24.10.2010 г., 14:02 ч.

Изповед 

  Проза » Други
1767 0 13
7 мин за четене

 

Изповед (Моментът, който промени живота ми)

- искам да се извиня на всички, които по някакъв начин съм обидила или наранила; зная, че на моменти съм странна и настроенията ми рязко се променят, но ви моля да ме разберете... тази случка е белязала целия ми живот...

 

 

- Дъщеря ви е получила пристъп на надкамерна пароксизмална тахикардия – това бяха думите, които изцяло промениха живота ми. Изрече ги един от многото лекари, към които се бяхме обърнали за помощ.

Думите му ме стреснаха и аз вдигнах поглед към майка ми, която стоеше до леглото. Тя също изглеждаше не по-малко изплашена, но се опитваше да се успокои заради мен.

- Бихте ли ни обяснил? – попитах и отново върнах погледа си към лекаря.

- Това е доста често срещана аномалия на сърцето. Обикновено пулсът на пациента не достига толкова голяма честота като при вас, 250 удара в минута. Засега няма опасност за живота ви, но ще имате нужда от операция, за да сте напълно излекувана. От колко време получавате сърцебиене? – поинтересува се.

Замислих се. Кога ли бяха започнали пристъпите?

-  Не си спомням – поклатих глава. – Винаги съм ги имала, но едва напоследък започнаха да се появяват по-често. Ще се оправя ли?

- Не съм сигурен – изкашля се и оправи очилата си. – Тук, в НКБ, правим подобни операции през няколко дни. Истината е, че едва половината от оперираните се възстановяват. Другите продължават да се оплакват от сърцебиене. Но във вашия случай е доста по-опасно. Сърцето ви излиза и от ритъм, прескача удари по време на пристъп. Ще трябва да направим операцията.

- Но аз съм само на 14 години – вдигнах рамене. – Няма да имам нормален живот.

- Боя се, че до една степен ще трябва да промените живота си.

- Какво по-точно? – поинтересува се майка ми и взе ръката ми в своята.

- Цял живот трябва да избягва физическото натоварване, да не се преуморява и да е спокойна. Кристианка е много емоционална, виждам го.

- Значи… ще трябва съвсем да променя живота си и да си седя по цял ден, за да съм здрава? – опитах се да обобщя чутото.

- Ами... да – кимна лекарят. – Ще ви насроча час за операция, разбира се, ако сте съгласни. Дотогава ще трябва да контролираме работата на сърцето ти с лекарства.

- Е, това няма да е обикновен живот – оплаках се. – Повечето ми връстници не страдат дори от грип, а аз имам проблеми със сърцето.

Лекарят не обърна внимание на думите ми. Зае се да записва нещо в тефтера си.

- Ще ви се обадим, за да потвърдим датата на операцията – обърна се накрая към нас. – Дотогава пийте лекарствата, не се натоварвайте и не слушайте силна музика. Осигурете си спокойна почивка.

Закопчах блузката си и кимнах. Майка ми взе лекарството от лекаря и двете мълчаливо напуснахме кабинета и болницата. Бяхме твърде погълнати от собствените си мисли, за да разговаряме една с друга. Усещах, че мама е притеснена за здравословното ми състояние и това, че има някаква опасност за живота ми. Аз също се страхувах от този факт. Не всеки ден ти казваха, че не си нормален и може да не оживееш. Но ако, все пак, преборех болестта, нямаше да имам нормален живот. Щях да гледам и слушам приятелите ми да си говорят в коя дискотека са ходили, как са танцували и щях да знам, че никога няма да изпитам това вълнение.

- Всичко ще се оправи – тихо каза мама, когато се качвахме в колата.

През следващия месец всичко минаваше покрай мен като на лента. Не обръщах внимание на нищо и никой. Вечер, докато лежах в леглото си, мислех колко се е променил животът ми през последните няколко месеца. Виждах как хората около мен са радостни и щастливи и нямат подобни проблеми. Питах се защо трябва точно това да се случва на мен. Защо не мога да живея живота си като нормалните тийнейджъри.

Месец по-късно се обадиха, за да съобщят датата за операцията.

13.05.2008 година. Тази дата промени живота ми.

Деня преди операцията ме приеха в Националната кардиологична болница. През целия ден ми правиха всевъзможни изследвания. В детското отделение, където лежах, се запознах с деца, болни от различни болести. Срещнах и една майка, която се движеше като призрак из коридора на отделението. Бяха ù съобщили, че малката ù дъщеря, едва на 4 годинки, няма да оживее. Тогава си дадох сметка, че аз се притеснявам как ще продължи животът ми, а малкото момиченце няма да разбере какво е първата любов, първата целувка, някоя сутрин няма да види изгрева…

На следващата сутрин ме вкараха в операционната още в 9 часа. Бяха ме сложили на едно колело-количка. Чувствах се като героиня от сериала "Спешно отделение". Всички хора ме гледаха със съжаление в очите. Идваше ми да изкрещя, че ще живея, а 4-годишното хлапе няма да има този шанс. Докато бяхме в асансьора, забелязах блестящите сълзи в очите на майка ми.

- Ще се справя – успокоих я на излизане.

Сигурна бях, че всичко ще мине добре и след няколко дни отново ще вдишам въздуха извън болницата.

В операционната вече ни чакаше опериращият лекар. Не можах да видя лицето му, тъй като носеше маска. Дори не успях да му благодаря след операцията, защото така и не дойде да ме види след това.

