ИЗНЕВЯРА

Разказ  от  Анна  Вакарелова

    Миранда  Райли   подреждаше  масата   за  вечеря.  Тя  сипа  супата,  постави    купите   с  картофите,   месото   и  салатата,   наряза  хляба,   подреди   чиниите.  Съпругът    й,    Стивън   Райли   се  върна   от  престижната   архитектурна   фирма,  в  която  работеше.   Той   бе  един   от  главните   архитекти  на  компанията.

     - Добре  дошъл – посрещна  го  тя  с целувка – щом  вече  си  тук  ще   повикам  децата  за   вечеря.

     Миранда  се  качи  на  горния   етаж  и   влезе  най – напред  в  стаята  на  15 – годишната  им  дъщеря  Памела.   Като   всеки  типичен  тийнейджър,  тя  четеше  модно  списание  и  слушаше  музика  със  слушалки   на  ушите.

-         Пами,  на  вечеря – повика  я  майка  й.

 Пам  свали  слушалките  и  погледна  въпросително  Миранда.

     -   На  вечеря – повтори  тя  и  се   запъти  към   стаята  на  8 – годишния  Ерик.   Щом  влезе  вътре,   Миранда  усети,  че   нещо  не  е  наред.  Детето  лежеше  на  леглото,   видимо  пребледнял  и   отпуснат.

     -  Не  ми  е  добре.  Боли  ме  главата – оплака се  той  щом  видя  майка  си.

Притеснена,  Миранда   докосна  с  ръка  челото  му.   Детето  явно  имаше  теппература.

      -   Настинал  си – прикривайки   тревогата  си  каза  тя – ще  ти   измеря  температурата   и  ще  ти   направя  топъл  чай.   До  утре  ще  си  здрав.

Миранда  слезе  в  кухнята,   където  останалата   част    от   семейството   вече  я  чакаше   за   вечеря.

      -   Мамо,  запознах  се   с  едно  момче.  Казва  се   Рон  и. . . -   започна   възбудено  Пам

Тийнейджърските   вълнения  на  Памела   обаче   в   момента   не  интересуваха   Миранда

       -   Брат  ти  е  болен – прекъсна  я   тя

       -   Уф,   пак  това  хлапе – недоволно  измърмори   Пам  и  се  качи  в  стаята   си.

       -  Памела  Райли,   върни  се  веднага  тук!  -  извика  след  нея  Стивън, но  внезапно   осъзна   какво  каза  жена  му. 

Двамата  родители  се  качиха   в  стаята   на  Ерик.  Дадоха  му  лекарство  за  сваляне  на  температурата,  свариха  му  чай  и  му  сложиха  студен  компрес  на   челото.

На  другата  сутрин  детето  беше  по – зле,  дори  имаше  сини  петна  по  тялото  си.  Стивън  и  Миранда  си  взеха  отпуска   и  заведоха   сина  си  в  най – близката  болница.  За  нея  отсъствието  от  работа  беше  по – лесно,  защото  тя  беше  брокер  на  недвижими  имоти  и  в близките дни   нямаше  огледи.  Наложи  се   тя  да  остане  в  къщи   няколко  дни  да  се  грижи   за  сина  си,  докато  лекуващият  му  лекар – д – р  Патрик  Бенет бъде готов с  резултатите  от  обстойните изследвания,  които  бе  направил на  момчето.   Ерик се  чувстваше  толкова  зле  и  отпаднал,  че   не  можеше  дори  да  ходи  на  училище.

         Миранда   никога   не   забрави   деня,  в  който  научи  диагнозата  на  сина  си.   Това  беше  преломен  момент  в  живота   на  семейство  Райли.  Духаше  вятър  и  валеше  дъжд,   който  барабанеше  по  прозорците, но  Миранда  не  му  обръщаше  внимание.  Живееше  в  Чикаго  и  беше  свикнала  с  подобни  климатични  прояви.   Телефонът  на  Миранда  звънна.  Тя  видя  на  дисплея  номера на  д – р  Бенет.

