Изневярата

   Петя хълцаше неутешимо. Опитвах се да я успокоя дотолкова, че да може по-спокойно да ми обясни причината за тази криза.

   - Двайсет години семействата ни поддържат приятелство. И ние с нея никога не сме се скарвали за нищо. Защо? Сълзите я задавяха и не можеше да продължи...

   Обади ми се рано сутринта. Тъкмо се стягах да тръгвам на работа. Гласът ù звучеше необичайно нисък и приглушен. Бяхме се запознали в Павел баня. Случихме се в една стая в санаториума. Това беше преди десетина години. Прекарахме чудесно. Тя беше кротък и сдържан човек, без капризи и излишни претенции. Допадна ми и чувството ù за хумор. Не говореше много, но където се обаждаше, "стреляше"точно в мишената. Като се върнахме в София, се чувахме често, а понякога се виждахме на кафе и женски приказки. Не можех още да разбера кой толкова много я беше засегнал и наранил. Познавайки характера ù, трябва нещо много сериозно да се беше случило, за да я докара до състоянието, в което се намираше в момента.

- Знаеш... аз съм доверчив човек... защо така да ме измамят... не го заслужавам... или може би... го заслужавам... - продължаваше монолога си Петя... сега какво ще правя? Как ще живея нататък?

- Миличка, разкажи ми какво те разстрои толкова много. Нали знаеш, споделената болка е половин болка! - опитах да се вмъкна в паузата, когато тя нервно ровеше из чантата си.

Полека-лека Петя се успокои, но това беше съвсем привидно... Разбрах го от меланхолията, в която потъна... Започнах да ù говоря за свои неща, за да я отклоня от мислите ù. Бъбрех глупости, за да не настъпи неловка пауза, в която и аз можех да се объркам... Пихме билков чай с коняче. Постоплихме се в уютното заведение и кой знае защо изведнъж, без вече да я подканвам, тя започна своя разказ:

- Помниш ли, бях ти споменала за това семейство още на почивката. Те имат две момчета, а ние - две момичета. Нанесохме се в блока почти едновременно. Нови жилища, нови съседи - всичко ни беше интересно. А и млади бяхме - по на 28-30 години. Нейният съпруг беше офицер, а моят, както знаеш - електротехник. Допаднахме си и се сприятелихме. Събирахме се, особено зимно време, ту в тях, ту в нас. Винце, мезенце, сладки приказки. На два пъти през лятото ходихме до селото на мъжа ù, в Тетевенския балкан. Все едно бяхме на почивка. Излизахме на палатки в събота и неделя до близкия язовир. Хвърляхме дънните въдици и се залавяхме да направим полската трапеза. Нямаш представа какви хубави спомени са това... Беше ми като родна сестра... Децата ни учеха в едно училище. Малките дори в един клас. Споделяхме си, обменяхме опит. После пораснаха, излизаха заедно. И те, като нас, много добре се разбираха...

- Но какво се е случило, че се връщаш толкова назад? - попитах аз нетърпеливо.

Тя ме погледна, но не отговори. Отпи от чая си. Сълзите отново потекоха...

- Не мога да повярвам! Не искам! Много боли!

- Хайде, кажи най-сетне, че и мен взе да ме стяга гърлото само като те гледам, без да знам причината, макар че започвам да се досещам...

- Онзи ден мъжът ù беше заминал спешно за селото си. Беше починал чичо му. Соня не беше добре и остана вкъщи. Два дни я наглеждах аз. Децата ù са студенти в Бургас, и двете. Сготвих ù пилешка супичка, варих ù чай. Ходих до аптеката за лекарства. Тичах и на работа.

Считах свое задължение да ù помогна. Страхил, съпругът ù, се беше обадил, че ще се забави още един ден. Но явно не се е наложило, защото завчера по обед, без тя да знае, се прибрал...

  И тук, през сълзи Петя най-после "изплю камъчето": - Отворил той вратата, човекът, не чул шум от никъде и си помислил, че Соня е на работа. Тръгнал да се преоблича в спалнята и... ужас! Какво да види! Моичкият с жена му голи-голенички... Хванал го и с ритници го изгонил! Добре, че не е бил с униформата, в която държи и пистолета си. Че кой знае каква трагедия щяхме да изживеем... Срам, сестро, голям срам... Ама въпросът даже не е в срама толкова. Заболя ме предателството... Моят си го знам... залита си, но с най-добрата ми приятелка... а от нея - никога не съм очаквала... И на мен винаги ми е бил симпатичен Страхил, но не съм го погледнала с очите на жена... Сега как ще живея, как ще се разминаваме... години бяхме толкова близки... Умът ми не го побира... Толкова мъже в този град, с моя ли трябваше да го прави. Сега накъде? Посъветвай ме!