Сестрите ме преместиха на операционната маса и завързаха крайниците ми за нея. Страхуваха се, че от упойката и упойващите средства, които ми бяха дали, можех да стана по-агресивна.

И тогава последва най-дългият час от живота ми. Усетих как иглата се заби в кожата на крака ми и след малко вече не чувствах нищо. Лекаря беше съсредоточен в работата си и от време на време ми казваше какво ще почувствам. Но не мога да го опиша! Само човек, преживял подобна операция, знае какво е усещането. Катетрите минаваха през цялото ми тяло, за да стигнат до сърцето. Усещах как се движат в корема и през ребрата ми. Страхувах се.

Ако някой ви каже, че не го е било страх по време на операцията му, то той определено ви лъже. Представете си да сте чисто голи на една маса, да ви заобикалят хора, на които виждате само очите, никой не говори, вие задавате въпроси, но дочувате само тишина. Едва ли някой се е поинтересувал как съм се чувствала в този момент и какво съм усещала.

И тогава изведнъж ме обгърна мрак. Не зная колко дълго съм била в безсъзнание, но следващото, което помня, е как една от сестрите разтърсваше главата ми с думите:

- Криси, дишай! Дишай!

Съзнанието ми беше размътено заради упойката и лекарствата, но ясно усещах бясно биещото ми сърце, треперещите длани…

- Кажи ми, когато получиш пристъп – каза силно лекарят и включи някаква машина, стояща до операционната маса.

Сякаш в тялото ми потече ток. Сякаш някаква вълна мина през цялото ми тяло и грабна сърцето ми. Крайниците ми изтръпнаха, в гърдите ми натежа и сърцето ми отново ускори ударите си. Не можех да помръдна или да кажа нещо.

- Намерихме допълнителния път в АВ- възела – съобщи ми лекарят. – Сега ще го изгорим. От теб искам само да дишаш и да лежиш неподвижно.

Доста неуместна забележка, помислих си. Първо – бях завързана и второ – в състоянието, в което се намирах, едва ли можех да помръдна.

Лекарят натисна някакво копче и се загледа в мониторите пред себе си. Моментално усетих тежестта в гърдите си и лекото затопляне. Сякаш нещо натискаше ребрата ми надолу. Задъхвах се. Точно както когато си пробягал няколко километра, без да спираш. И тогава изведнъж всичко изчезна… сърцебиенето спря и неприятното чувство изчезна.

Лекарят свали леко маската си и се усмихна.

- Готово! Вече си здрава – каза и напусна операционната.

На следващия ден ме изписаха. Когато излязох от болницата и се загледах в слънцето, разбрах, че няма нищо по-хубаво от това да си жив. Няма значение колко забрани има в живота ти и какво не бива да правиш, няма нищо по-хубаво от това да живееш, да се радваш и да обичаш.

Понякога все още си мисля за 4-годишното момиченце и се надявам да е на едно по-добро място.

© Кристиана Кръстанова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Страхотно е! Личи си, че е написано от сърце. Малко са хората, които могат да преживеят такова нещо, а още по-малко са тези, които осъзнават колко са силни всъщност !
  • Браво Криси,
    За споделеното,което си написала със сърцето си.Ти си със силен дух и ще преодолееш препетствията в живота.Запомни , че Бог ни подлага на изпитания но само такива, които можем да преодолеем.
    Желаяти здраве и успех!
  • Много е трудно да се пише за подобни неща! Поздравявам те за смелостта да го споделиш с нас по този невероятен начин!
  • Благодаря на всички за подкрепата и съчувствието..
  • Хубав, силен и дълбоко вълнуващ разказ!
    Една изповед, с голяма истина за ценностите в живота!
    Поздрави, Кристи!
  • "На следващия ден ме изписаха. Когато излязох от болницата и се загледах в слънцето, разбрах, че няма нищо по-хубаво от това да си жив. Няма значение колко забрани има в живота ти и какво не бива да правиш, няма нищо по-хубаво от това да живееш, да се радваш и да обичаш."
    Знаеш ли, точно това го преживях и аз преди година и осем месеца, и мога да кажа, колко е достоверно!
    Поздрав и от мен!
  • "Когато излязох от болницата и се загледах в слънцето, разбрах, че няма нищо по-хубаво от това да си жив. Няма значение колко забрани има в живота ти и какво не бива да правиш, няма нищо по-хубаво от това да живееш, да се радваш и да обичаш."

    Така е, Криси... Пишеш много хубаво - талантлива си. Поздрави!
  • Браво!Историята ти е трогателна,звучи реалистична и е много добре написана!!!Имаш талант, продължавай да пишеш!
  • и аз се натъжих...;(
  • проблема тук е,че не би трябвало да имам подобно заболяване тъй като съм едва на 16 е не е нормално сърцето ми да не е здраво...самата операция не беше тежка, но след нея е трудното време..все още се възстановявам вече 2 години и не мога да кажа, че операцията е била успешна..
  • мила моя,така се натьжих.Аз сьм в един такьв момент след една операция но при мен диагнозата е много кратка но коварна.и изживях отново всичко.
  • Благодаря Ви..Изповедта е истина, случи се преди година и няколко месеца..но едва сега реших да я споделя с всички..
  • Тази изповед не може да бъде измислица.
    Браво, Криси,! Продължавяй да пишеш!
Предложения
: ??:??