-         Ало?

-         Г – жо Райли, обажда  се  д – р  Бенет. – тонът  му  бе  обезпоноителен – със съпруга  си  трябва  веднага  да  дойдете  в  кабинета  ми  да  поговорим.

-         Идваме – с  пресъхнало  гърло каза  Миранда.

Сърцето  й  се  беше  свило  на  топка  от  притеснение.  Тя  се  обади  на  съпруга си,  облече  топли  дрехи  на  Ерик  и  половин  час  по – късно  тримата  бяха  в  кабинета  на  лекаря.

-         Ерик,  иди  със  сестра  Ричардс,  тя  ще  ти  даде  лакомства,  а  ние  с  мама  и тати  ще  си  поговорим. – каза  лекаря   ласкаво.

-         Е,  докторе,  най – обикновена  настинка,  нали? – с  надежда  попита  Стивън.

-         Ще  ми  се  да  е   така,  г – н  Райли – въздъхна  доктора – но  левкоцитите  на  сина  Ви   са  много  извън    нормата.  Освен това  и  всички  други   изследвания  сочат,  че  Ерик  ими  левкемия.

За  момент  и  двамата  родители  изпаднаха  в  шок.

      -    И  какво  следва  сега?  Какво  ще  стане? – пръв се  опомни  Стивън.  Жена  му   дишаше  тежко,  с   ръка   на   устата  и  не   бе  способна  да   произнесе  и  дума.

       -  Единственото,  което  може  да   спаси  сина  ви,  е  трансплантация  на  костен  мозък – обясни  д – р   Бенет  и  добави – вие  двамата  и   цялото  ви  семейство  трябва да  се  изследвате  за  съвместителство.  В  краен  случай  ще  търсим  друг,  подходящ  донор.

       -  Готови  сме  на  всичко, за  да  спасим  сина си. – промълви  Миранда,  която  едва  сега  се  бе  посъвзела.

В   това   време  сестрата  доведе  Ерик,  който  отново  бе  вдигнал  температура  и  бе  станал  кисел  и  раздразнителен.

На   другия  ден  след  сериозен  разговор с  родителите  си  за  състоянието   на  брат  й,   Памела   също  отиде  в  болницата,   да   се  изследва  за  съвместителство.  За  един  миг тя забрави  Рон  и  всичките  си  тийнейджърски   проблеми.  Осъзна,  колко  много  обича  малкото  си  братче   и  не  иска  да  го  загуби.  Но  на  Стивън  и   Миранда  им  предстоеше  най – важния  разговор – този  със  сина  им.  Детето  усещаше,  че  нещо  не  е   наред   и   същата  вечер  докато  Миранда  го   слагаше  да  спи,  то  попита:

       -  Мамо,  защо  се  чувствам  толкова  отпаднал?  Защо  постоянно  имам  температура  и   ми  се  гади?  Защо  не   ходя  на   училище?

Миранда  преглътна   и   реши   да   му  каже  истината,   доколното  може  да  я   възприеме  едно  8 – годишно  дете.

       -  Имаш  нещо  лошо  в  кръвта  си,  миличък – обясни  тя – но скоро  чичо  Доктор  ще  ти  направи една  малка  операция.  Ще  ти  даде  нещо,  наречено  костен   мозък   и   ти  ще  се  оправиш.  Отново  ще  бъдеш  здрав,   ще  тичаш  и   ще  ходиш  на  училище.

И  Миранда  нежно  прегърна  сина  си.

         Седмица  по – късно  д – р   Бенет  отново  повика  двамата  съпрузи  в   кабинета  си,  този  път,  за   да  им  съобщи   друга  шокираща  и   неприятна   новина.

        -  Съжалявам,   г – н  и  г – жо  Райли,  но  никой   от   семейството  ви  не  е  подходящ  за  донор  на  сина  ви.   Дори  кръвните  ви  групи  и  ДНК   са  напълно  различни.   Ще  включа  Ерик  в  списъка  за  трансплантации.  – рече  лекаря.