  Гледах я, съчувствах ù, но нямах право да ù давам съвет. Въпросът беше много личен и решението трябваше да вземе сама.

- Пете, мисля, че в близките дни най-напред трябва да се успокоиш, за да можеш логично да размислиш. Бързите решения много често излизат ялови и после съжаляваме за тях. Друго не мога да ти кажа. Въпросът е деликатен. Ти сама трябва да решиш.

... Минаха месеци, докато отново я чуя. Опитвах се да ù се обадя. Телефонът ù не отговаряше.

  Докато най-сетне тя ми звънна.

- Къде изчезна, бе момиче? Добре ли си? Хайде да се видим. Сто пъти съм ти звънила. Номера ли си смени? - затрупах я с въпроси.

- Успокой се! Добре съм. Много добре. В момента съм в София. Хайде, след час те чакам на нашето място!

 Нямах търпение да я видя, да чуя как се е справила с онази история, която не излизаше от главата ми. Отидох по-рано, поръчах си кафе и зачаках. Тя не закъсня. Видях я още от вратата. Много се беше променила. Стъпваше уверено. Беше сменила прическата си и цвета на косата си. Изглеждаше много свежа и различна. От сърце ù се зарадвах.

- Хайде бе, Петенце! Умрях от любопитство! - пошегувах се аз. Виждам големи промени! Браво! Радвам се! Направо си неузнаваема! Тук има някаква голяма тайна... Разказвай!

- Позна! Първо да ти кажа, че вече не живея в София. Преди 2 месеца се преместихме със Страхил в Северна България, в неговата бащина къща...

- Кой Страхил? Онзи, въпросният ли?

- Да! Точно той!

- Какво стана? Нищичко не знам от тогава, когато се видяхме за последно.

- Извинявай, миличка! Бях толкова не на себе си, че нямах желание да общувам с никого. Трябваше да реша и го направих. Поисках развод. Моят бивш отначало не повярва, реагира, но бях твърда и не му позволих даже сцени да ми прави. Смених бравата на вратата и го изхвърлих от къщи. Страхил пък изгони жена си. Тя отиде до техните си, на село, и повече не я видях. Аз взех решение да продам апартамента и да купя две гарсониери за децата, но в друг район. Така пътищата ни се разминаха. Няколко месеца след това взех развод. Откъде е научил, не знам, но ми се обади. Поиска да се срещнем. И стана нещо, което никога не съм очаквала. Каза ми, че се пенсионира и си отива на село. Предложи ми заедно да заминем. Бях толкова изненадана, че не можах дума да обеля. Той ми хвана ръката и ми обясни, че винаги ме е харесвал като жена, като характер, но е нямал право да ме пожелае.

 "Сега, когато и двамата сме свободни, ако искаш, можем да започнем отначало. Помисли си. Има време" Така стана... Напуснах работа от тук, но веднага си намерих в селото, в детската градина. Вече два месеца сме заедно. Освежихме старата къща, накупихме си всичко, каквото ни трябваше. Гледаме кокошки, прасенце, две козички. Дните ни минават много бързо и приятно. След толкова години семеен живот с бившия, не мога да повярвам, че отново съм щастлива...

- А децата ви? Как реагираха децата?- попитах аз.

- Положително. Слава на Бога, разбраха ни. Консерватизмът е чужд за младите. Те са с по-широк поглед. Други са сега времената, мила, други...

- Браво! И се оженихте или живеете на семейни начала?

- Точно затова ти се обадих. Искам да ни станеш свидетел.

- Чакай де, та аз дори не познавам Страхил.

- Какво от това? Познаваш мен. Не ти ли стига? - и тя звучно се разсмя.

- Страхил ще покани един свой стар приятел. И той е от много години вдовец... като теб, самотник. Па не се знае... Нали казва народът ни: "Неведоми са пътищата божи"... Може и вие да се харесате. Ето, на нас искаха да ни "извадят очите, па ни изписаха веждите" Знаеш ли?! Хайде, готви се! В събота подписваме! Да си сложиш онази, вишневата рокля. Пазиш ли я? С нея си като зрял плод! - смееше се тя, а аз се радвах, че отново виждам онази Петя, с която се запознах преди години на Павел баня... Ех, права беше - никога не знаеш какво те очаква утре и може би в това се крие най-голямото очарование на живота...