
Но езикът, ако бъде принизен до удобство, престава да бъде средство за прозрение — превръща се в дребна монета, която всички могат да харчат, но никой не пази, защото не я цени.
Да пишеш „така, че всички да те разберат“ е най-изтънчената форма на капитулация...
Изкуството не трябва да слиза при "обикновения човек" — то трябва да "го" издига/одухотвори.
Който иска да разбере, ще направи усилието. Който не иска — ще продължи да търси духовния фастфуд, който не изисква нито зъби, нито мисъл.

Консумацията и съзерцанието

Истинското изкуство не се стреми да бъде консумирано — то иска да бъде съзерцавано.
Консумацията е акт на бързо забравяне, докато съзерцанието е среща, която оставя белег в душата.
Но мнозина, заслепени от модата и от гласа на „ценителите“, пропускат именно онези, които променят самата тъкан на изкуството.

Историята е пълна с примери за творци, които приживе са били отхвърляни, подигравани или напълно незабелязани от “вихрушката на културните диригенти”!
Винсент ван Гог е продал едва една картина, докато съвременниците му са украсявали салоните и галериите с безлични пейзажи, ухажвани с бурни аплодисменти от куратори и ценители.
Франц Кафка е поискал ръкописите му да бъдат изгорени, защото е вярвал, че светът не би ги разбрал.
Емили Дикинсън е пишела нестандартната си поезия в тотална самота, без публика и без награди.
Модернистите, символистите, експресионистите — всички те са били заклеймявани от тогавашните „академици“, които ревниво са пазели границите на допустимото в Изкуството.
Но времето — този най-справедлив критик, — винаги застава на страната на дълбокото, неразбраното, трудното.

---

Безценността на творчеството

В свят, в който всяко нещо получава етикет и цена, изкуството е може би последната територия на истинската безценност.
Една картина може да се продаде за милиони, но стойността ѝ не се измерва в банкноти, а в състоянието, което събужда и налага на другите хора като алтернативна реалност, която може да се съпреживее.
Нито Ван Гог, нито Кафка, нито Бах са творили с мисъл за печалба. Те са творили, защото небитието е било по-непоносимо от израза.
Да превърнеш изкуството в стока е като да му отнемеш душата; да го изживееш — значи да се доближиш до нея.

Истинският творец не търси пазар, а истина. Той не продава, а дарява — дори когато светът още не е готов да приеме дара му.
И може би именно в това е тайната на изкуството: че то не принадлежи никому, но говори на всеки, който умее да слуша.

Защото изкуството, в своята най-чиста форма,
не търси публика и аплаузи — то търси вечност.