Д – р  Бенет  бе  твърде  ангажиран  и  имаше  много  пациенти,   за  да  се  замисли   върху   думите,   които   произнася.           Освен  това   бе  деликатен  и   не  се  намесваше  във  семейни  отношения.   Той  само  съобщавше  факти.   Миранда   изтръпна,   защото   бе  чувала,   че   в  тези   списъци  се  чака  с  месеци,  дори  с  години   и  даже  не  се  сети  какво  друго  могат  да  означават  думите  на  лекаря.  Заслепена  от  тревога,  тогава  тя  не  си  спомни  сладката  любовна  лудост,  която   преживя  преди  близо девет  години  в  Маями.   Но  въпреки  притеснението,  Стивън  се  досети.   „Нима  жена  ми  си  има  любовник  и  ми  изневерява?   Но  откога  и  с  кого?   Или  съм  му  биологичен  баща   и   просто  не  сме  съвместими  генетично.”   повтаряше   си  той  трескаво.   Болницата,  обаче  не  бе 

най – подходящото  място  да  обсъждат  това  и  Стивън  реши  да  поговори  с  Миранда  насаме  в   къщи.

            Същата  вечер  когато   децата  вече  бяха  заспали,  Стивън  взе  дистанционното  и  изключи  телевизора.   Жена  му  го  изгледа   въпросително.

         -  Ти  чу  ли  какво  каза  д – р  Бенет   днес  в   болницата? – попита  той  напрегнато.

         -   Че  ще   включат  Ерик  в   списъка  за  трансплантации.  -  отвърна  тя   притеснено.

         -  ....... защото   нито  аз,  нито ти  или  Памела  сме  подходящи  за  негов  донор.   Освен  това  ние  с  Ерик  сме  с различни кръвни  групи  и ДНК. – довърши  Стивън.   Тонът  му  бе  леден.

         -   Е,  и? – Миранда  все  още  не  разбираше  какво  иска  да  каже  съпругът й.  В  момента  най – важното  нещо  за   нея  бе  синът  й  да   бъде  спасен.

         -   Не   се  прави,  че  не   разбираш.   Аз   ли  съм  биологичния   баща  на   Ерик? – Стивън   говореше   тихо,  за   да  не  събуди  децата,  но  гласът  му  бе   студен.

Въпросът  му  сякаш   поля   Миранда  с  ледена  вода.  Тя   си  спомни   онази   командировка,  преди   около   девет  години.   От   агенцията  за  недвижими  имоти   я   бяха  пратили  с   клиент   да  огледат   една  вила  в  Маями,   която  той  искаше  да  купи.   Там, в изискания   хотел      Миранда   срещна   бившия   си  съученик  от  гимназията  Ник  Кембъл.   Той  бе  станал  прокурор и  присъстваше  тук  на  един юридически симпозиум.  Двамата   имаха  много  общи  спомени  и   всяка  вечер  вечеряха  заедно  в ресторанта  на  хотела,  след  това  се  разхождаха на  плажа  покрай  океана.  В  деня,  преди  тя  да   си  замине,  Ник  внезапно  я  целуна  нежно  по  врата  и  прошепна:

-         В  гимназията  бях  влюбен  в теб.  Хайде  да  отидем  в  хотела  и  да  ти  го  докажа.

