Изоставената хижа
ужаси
Покривът на старата хижа стърчи грозно между дърветата, като че ли демонстрира някакво безмълвно величие. Всеки ден го виждаш, но никога не си ходил там - защото знаеш историите за странното изоставяне на хижата, както и за витаещите призраци в нейната мъртва утроба. Винаги си вярвал в тях, именно затова никога не си се решил да отидеш, за да се увериш със собствените си очи.
Като всеки в този град.
Днес си набрал смелост да го направиш. Веднъж и завинаги. Избираш нощта, тъй като дяволските изчадия излизат по тъмно. Тръгваш дръзко напред, към ширналата се неизвестност, въоръжен единствено с малко джобно фенерче.
Влизаш в гората, усещаш студа и влагата ù. Спираш на няколко пъти, колебаеш се и пак тръгваш. В теб се появява страхът, но ти го изтласкваш от съзнанието си. Крачиш по тясна пряка пътека, за да достигнеш по-бързо. Нямаш търпение да видиш мрачната вътрешност на изоставената хижа.
На силната лунна светлина острият ù покрив тъмнее като демонична сянка в далечината. Знаеш, че пълната луна привлича най-силно силите на мрака. Няма табели, движиш се по интуиция. Гората е красива, оголените от есента корони на дърветата се полюшват от слабия вятър. Месечината им придава обаятелен сив нюанс. Но теб това не те интересува. Ти просто желаеш да достигнеш мястото.
Няма насекоми, няма горски животни, не пеят дори птици. Вървиш по пътечката, която става все по-стръмна. Но хижата вече е много близо.
Чувстваш лоша атмосфера. Тя идва отпред и е във вид на лепкава, миризлива влага. Тъмната постройка прилича на огромна триъгълна гробница, извисила в полумрака своето туловище. Сещаш се за историята ù - преди двадесет години, през един пролетен ден, целият персонал, заедно с многото почиващи туристи избягали. Без обяснение. Без причина. Без да си вземат багажа. Без да разкажат нищо на никой. Просто изоставили хижата и не се върнали. Повече никой не посмял да стъпи там.
Запознат си и с множеството слухове - все причудливи, невероятни, страшни, - но във всеки се споменава за призраци и за отключено зло. Ти обожаваш приключенията и затова си твърдо решен да отидеш сам, за да се изправиш пред неведомото.
Промъкваш се покрай последните храсти и влизаш в нейния запустял, буренясал двор. Пред теб е хижата - дървена, двуетажна, тъмна, плуваща в противна енергия.
Прозорците са счупени - от някои висят прашни парчета стъкло, а други зеят зловещо, сякаш са входове към ада. Дървената врата е разбита - без брава, полуотворена, приканваща. Ти я подбутваш, тя се плъзга шумно по гладкия, покрит с пръст циментов под на малкото предверие. Включваш фенерчето. Пред теб се появява голямо помещение: с разнебитен неравен дървен мокет, с маси, обгърнати в стари мушами, върху които са поставени чинии, паници, чаши, вилици, лъжици, солници... - изцяло покрити с прах или мухъл; бутнати столове, сякаш отритнати от местата си в пристъп на масова паника. На бара има бутилки с алкохол - непокътнати, подредени, готови за консумация, а плътно до него се вият стълби за втория етаж.
Ти тръгваш по тях.
Стълбите скърцат страховито, като провесен на ешафода труп, люшкан от вятъра. Крачиш бавно, двоумиш се дали да продължиш по-нагоре или да се върнеш. Обичаш чувството на потенциален страх - точно то те е накарало да дойдеш. Ти си смел, решителен, жаден за приключения, затова ще игнорираш евентуалната опасност и ще продължиш.
В тъмното коридорче на втория етаж виждаш осем отворени врати и една разбита в края му - наклонена, полуизгнила, държаща се на една панта. Подсъзнателно знаеш, че от тази стая е започнало всичко. В гърдите ти се появява тежест, тялото ти е обзето от странно чувство на слабост. Влизаш в другите стаи, оставяш онази с разбитата врата накрая - може би искаш да усетиш емоциите постепенно, или просто да отложиш големия, истинския ужас, който неминуемо би последвал.
Стаите са мъртви, в някои от тях леглата са разхвърляни, в други оправени - но всички са напоени с бремето на страха. По ъглите и прозорците се разстилат паяжини, стените са посивели от мръсотия. Не съзряваш нищо ужасно, но уплахът в теб се засилва - сърцето ти бие по-учестено, кожата ти изстива, тялото ти се стяга.
Приближаваш последната стая. Казваш си, че трябва да влезеш. Съжаляваш за момента, в който си решил да дойдеш до тук, иска ти се да се обърнеш и да напуснеш изоставената хижа, но другият глас - гласът на смелия търсач - те спира и ти заповядва да вървиш напред. Вратата виси зловещо. Ти крачиш към нея, стъпките отекват слабо по прашния коридор. Осветяваш вътрешността на стаята - мръсно бели стени със следи от ръждиво кафеникава течност и разнасяща се остра, възкисела, влажна, лепкава миризма. Знаеш, че това са цветът и миризмата на лошата енергия, сблъсквал си се и преди с тях.
