3.11.2010 г., 10:47 ч.

Изповед 

  Проза » Разкази
784 0 1
4 мин за четене

 Споменът се врязва като острие на коса в косата на гостенина. Той се сеща кой е. Може би разказът ми му е помогнал. А може би малката снимка на камината е запалила в него пожара, в който сега гостенинът се пържи. В очите му се чете омраза. Дали ще ме убие с бутилката, която държи в ръката си? Не зная. Опитвам се да замаскирам страха си, като ставам и му подавам един отдавна пресъхнал кладенец. Той полита надолу и се просва в тинестото дъно. Затварям кладенеца. На гостенина не му трябва надежда, трябва му мрак. В мрака се мисли по-лесно, а светлината на надеждата не е нищо друго, освен болка. Ако си загрижен за някого, не искаш да го боли. Затова и не му даваш надежда.

 Гостенинът хлътва в мрачната дупка. Тишина. Аз го поглеждам, той още пада надолу, личи по бръчките на челото му, че още се наслаждава на летенето. Какво го доведе тук, не искам да зная. Страх ме е да си помисля какво ли трябва да си преживял, за да стигнеш тук, сред мрачните дворове, забравени от времето, сред мрачните дворове, скътани в горската пустош. Кой ли звяр го е подгонил? Сигурно случайно е намерил мойта пътека. Но не искам да знам, не искам!

 Ето, той най-сетне се приземи. Сега стои кротко и вече не стиска с побелели коаклчета гърлото на бутилката. Сега той е утайка. Сега той  плува в тишината и само бледите призраци на спомена се клатушкат като пияни скелети из продънената му душа. Дали да я зашия? Имам конец... Но... не, не, не, не! Ако я зашия, тя ще се препълни. А тя трябва да изтече. 

 Внезапно гостенинът се сепва. Дали е различил някое отдавна забравено лице сред сенките в умопомрачената му глава? Той бавно поглежда портрета над камината, втренчва се в него, после пак свежда глава и от устата му се изтръгва тих кикот. Вече няма връщане назад. Хваща здраво един камък, впива ноктите си в него и след малко вече е вън от кладенеца.

 Стените натежават, затова дърпам завесата. Ако има край, то едва ли ще настъпи сега. Сега има работа. Трябва да почистя масата и да запаля свещта. Гостенинът понечва да ми помогне, но аз не му разрешавам. Залъгвам го, като му давам въдица, с която да примами някой сън. Не му казвам, че сънища тук отдавна не са се меркали. Той стои загледан във водното огледало, докато аз намирам свещта и огнивото. Забождам я в дупката на масата и я паля. После внимателно отнемам въдищата от ръцете на гостенина и насочвам вниманието му към малкото пламъче, което играе на върха. Казвам му да духне така слабо, че да раздвижи пламъка, без да го гаси. Той се подготвя и след малко е готов. Поема въздух и нежно издиша.

Сенките по стените се разиграват. Те придобиват формите на дъха на гостенина, така че вече мога да разбера какво се опитва да ми каже през цялото време. Всяка извивка ми говори за това. Виждам разперващите се дългоноктести пръсти, които обвиват шията му, виждам гръмотевиците и виковете, идещи от един блед силует на старица. Виждам вятър да подръпва вехто наметало, виждам криле да умират и да се раждат и камшици да ги шибат, и над океани да летят. Да, сега всичко ми е ясно.

 Сенките утихват, а в уголемените и укротени очи на гостенина играе ситното отражение на пламъка. Всичко е изтекло вече, всичко е чисто. Само размазаните сенки са се сгромолясали по върховете на стените като изгнили домати, стенещи и умиращи.

 Вече зная какво е нужно на гостенина. Пресягам се към прашния рафт и грабвам един отдавна непипан буркан. С мъка отвинтвам капачката му и вадя оттам едно мъничко плодче, не по-голямо от маслина. Стискам го с два пръста и го пускам в шепата на гостенина. Той ме поглежда въпросително, аз кимвам. За миг настъпва пауза без движение, мисъл и звук.

  Гостенинът размазва малкото плодче по грубите си длани и почва яростно да ги трие о лицето си. Заглушаваща болка нахлува през кожата му, стрели се забиват в очите му. Той пада от трикракото столче с ръце на лицето и започва да се въргаля по прашния под, а сълзи болезнено раздират плътта му от очите, та чак до шията. Изведнъж гостенинът се изправя и започва да троши всичко наоколо му в сляпо изстъпление. Налага стените и рафтовете с книги, налага мен с чудовищна сила. Навсякъде се разхвърчават стъкла и отвари, трошат се столове. Когато всичко става на трески, той пада на колене и започва да се дави в крясъци, да трепери. Пръстите му се свиват болезнено, гърдите му се свиват и отпускат трескаво, и той крещи като умопобъркан.

 В стаята няма нищо здраво. Спокойно наблюдавам подивелия гостенин и как свещта, катурнала се от масата, захапва с пламъка си треските и обещава да направи всичко пепел. Отварям комина и се приготвям спокойно да посрещна съдабата си. Най-накрая помогнах на някого, най-сетне намерих другар.

© Мартин Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??