И  там,  сред  шума  на  вълните,  Миранда   се  поддаде  на  моментния  импулс,   още  повече,  че  Ник  бе  все още  неженен,  със  стройно и  стегнато  тяло.   През  целия  път обратно  към  Чикаго,  Миранда  имаше  угризения  за  стореното  от  нея  прегрешение.  Тя  реши  да  признае  всичко  на  мъжа  си,  в  когото  бе  влюбена  и  да  отдаде  случилото  се  на  общите  спомени  с  Ник  и  на  романтиката  на  Маями.  Вечерта  обаче   Стивън   я  приласка  в  леглото  и  пошушна  „ Липсваше  ми „.   Миранда  направи  опит  да  каже  нещо,  но   той  затвори  устата  й  с  пламенна  целувка.  Тази  нощ  двамата  съпрузи   прекараха  бурна  любовна  нощ.    Два  дни по – късно  Миранда  откри,   че  е  бременна.  Притеснена  от  факта,  че   не  знаеше  от  кого  е  детето,   Миранда  отново  направи  опит  да  каже  истината,  но  мъжа  й  бе толкова  щастлив  от  предстоящото  бащинство,  особено  след  като се  видя  на  ултразвука  пола  на   бебето , че  сърце  не  й  даде  да  го  стори. Все  пак  съществуваше  вероятност  детето  да  е  на  Стивън.

         Сега,  девет години  по - късно  съдбата  й  го върна  сякаш  с  железен  юмрук  в  лицето.   Тя  се  принуди  с  тих  и  пресеклив  глас  да  признае  всичко  на  мъжа  си,   внлючително   и  за  безуспешните  й  опити  да  му  каже  за  случилото  се  в  Маями.  Стивън  я  изслуша  с  каменно   лице,  застанал  прав  до  вратата  на  всекидневната.  След  това  каза   безизразно:

       -  За  сега  ще  се  държим  все  едно,  че  нищо  не  се  е  случило.  Момчето  няма  вина  за  нищо,   освен  това  е   болно  и  сега най – много има  нужда  от  семейство  и  подкрепа.  Щом  мине  трансплантацията  и   Ерик  се оправи,   обаче  ще  подам  молба  за  развод.

      -  Последното  ще  обсъдим,  когато   целия  този  ужас  приключи – промълви  Миранда – Засега  смятам  да  потърся  Ник.  Той  трябва  да  даде  костен  мозък  и  да  спаси  сина  си.

       -  Това  е  твое  право,  ти  си  майка. – заяви  студено   Стивън  и  преди   тя  да   успее  да  му  благодари,  хлопна  вратата  зад  гърба  си.    

Изтощена,  Миранда  се  отпусна  във  фотьойла.  Сега  към  тревогата  за  здравето и  живота  на  сина  й   се  прибави    чувството  на  вина  и  самота.   Тя  много  добре  знаеше  какво  означават  думите  на  съпруга  й – че  от  сега  нататък  ще  спят  като  непознати,   всеки  в  своята  половина  на  брачното  легло.

       Ник  Кембъл  бе  дал  визитка  на  Миранда  и  тя  го откри  на  работното  му  място в  кабинета  му  в  съдебната  палата  на  Ню  Йорк.  По време  на   нейното  отсъствие,  Стивън  си  бе  взел  отпуска,   за  да  бъде  до  Ерик,  чието   здравословно  състояние  не  му  позволяваше  да  ходи  на  училище.  Той  бе  спазил  обещанието  си  и  с  нищо   не  показа  промяната  в   семейните  им  отношения  пред  децата.  Освен  това  той   бе  свикгал  да  възприема  Ерик  като  роден  син. 

       През   това  време  Ник   посрещна   Миранда  радостно,  но  и  леко   смутено.

       -   Миранда,  здравей!   Какво  те  води   насам?   Ела,  седни.

       -   Въпросът  е   много  деликатен – подхвана  тя  развълнувано – помниш  ли  онази   нощ  в  Маями?

       -   Да,  разбира  се – отвърна  той  и  се  изчерви.

       -  Тогава  заченах  нашия  син.  Казва  се  Ерик – рече  Миранда  задавено    и   му  показа   снимка  на  момчето..

       -   Какво!  Моля! И  чака  девет  години,  за  да  ми  кажеш ? – шокира  се  Ник  от  чутото.

       -   Мислех,   че  детето  е  от  съпруга  ми – обясни  тя  и  добави – същата  нощ, след  като  се  прибрах,   ние  със  Стивън. . .