Правиш плахи крачки. Буташ скърцащата врата, която задира пода и се открехва. Бавно поглеждаш вътре. Сърцето ти сякаш застива в гърдите...
В първия миг не реагираш на гледката, защото шокът идва едва след няколко секунди, но тялото ти самò започва да трепери. Ти фокусираш седнали на пода човешки скелети с вдигнати ръце. Те са поне дузина, подредени един до друг, облегнати на отсрещната стена. Появява се стихията от мисли, шокът вече превзема организма ти, идва ти да изкрещиш, но се страхуваш да не бъдеш чут. Ужасът, истинският ужас, изригва на ударни вълни - коленете ти се сгъват, едва запазваш равновесие... Защото осъзнаваш, че пред теб седят разложени тела! Тела на отдавна умрели хора! Тела, подредени прецизно по протежението на отсрещната стена! Сякаш с тях е изпълнен уродлив, варварски ритуал.
В ума ти се прокрадва злочестото предсказание за скорошна смърт! Подсъзнателно чувстваш близостта на мъртвите си роднини, чувстваш гибелта си като вселяващ се демон, изчакващ мига, в който ще те погълне завинаги. Убеден си, че краят е неизбежен, въпреки това знаеш, че смъртта не е страшна - тя идва като съня, леко, неусетно, с познатия граничен момент на нереалност, - с тази разлика, че никога не ще се събудиш в твоята телесна обвивка. Усещаш безсилие и обреченост, съзнаваш, че след време и твоето тяло ще бъде подредено до другите, и ще се превърне в усмихнат, озъбен скелет.
Шокът става още по-силен, но паниката не те е превзела, понеже знаеш съдбата си и нищо не можеш да сториш, за да предотвратиш неизбежното. Скелетите са там - наредени, с вдигнати ръце, мръсно бели.
Трябва да бягаш оттук възможно най-бързо! Отстъпваш крачки назад, вече си в коридора, обръщаш се и ...
Отдолу проехтяват звуци!
Сърцето ти удря в гърдите с един единствен мощен тласък. Ти насочваш светлината в посоката, откъдето идват звуците. Установяваш, че те са стъпки! На много хора (или същества)! Множеството се изкачва по стълбите, крачките тропат неритмично, неестествено бавно, но в тях се улавя заплаха. Усещаш, че смъртта е все по-близо, вече се проклинаш за този свой начин на мислене, който те доведе до тази прокълната хижа - внезапно изоставена, пълна със страховити легенди.
Те идват! Ще се покажат всеки момент! Гледаш към края на коридора и към парапета на стълбището, което сякаш води към пъкъла. Стъпките се чуват по-ясно, но няма никой. Виждаш обаче, че въздухът трепти. Трептенето става все по-осезаемо, нещо незримо идва към теб и това провидение води до несравним ужас. Ти стоиш и чакаш! Тропащите сили приближават! Смъртта се показва! Едва сега осъзнаваш всичко, случващо се тук - те са душите на подредените в стаята тела. Души, убити по неописуемо жесток начин, предаващи като зараза кошмара, който са изпитали. Сърцето ти почти е спряло, мислите ти придобиват образ, виждаш стаята зад теб - където двама мъже и една жена са завързали с дебели въжета мъж и жена, обикалят около тях с книги в ръце и пеят странни песни на неразбираем език. Около завързаните са наредени свещи, самите те вият от болка, гърчат се в предсмъртна агония, а от устите им извира кръв. Внезапно задухва вятър, който изгасва всичките свещи, в същото време мъжът и жената спират да мърдат и се отпускат безжизнено на земята. Тримата ги отвързват и ги полагат до стената, вдигат ръцете им и с кръвта ги залепват за нея.
Двамата са убити с дяволски ритуал, чрез който душите им са останали в този свят. Те горят за отмъщение и погубват всеки жив, престрашил се да влезе тук, след което полагат тялото му редом до техните тела. Искаш да си спомниш и образът на убийците - на двамата мъже и жената, направили злощастния ритуал, - ала чертите им са избледнели. Може би душите на умрелите ще се успокоят едва когато намерят убийците си. А пък възможно е истината за убийствата да е съвсем друга, много по-различна - непонятна, неразбираема, неразгадаема.
Те са все по-близо, чувстваш тяхната остра, злобна мощ. Смъртта върви редом с тях, тя не е черна и грозна, а мека, мъглива, лъчиста, успокояваща. Нещо невидимо те хваща за гърдите, вдига те. Пробива корема ти, кръвта излиза на тласъци. Изпускаш фенерчето, то звучно пада на пода. Не чувстваш болка, а леко неразположение. Краката ти отмаляват, околността става още по-мека, още по-лъчиста, още по-мъглива, още по-успокояваща. Далечен глас ти прошепва, че си отиваш от света, той те упреква за тази твоя офанзива, но това вече няма значение, защото на теб ти е приятно и се чувстваш блажено.
© Донко Найденов Всички права запазени