      -    И  кога  разбра,  че  момчето  е  мой  син? –   привидно  спокойно    я прекъсна  Ник.

      -  Когато  Ерик  се  разболя  от  левкемия.   Необходима  му  е  трансплантация  на  костен  мозък и  ти,  като  негов  биологичен  баща  най – вероятно  си  най – подходящия  донор  за  него. –  Миранда  не  издържа  на  натрупаното  напрежение  и  в  очите й  се  появиха  сълзи.

Ник   взе  ръцете  й  в  своите  и  й  подаде  кърпичнка.

     -    Недей  да  плачеш – успокои  я  той – при  тези   обстоятелства   естествено,  че  ще  дам  костен  мозък  на  момчето.  Все пак,  дори  и  да  не  бе  мой   син,  става  въпрос  за  живота  на  едно  дете.

      -   Благодаря  ти,  Ник – промълви  Миранда.

След това двамата обсъдиха някои подробности, относно  трансплантацията   и   Миранда  си  тръгна,   изпълнена  с  плаха  надежда,  за  пръв  път,  откакто  чу  диагнозата  на   сина  си.  Тя  бързаше да  се  върне  в  къщи  и  да  съобщи  новината   на  семейството  си,  че  е  намерила  донор  за  Ерик.

        А  след  като  Миранда  излезе,  Ник  се  облегна  на  стола  и  се   замисли.   Той   не  бе  споделил  с  Миранда  най – голямата  болка  в  живота  си – междувременно  се  бе  оженил  и   се  оказа,  че  съпругата  му  Патриша  имаше  запушване на  маточните  тръби.   Тя   не  можеше  да  има  деца.  Можеше  да  се  каже,   че  този  внезапно появил  се   син  бе  за  Ник  като  подарък  от  Бога.  Но  как  ще  го  възприеме  Патриша?   Задължително  трябва  да  й  каже   за  съществуването  на  Ерик.

       Докато    Миранда   обясняваше  на  семейството   си,  че  е   намерила  донор  за  Ерик   в  един   апартамент   в  Ню  Йорк  се  водеше  друг,  не  по – малко  важен  разговор.

        -  Пати,  аз  трябва  да   замина  още  утре  за  Чикаго. – обясни  Ник  на  жена  си.

Патриша  вдигна  разсеяно  глава  от  вестника,  който  четеше.

        -  Но  защо?   В  командировка  ли  те  пращат? – попита  тя  учудено.

        -  Изслушай  ме  спонойно,   моля  те – каза   той  настойчиво – Пати,  аз имам  син.

        -  Изневерил си  ми,  защото  не  пога  да  имам  деца,  така  ли? – Патриша   разстроено   повиши  глас.

Ник  я  прегърна  нежно.

        -  Не,  разбира  се.  Това  стана  още  преди  да   се  запозная  с  теб – и  той   разказа  за  посещението на Миранда.

        -  Значи,   момчето  е  болно  и  се  нуждае  от  трансплантация на  костен  мозък – рече  Патриша  през  сълзи – тогава  иди  и  му  помогни,  а  аз  ще  дойда  с теб.

Облекчен,   Ник  поведе  жена  си  към  спалнята.  Трябваше  да  си  стегнат  багажа  и  да   се   наспят.  Очакваха  ги тежки  дни.   

        Изследванията,  които  направиха  на  Ник  доказаха,  че   той  е  подходящ   донор  на  малкия  Ерик,   а  от  извършените  ДНК  тестове    стана  ясно,  че  той   действително  е  биологичния  баща  на  момчето.

       Трансплантацията   бе  майсторски  извършена   от  най – голямото  светило  в  тази  област  д – р  Хюго  Улилсън   и   неговия  екип.  Чакането   пред  вратата  на  операционната   бе   мъчително  за   Миранда,  Стивън,   Патриша  и  Памела.   Когато  д – р  Улилсън   излезе  от  операционната   и   съобщи   на  притесненото  семейство,   че   операцията  е  минала  успешно  и  тази  нощ  Ерик  ще  прекара  в   реанимацията,  всички  въздъхнаха  облекчено  и  се  прегърнаха.  Ник   също  се  възстановяше  след  интервенцията. 

          След  като  всичко  приключи,  на  Ник  му  бе  много  трудно  да  се  раздели  със  сина  си  и  да  се   върне  към  обичайното  си  ежедневие  в  Ню  Йорк.   А  малкият  Ерик  се  чудеше,   защо  този  чичко  го  обгражда с  такова  внимание.   За  него  Ник  бе  само  човекът,   дал  му  костен  мозък,   за   да   оздравее.

          Минаха   три  месеца  от  трансплантацията  на  Ерик.  Детето  отново  се  чувстваше   добре,   бе  възвърнало   предишната  си  жизненост  и  се  върна   на   училище.   Едва  що  съвзела  се   от   ужасното  преживяване,  живота    подготви   друг  удар   за  Миранда,  въпреки,  че  това  не  бе  ново  за  нея.    Една  сутрин,  след   като  изпратиха  Пам  и  Ерик  на   училище,   докато   принлючваха  със  закуската,   Стивън  каза: 

           - Миранда,   иснам  да  знаеш,  че  подадох  молба  за  развод.   Къщата   ще  остане  за  тебе.  Аз  получих  предложение  да  оглавя  офиса  на  фирмата  в  Детройт.  До  месец – два  трябва  да  замина.

           -  А  децата?   Те  не  те  ли   интересуват?  Как  ще го  понесат?   Какво  ще  стане  с  тях? – тя  преглътна  мъчително.   

Съпругът  й  сви  рамене.

           -  Много  добре  знаеш,  че  Ерик  не  е  мой   син – рече той – а колкото  до  Памела,  тя  вече  е  голяма  и  сама  ще  прецени  с  кого  от  нас да  живее.

          -   Така  значи – разочаровано  промълви  Миранда – разбра,  че  Ерик  не  е  твое  дете  и  вече не те е  грижа  за  него.

Стивън  махна  с  ръка.

           -   Не   става  дума  за  това.  Никой  съдия  няма   да  присъди  момчето  на  мен.  Може  да   го   даде  на  истинския  му  баща.  – обясни  той  раздразнено.

           -    Какво  искаш  да  кажеш? – обезпокоено  попита  тя.

           -    Не  ти  ли е  идвало  на  ум,  че  Ник  Кембъл  може  да  предяви  иск  за  бащинство  и  да  получи  родителските  права  над  Ерик?  Хайде,  закъснявам  за  работа.  Ще  се  свържа  с адвоката  си. Съветвам те  и  теб  да  направиш  същото. – като  каза  това,  Стивън  допи  набързо  кафето  си   и  излезе. 

            Миранда  изтръпна.  Тя  не  се  беше  замисляла  върху  тази  възможност. Дали  Ник  бе  способен  да  й  причини  такава  болка  и  то  след  всичко,  което  преживя?  Миранда   осъзнаваше,   че  в  момента  Ник има  по – големи шансове  да  спечели  дело  за  бащинство.   Все  пак  той  бе  женен,  а  предстоящия  развод  на  Миранда   определено  не  бе  в  нейна  полза.   Ник  я   бе  запознал  със съпругата  си  едва  в  деня  на  трансплантацията  на  Ерик  и  по  време на  краткото  им  общуване,  тя  се  бе  видяла  на  Миранда  стабилна  и   уравновесена  млада  жена,  на  която  може  да  се  разчита.   За  миг  Миранда  се  поколеба   дали  да   не  говори  с   Ник  по  този  въпрос,  но  после  се  отказа.  Все пак,   ако  той  не   се  бе  сетил  за  това  и   тя   му  дадеше  тази  идея?  Не,  Миранда  нямаше  намерение  сама  да  си  навлече  допълнителни  проблеми  и  грижи.   Тези,  които  имаше  в  момента й  бяха напълно  достатъчни.

        Междувременно  Миранда  се  подготвяше  за  неизбежния  развод.  Тя   се  свърза  с  адвокат,  а  двамата  със  Стивън  събраха  Пам  и  Ерик  една  вечер  и  и  им  съобщиха,  че  се  развеждат.

        -  Но  защо? – като  по – голяма  първа   се  опомни  Пам – та  вие  никога  не  сте  се  карали.

        -   Понякога – обясни  Миранда  тъжно – съпрузите  осъзнават,  че  вече  не  се  обичат и  нещата между  тях  не  вървят,  дори  и  без  големи скандали.   Всъщност,  така   дори  е  по – добре,  защото   мъжът  и  жената  остават добри  приятели,  нали – и  тя  обнадеждено  погледна   съпруга  си.

Това  бе  явна  покана  за  поддържане  на  някакви  взаимоотношения  между  тях,   а   защо  не  направо  и  отворена  вратичка.   Принуден  от  обстоятелствата,   Стивън    кимна  в знак  на  съгласие,   въпреки,  че  не   му  се   искаше.    

-         Какво  ще  стане  сега? – попита  Пам  огорчено.

Тя   бе   прегърнала   малкото   си  братче,  тъй  като  щом  чу  за  развода  на  родителите  си,   Ерик   уплашено  се  гушна  в  скута  на  сестра  си.

     -    Ерик  ще  остане  с майка   ви.   Той   е  още  малък   и   има  нужда  от  нейните   грижи.  Аз  заминавам  за   Детройт.  От  службата  ме  местят  там. – привидно  спокойно  отвърна  Стивън – колкото  до  теб,  Пам  ти  си  вече  голяма,   скоро  навършваш   16   и  съдията  сигурно  ще  предостави  на  теб  избора,  с  кого  искаш   да  живееш.

Пам  пусна братчето  си  и  извика  ядосано:

-         Не  искам  да  ходя  никъде!  Тук  са  всичките ми  приятели,  тук е Рон! – тя  трясна  вратата  на  всекидневната  и  се  качи  в  стаята си.

Без  да  каже  и  дума, разплакан, малкият  Ерик  последва  сестра си.  Миранда  и  Стивън  се  погледнаха  безпомощно,  но  и  двамата  бяха  донякъде  удовлетворени,  че успяха  да   дадат  правдоподобно   обяснение  на  децата  си  и  не   се  наложи  да  им  разкриват  истинската   причина за  развода.

        Стивън  Райли  не  бе  далеч  от  истината, когато каза  на  жена си,  че  Ник  Кембъл  може  да  заведе  дело  за   попечителство   над  Ерик.  Самият  Ник  обмисляше  това  дни  наред.  Естествено,  първо  сподели  тази  възможност  с  жена  си  Патриша.  Тя,  зажадняла  за  свое  дете,  веднага  се  съгласи.  Отначало  й  стана  мъчно за  Миранда, но тя  имаше  вече  една  дъщеря  и  можеше   да   има  и  други  деца,  докато  Пати  никога  нямаше  да  стане  майка.

         И  ето, че  дойде  третият,  най – страшен  удар,  с  който  Миранда  да  заплати  изневярата  си.  Още  несъвзела  се  от  последните  събития,  една  сутрин   тя  получи  призовка,  известяваща,  че  Ник  Кембъл  „завежда  иск  за  родителските  права  над   непълнолетния  Ерик  Райли „. Беше посочена и датата на делото – приблизително след две седмици. С  разтуптяно  сърце  и  пресъхнало гърло  тя  взе  телефона  и  се  обади  на  Ник.

   - Защо го правиш? – промълви тя, щом чу  гласа му – Как може  да си толкова  безсърдечен?

  -  Аз  нямам  какво повече  да обсъждам  с теб – заяви той студено – Ако ти искаш да говориш с мен, ела в Ню Йорк.

„Така  да  бъде” помисли си  Миранда и  затвори  телефона.

Тя беше  готова на всичко,  дори  да се унижава,  само да задържи  сина си. Знаеше,  че  след три дни има уговорен  оглед на апартамент  в  Ню Йорк и реши  да  се  възползва  от  това  и да  поговори  с Ник.  От  фирмата я  помолиха  да  отиде  до  летището  с личния  си  автомобил, защото  служебния   беше  на  ремонт. Пътувайки към Чикагското летище, Миранда обмисляше  предстоящшят  разговор  с  бащата на сина си.  Тя  смяташе да  обясни  на  Ник,  че  една такава  промяна  в живота на детето  ще  бъде голяма   психологическа  травма  за  него,  още повече,  че  малкият  Ерик  все  още  се  възстановяваше  от тежка  болест.  Унесена  в  тези  мисли,  Миранда  не забеляза светнатлия червено светофар. В последния момент  обаче  тя   видя  човешка  фигура,  пресичаща  на  зелено. Заби  рязко спирачки, но  не  успя да  овладее  волана. Колата  се завъртя,  направи  пълна  обиколка  около  остта си  и се  удари  челно  в  един  стълб.  От  силния удар Миранда  почина на място.  Пристигналите на  местопроизшествието  екипи на  полицията  и  Бърза помощ  установиха  по  намерените в  чантата  на  Миранда  лични  документи самоличността  на  жертвата,  а  в контактите на телефона й  намериха  името  и  номера  на съпруга  й.  Вместо  да  прибере колата  от  летището,  както  се  бяха  разбрали,  Стивън  Райли с огромна  болка и  скръб  трябваше  да  разпознае  трупа на  жена  си  в моргата на една  от  Чикагските болници.

      След  трагичната  смърт и  погребението  на  Миранда  в  живота  на  семейство   Райли   настъпиха  коренни   промени  и  всички  трябваше  да  свикнат  с  новия  начин  на  живот.  Най – тежко  го  преживя  малкият Ерик. Към  шока  от  загубата на  майка  му  се  прибави  и фактът,  че  той  трябваше  да  напусне  всички,  които  познаваше  и  обичаше  и  да  отиде  при  други  хора.  Съдът  бе  присъдил  родителските  права  над  момчето  на  биологичния  му  баща Ник  Кембъл.

      -   Защо  трябва  да  живея  с  чичо  Ник?  Не може ли да остана с теб и Пам? – умолително  попита  детето,  вечерта,  преди   Стивън  да  го  отведе  при  баща му.

      -   Нали   вече  говорихме  за   това,  миличък – нежно  обясни  Стивън  и  го  прегърна – Преди  време  мама  е  обичала  чичо  Ник  и  той, а не  аз е твоят  истински  баща. Освен  това  той те  спаси и много  те  обича.

На  другия  ден, когато  Стивън  заведе момчето  в  дома  на Ник, той  го  посрещна  неочаквано топло  и  каза:

-         Стивън,  благодаря ти,  че  си  се  грижил  за  сина ми и най – вече,  че  не  промени  отношението си към него, когато разбра,  че  не  е твое дете.

-         Ерик  няма  вина  за  нищо,  а  и  беше  много  болен – отговори  Стивън  развълнувано.

-         Идвайте  с  дъщеря  си  да  го  виждате,  когато   поискате – предложи  Ник  любезно.

Двамата  мъже  си  стиснаха  ръцете  и  се  разделиха.

Стивън  продаде  жилището си  в  Чикаго  и   се   премести  с  дъщеря  си  Памела  в  Детройт,  където  стана  мениджър   на   тамошния  офис  на  архитектурната  компания,  в  която  работеше.  А  Памела Райли  беше  объркана.  Тя  скърбеше  за  майка  си,  но  едновременно  с  това не можеше  да  приеме  постъпката  й  и  беше  дълбоко  огорчена.  Вярата  на  Пам  в  здравото  и  стабилно  семейство  беше  разклатена.

2014 г.